Последна редакция: 19-10-2012

ЗА ДУМАТА "МАНИФЕСТ"

Илия КОЖУХАРОВ

Когато на 19 януари 2003 година някогашните учредители на Кръга се събраха за първи път, ненадейно възникна въпросът:

“Следва ли основният документ на бъдещото сдружение да се нарича именно ‘манифест’?”

Чуха се реплики от рода на:

“Защо трябва да се провокират алюзии с ‘Комунистическия манифест’ на Маркс и Енгелс?”

Видимо, водоразделната 1989 година бе все още близо и повечето хора изпитваха притеснение: дали начинанието няма да бъде възприето като прокомунистическо? И то във време, когато стотици хиляди доскорошни български комунисти показваха зле прикрита нервност, ако някой им припомнеше неотдавнашното им битие.

Вероятно за добро, притеснението не се оказа много силно. Намериха се хора, които да припомнят, че светът знае и много други манифести. И че Маркс и Енгелс само са използвали една латинска дума, която означава: правя нещо очевидно, заявявам нещо открито.

Тъжно е, когато думи, дошли на този свят, за да може с тях да се изпрати съкровено послание, се окажат обременени със смисъл, който предизвиква потрес. Но има и нещо не по-малко тъжно, когато интелигентни хора се оставят да бъдат водени от подобни първични внушения.

Така или иначе, названието "Манифест" остана.

Последна редакция: 19-10-2012

ПЪРВИ ХУМАНИСТИЧЕН МАНИФЕСТ

Илия КОЖУХАРОВ

През 1933 година, когато европейците все още не долавяли нищо тревожно, отвъд океана, около 35 души подписали и публикували послание, озаглавено "Хуманистичен манифест". По всяка вероятност, те са мислели, че онова, което след Ренесанса е останало неизказано относно хуманизма, ще бъде рекапитулирано с техния документ. Затова и го оставили без номер. По-късно други хора го обозначили като "Първи", защото се наложило да се появи и "Втори хуманистичен манифест", и "Трети". А още по-нататък – и други подобни документи, на които давали други имена; вероятно, за да се избегне впечатлението, че човечеството трябва да обявява пред света планини от поредни послания, в които да поправя отново и отново онова, което би следвало да му е ясно от преди много векове.

Първият хуманистичен манифест представлява програмен документ на така наречения "религиозен хуманизъм", главната идея на който се изразява в констатирането на необходимостта от създаването на нова, нетрадиционна, хуманистична религия, основана на светски ценности (!?).

Между другото, замисълът – поне днес – изглежда абсурден: религия, основана на мирски ценности, е фраза, която може да предизвика твърде много иронични усмивки. В същото време, една огромна част от подписите под този документ била на свещеници – преди всичко принадлежащи към унитарианското течение в протестантизма.

Надолу следва пълният текст на този Манифест.

Манифестът е продукт на много умове. Той бе замислен с цел да представи една гледна точка в развитие, а не някаква нова вяра. Лицата, чиито подписи ще се видят – те са написали индивидуални изложения по въпроса – са декларирали предложения от различни гледни точки. Значението на документа се изразява в това, че повече от трийсет души са стигнали до общо съгласие по въпроси, предизвикващи крайна загриженост, и че тези хора несъмнено са представители на голям брой други хора, които изграждат една нова философия отвъд потребностите на съвременния свят.

Реймънд Б. Браг (1933)

Дошло е време за повсеместно признание на радикалните промени в религиозните вярвания по целия съвременен свят. Минало е времето за елементарното преразглеждане на традиционните нагласи. Науката и икономическите промени подкопаха старите вярвания. На религиите по цял свят се налага да се примирят с новите условия, създадени от значително подобреното познание и опит. Живото движение във всяка област на човешката дейност е по посока на един откровен и вътрешно присъщ и хуманизъм. За да може религиозният хуманизъм да бъде разбран по-добре, ние, долуподписаните, желаем да изкажем някои твърдения, които – както смятаме – показват фактите от съвременния ни живот.

Съществува голяма опасност от пълна – и, както считаме – фатална идентификация на думата "религия” с учения и методи, които са загубили своята значимост и които са безсилни да решат проблемите на човешкия живот през ХХ век. Религиите винаги са били средство за реализиране на най-висшите ценности в живота. Тяхната цел е бивала постигана чрез: тълкуване на общата среда, в която се е намирал човекът (теология, или общ възглед за света), смисъла на ценностите, произтичащи от нея (цел, или идеал) и техниката (култ), създадена за осъществяване на живот, който да удовлетворява. Промяната, в който и да било от тези фактори, води до промяна на външните форми на религията. Този факт обяснява трансформацията на религиите през вековете. Но при всички промени религията, сама по себе, си остава постоянна в стремежа си за съблюдаването на вечните ценности – един неотнимаем атрибут на човешкия живот.

По-широкото днешно разбиране на Вселената от страна на човека, неговите научни постижения и по-задълбочената преценка на човешкото братство, са създали ситуация, която изисква ново определяне на средствата и целите на религията. Една такава жизнена, лишена от страхови внушения, открита и искрена религия, способна да даде адекватни социални цели и лични удовлетворения, може да се стори на много хора като пълно скъсване с миналото. През времето, когато настоящата епоха породи огромни съмнения към традиционните религии, не по-малко очевиден е фактът, че която и да е религия, претендираща да бъде обединяваща и движеща сила на съвременността, трябва да бъде оформена именно в съответствие с нуждите на настоящата епоха. Да се създаде такава религия – това е основна необходимост на днешния ден. Това е отговорност, която ляга върху това поколение. Затова ние твърдим следното:

Хуманизмът ще се ръководи от този позитивен морал и положителен стремеж и в такава перспектива и ориентация той ще прави избора си, за да се проявяват неговите методи и усилия.

Такива са тезите на религиозния хуманизъм. И въпреки че ние разглеждаме религиозните принципи и идеи на нашите отци като неадекватни за нашето време, то потребността от добър живот – така или иначе – остава главна задача на човечеството. В края на краищата, човекът започва да осъзнава, че той единствен е отговорен за въплъщаването на мечтите си в реалността, че силата, необходима за това постижение, е заключена в него самия. На тази задача той трябва да посвети своя разум и да отдаде своята воля.

Подписали:

Дж. Фаджиндър Ауер – професор по църковна история и богословие в Харвардския университет и професор по църковна история в колежа "Тафтс”,

Eдуин Бърдет Бакъс – унитариански пастор,

Хари Елмер Барнс – член на общия редакционен отдел на вестникарската верига "Скрип-Хауърд”,

Леон Милтън Бъркхед – от "Либералният център” (неофициалното име на църквата, в която Леон Бъркхед е бил свещеник – пояснението мое, И.К.), Канзас Сити, Мисури,

Реймънд Браг – секретар на "Западна унитарианска конференция",

Едвин Артър Бърт – професор по философия в училището по философия "Сейдж” към университета "Корнел”,

Ърнест Колдакът – пастор в "Първа унитарианска църква", Лос Анджелис, Калифорния,

Антън Джулиъс Карлсън – професор по физиология в Чикагския университет,

Джон Дюи – професор по философия в Колумбийския университет,

Албърт Диефенбах – бивш редактор на "Дъ Крисчън Реджистър”,

Джон Дитрих – пастор в "Първо унитарианско общество", Минеаполис,

Бърнард Фантус – професор по терапевтика в медицинския колеж към Илинойския университет,

Уилям Флойд – редактор в "Ди Арбитрейтър”, Ню Йорк,

Франк Ханкинс – професор по икономика и социология в колежа "Смит”,

Албърт Юстас Хейдън – професор по история на религиите в Чикагския университет,

Лиайълин Джоунс – литературен критик и писател,

Робърт Морс Лъвет – редактор в "Дъ Ню Рипъблик”, професор по английски език в Чикагския университет,

Харолд Мърлей – пастор в "Дружество за либерална религия", Ан Арбър, Мичиган,

Робърт Лестър Мондейл – пастор в Унитарианската църква в Евънстън, Илинойс,

Чарлз Франсис Потър – лидер и основател на "Първо хуманистично общество на Ню Йорк”,

Джон Херман Рандал–Младши – от Департамента по философия към Колумбийския университет,

Къртис Рийз – декан в "Ейбрахам Линкълн сентър”, Чикаго,

Оливър Райзър – доцент по философия в Университета в Питсбърг,

Рой Ууд Селърс – професор по философия в Университета в Мичиган,

Клинтън Лий Скот – пастор в "Универсалистка църква”, Пеория, Илинойс,

Мейнард Шипли – председател на "Американска лига на науките”,

У. Франк Суифт – директор на "Етическо общество – Бостън”,

В. Т. Тейър – директор по образователните въпроси на верига училища за етическа култура,

Елдред Вандерлаан – лидер на "Свободно другарство”, Бъркли, Калифорния,

Джоузеф Уокър – прокурор, Бостън, Масачузетс,

Яков Вайнщейн – равин, съветник на еврейските студенти в Колумбийския университет,

Франк Уикс – от Унитарианска църква "Ол Соулс”, Индианаполис,

Дейвид Райс Уилиамс – пастор в Унитарианската църква в Рочестър, Ню Йорк,

Едвин Хенри Уилсън – ръководещ редактор в "Дъ Ню Хюманист”, Чикаго, Илинойс и пастор в "Трета унитарианска църква", Чикаго, Илинойс.

© "The New Humanist” 1933

© "American Humanist Association” 1973

Естествено, съдържанието на горния Манифест повдига много въпроси. Някои от тях ще бъдат поставени в края на този текст. Със сигурност, други ще останат незададени, доколкото материя, като третираната тук, има онова основно качество, по силата на което всяко възбудено питане, генерира от своя страна лавина от нови и нови питания. Подобно обстоятелство очертава неизбежно потъване в някакъв трудно избродим лабиринт.

Един от основните инициатори по създаването на Манифеста, Едвин Уилсън, написва по-

късно книга, която озаглавява "Раждането на Хуманистичния манифест". В една от

кратките рецензии за нея се посочва:

“Да се разкаже историята на документа, в който кристализират принципите и идеалите на съвременния хуманизъм, означава да се разкаже историята за произхода на самото хуманистично движение. Създаден от събирането на ‘свободната мисъл’ и религиозния либерализъм в края на ХІХ век, потвърден от глобалния катаклизъм на Първата световна война, подхранван от културните революции през 20-те години на ХХ век, съвременният хуманизъм навършва пълнолетието си през 1933 година с публикуването на ‘Хуманистичен манифест’. Това огласяване на петнайсет твърдения на космологията, биологичната и културната еволюция, човешката природа, епистемологията, етиката, религията, себереализацията на човека и стремежа към свобода и социална справедливост очертава ясно водещите идеи и стремежите на тогавашната епоха. Променящите се времена, обаче, доведоха до нови предизвикателства – възхода на фашизма, Втората световна война, разпространението на комунизма, на Студената война – последвани от разговори, подсказващи идеята Манифестът да се измени или замени. Тези апелации също представляват част от ранната история на хуманистичната философия и на хората, които насърчават нейното развитие. Книгата ‘Раждането на Хуманистичния манифест’ е хроника на американския хуманизъм през първата половина на ХХ век, разказана от един от хората, които са били най-отговорни за неговото историческо разгръщане.”

В Осма глава от книгата, на която е поставен интригуващият титул: "Унитарианските хуманисти, които се страхуваха от едно вероизповедание", Едвин Уилсън споделя показателни факти, свързани с отказа на определени лица да подпишат коментирания Манифест. Някои аргументи пораждат изключително сериозни въпроси. Би било добре те да бъдат артикулирани, а впоследствие – и разисквани. В същото време, скицираните от автора документално-художествени образи – със своите противоречиви позиции, свидетелстващи на места за някакво едва ли не безпаметство – могат да бъдат полезни с всевъзможните непосредствено просмукващи се изводи. Така например, оказва се, че в някои случаи, още преди да е изсъхнало мастилото на едно или друго изречение, неговият смисъл вече е бивал забравян в следващото.

От друга страна, със своята искреност и с демонстрираната непреклонност в отстояване на възгледите си, тези религиозни мисионери излъчват една заразяваща симпатия, внушаваща идеята, че могат да бъдат пример за подражание – особено в един свят на епидемично разпространено раболепие сред хората.

Едвин Уилсън:

“Някои от мъжете, които отказаха да подпишат ‘Хуманистичния манифест’, бяха активни писатели в хуманистичното движение и преди, и след публикуването на документа. Четирима от тях бяха унитарианци по дълбоко убеждение и принадлежност, а текстове на двама от тях бяха отпечатани в същия брой на ‘Дъ Ню Хюманист’, в който се появи и Манифестът.

(...) Сред унитарианците съществува една историческа тенденция да бъдат скептични по отношение на вероизповеданията. Maкс Ото, Харолд Бушман, Джеймс Харт и E. Стентън Ходжин – в съответствие с тази традиция на скептицизма – се въздържаха от подписването на Манифеста.

(...) Макс Карл Ото, въпреки че отказа да подпише ‘Първия хуманистичен манифест’, никога не се е колебаел по отношение на неговото хуманистично съдържание и написа поредица от важни книги и справочни материали по църковно-държавните и образователните въпроси. В отговор на предложението за подписване на Манифеста, д-р Ото отговори на 4-ти април 1933 година:

‘Не мога да повярвам, че публикуването на «Хуманистичния манифест» ще «проясни общественото съзнание» и в най-малка степен; или че ще «представлява някаква съзидателна работа», в какъвто и да било значим смисъл. Напротив, страхувам се, че то ще се окаже един от онези теоретични жестове, които оставят някои хора с чувството, че нещо наистина е направено, докато всичко, което е направено, всъщност се свежда до това, че нещо е било казано. Аз съм на мнение, че хуманизмът, както разбирам неговата философия, не може да бъде «пласиран» на мъжете и жените; той трябва да бъде постигнат от тях, а това означава бавен, усърден труд. Колкото и да съжалявам, че трябва да отговоря с «Не» на вашата покана да се присъединя към вас в едно общо обявяване на идеи и цели, аз правя това с истинско убеждение. Освен това, защо трябва да се занимаваме с реклама?’”

Възражението звучи стъписващо!

Ако някой счита, че един текст трябва да бъде публикуван единствено тогава, когато е сигурно, че ще бъде постигнато "прояснение на общественото съзнание" (при това, както може да се предположи от контекста – едва ли не на целокупното обществено съзнание), то той би следвало да забележи, че в такъв случай ще трябва да се обяви нашироко разпростираща се забрана върху твърде много жанрове, доколкото най-различни творения – явно или неявно – преследват все същото прояснение на все същото съзнание. Нима "Клетниците" на Виктор Юго нямат такава цел? Нима двете теории на относителността на Айнщайн нямат същата цел? А дали Макс Ото не е имал предвид собствено качествата на конкретния текст?

В същото време, "бавният, усърден труд", за който той настоява, че трябвало да бъде полаган от "мъжете и жените" в процеса на "постигане" на хуманизма, не би ли могъл да включва и четенето на текстове като коментирания? Впрочем, в какво би се изразил един такъв "бавен и усърден труд"? В някакво ежеминутно вслушване в нашепванията на интуицията? Или просто в мислене и мислене? Но нали е известно, че и "интуицията", и мисленето у много хора се провокира от мисленето на други хора.

Едвин Уилсън продължава, без да спестява онези изречения, в които Макс Ото фактически преповтаря вече заявени положения:

“Ние публикувахме неговите по-нататъшни все по-усилени и по-усилени коментари в същия брой на ‘Дъ Ню Хюманист’, в който се появи Манифестът:

‘По мое мнение, публикуването на «Хуманистичния манифест» няма да постигне никаква задоволителна цел. Не мога да вярвам като вас, че той ще проясни общественото съзнание или ще свърши някаква съзидателна работа за каузата. Един набор от петнайсет принципа, откъснати от живия опит, от който те се явяват екстракт, както и отсъствието на жизнеността и топлината на онези интереси, които те представляват, могат да направят малко, за да информират ума, и буквално нищо, за да възбудят сърцето. Хуманизмът – ако разбирам неговата философия – не може да бъде «пласиран» на хората. Ако «Манифестът» беше обединяващ вик, издаден с пламенно убеждение от една група, поела по пътя на съвместен поход, или ако той бе предал обещанието за залавяне с работа от страна на мъже и жени с хуманистични нагласи, като ги събира в по-сплотена, по-разбираща и по-активна общност, то той би бил един желателен сигнал. За съжаление, аз не виждам в него такава полза. А опитът ме е научил да се пазя от самоизмамата да мисля, че нещо наистина е свършено, когато всичкото, което е свършено, е, че нещо е било казано. За мен би било по-лесно да напиша: «Разбира се, давайте, запишете ме». Но ако възприемам по-трудния ход и не подписвам документа, който знам, че ще носи имената на мъже, от които се възхищавам много и които уважавам, то е по причина на едно дълбоко убеждение, че «Манифестът» ще се окаже неефективен жест и една тактическа грешка.’

Не е изненадващо, че Ото отказа да постави подписа си, ако се вземе предвид неговото виждане по отношение на хуманизма. В книгата си от 1949 година ‘Науката и моралния закон’, той каза:

‘Всички видове хуманизъм имат нещо общо. Това е идеалът за реализиране на най-цялостното развитие на човека. Оттук нататък те се разделят.’”

Оказва се, че на някои хуманисти от Съединените щати им е липсвал вулканичният дух на нашия Христо Ботьов, който още през 1876 година ще напише:

“Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите...”

Ето "вик, издаден с пламенно убеждение"!

Но отвъд океана е липсвала и трезвата мисъл на Дядо Вазов, който би могъл да нашепне на когото трябва, че в едно хуманистично "предприятие" могат да вземат участие:

“[и] богатий с парите, [и] сюрмахът с трудът,

[и] момите с иглата, [и] учений с умът”.

Тогава не би имало нужда да се говори, че онова, "което е направено", е всъщност само онова, "което е казано".

Но... къде са Съединените щати, къде – неизвестна България, загубила отпреди много векове образа си на държава! Къде е мега-желанието за "освобождението" на всички хора по света, хванало под ръка идеала за осъществяване на "най-цялостното развитие на човека", и къде – маломерното усилие за отхвърляне на една местна робия, с която (междувременно) някаква шепа балканци отдавна са свикнали.

Отново Едвин Уилсън:

“Харолд Бушман, който изигра важна роля в развитието на хуманизма като редактор на ‘Дъ Ню Хюманист’, също се въздържа от подписването на Манифеста. (...)

‘Дъ Ню Хюманист’ препечата по-голямата част от писмото на Бушман от 17-ти април 1933 година:

‘Всяко вероизповедание изключва [някого] и това също не прави изключение. Смятам себе си за така близък по същество до отделни хуманисти – при това, по отношение на много неща, които се считат от «хуманизма» за важни – че съжалявам за ефекта от манифестите. Той служи, за да се акцентират различия. Аз лично не се интересувам от това. В такъв случай, мога да кажа само: «Ако това е хуманизъм, аз не съм хуманист», защото това верую не се приближава до изграждането на собствения ми опит. Аз просто не се разпознавам в този манифест. Това, което осъждам, са различията, изключванията. Провокирани по този начин, те със сигурност ще бъдат нещо, не по-полезно, отколкото предишните. Ще има «ереси» и недоразумения, вместо една свободна проверка на опитите един спрямо друг, без тази практика на сектантство, добито по нашия път. Може би, либерализмът е обречен по всички фронтове, включително и на този. Много добре – ако това е така. Тогава аз ще трябва да си поставя за цел да намеря секта – по-скоро политическа, отколкото религиозна – където ще бъда в състояние да се придържам към една програма и учение, което е наистина центрирано, а не аморфно; и което е по-динамично и повече свързано с ежедневните дела, отколкото настоящият документ. Все още не съм убеден, че съдбата на либерализма е погребана и херметически затворена. Докато съществувам, ще се въздържам от подписването на Манифеста.’”

И тук има много стъписващи положения – на първо място, болезнено идеализираната представа за ролята на различията между хората, както и за недопустимостта те да се превръщат в някакъв разделителен елемент. Изказаните мисли могат да се изтълкуват дори като своеобразна слепота по отношение на иначе така типичната пъстрота сред човеците (натрапчиво доловима в техните мисли и представи – особено, когато те се радват на гарантираната свобода).

За съжаление, към 1933 година Карл Густав Юнг все още няма да е огласил виждането си, че

“здраво и нормално общество е това, в което между хората обикновено няма съгласие, защото общото съгласие е относително рядко срещано извън сферата на инстинктивните човешки качества” [Карл Юнг, “Човекът и неговите символи”, Плевен, 2002, 63],

което би могло да послужи във всеки подобен случай поне като някакъв побит жалон.

Едвин Уилсън:

“Третият въздържал се унитарианец (...) е преподобният Джеймс Х. Харт. (...)

В броя на ‘Дъ Ню Хюманист’ от март/април 1932 година, в статия, озаглавена ‘Изгубеният индивид’, той написа:

‘...една от характеристиките на цивилизацията ни е броят на тези от нас, които се чувстват бездомни и изгубени. (...) Всъщност, останало е твърде малко, което може да ни служи като ориентир за оценяване или насочване. Няма звезди, по които бихме могли да начертаем курса...’

Тук може да бъде доловено неговото чувство за трагичност. Но въпреки това, като обществено осъзнат хуманист, той гледа към премоделирането на света:

‘Водачите ще се появяват измежду художници и мислители, мениджъри и работници, измежду истински раждащите умове и професии. И не от всяка група от тях. А от едно широко сътрудничество, от обединението на познания, проницателност и сила, към които всички групи допринасят и в които всички те споделят. (...) Когато успеем да изградим едно общество, построено според този по-справедлив модел, изгубеният индивид ще може да намери себе си отново у дома.’

С осъзнаването от Харт на трагичното в живота и с неговата представа за споделен свят с интелигентността, добрата воля и уменията, необходими за да може такъв идеал да бъде постигнат, той разкрива една екзистенциална чувствителност дълго преди екзистенциалното движение да осъществи своето влияние върху съвременната мисъл. В изданието на ‘Дъ Ню Хюманист’ от януари/февруари 1933 година, той написа статия, озаглавена ‘Религиозно настроение’, в която казва:

‘Страдалецът ходи сам из една сурова, горчива земя; и за него няма помощ, идваща от научната мисъл или от почти чудодейните сили, които са се оказали във владение на човека. Те не могат да навлязат в този ареал и още по-малко да го поставят под контрол. (...)’

В отговор на нашата покана да подпише манифеста, Харт написа (...) в началото на април:

‘Вашите «тези» пристигнаха твърде късно за мен, за да добавите подписа ми (...). Досега не съм имал време да мисля над изразяването на вярата, но съм леко смутен – да не се случи тъй, че да отплаваме в друг догматизъм.

Някои от твърденията (наистина, след един бегъл прочит) са предизвикателство. Защо трябва обаче хуманисти да прибягват до документ за «непрекъснати процеси» или да подкрепят някаква доктрина за «ума»? Трябва ли хуманисти да се заклеват пред Хейдън & Селърс? А науката – добре, природата на науката – трябва да бъде ясно определена, преди аз да покажа готовност да се активизирам.

И още веднъж, от изявлението излиза, че религията е нещо толкова широко, щото се оказва едно нищо. Аз съм склонен да вярвам, че тандемът Религия & Етика трябва да разплете взаимно преплетените конци.

Както при всяка социална програма (...), не намирам нищо друго, а само думи. Другите църкви, най-малкото, са отишли към отбелязване на някои конкретни неща.

Струва ми се, че някои от «академичните» хуманисти все още основно се занимават с вербализация и не изглежда да са осъзнали, че много вода премина под мостовете на нашето съвместно съществуване от войната насам. Така или иначе, ще се опитам да проуча изявлението, когато имам свободно време.’

Очевидно, свободното време никога не дойде, защото той не се обади повече. (...)

Най-показателните критики на хуманизма от страна на Харт пристигнаха след публикуването на Манифеста и бяха основани въз основа на елементите, които той изрази в неговите по-ранни статии – смисъла на трагичното, човешката гордост, стойността, уникалността и дори безпомощността на човешките същества, конфронтирали се със ‘сили, отвъд тяхното разбиране или контрол, и борещи се с враговете си, които те не могат нито да завладеят, нито да оставят на мира.

(...) Най-добрите времена за Харт в Ню Йорк бяха, когато той пое отговорностите за много програми и дейности на Обществото (тук се има предвид Нюйоркското етическо дружество – бел. моя, И.К.), предназначени да помогнат на бежанците от Германия и Австрия да си намерят място и да се адаптират към американския начин на живот. В тази връзка, той извърши една наистина забележителна работа.’”

Видимо, някои хора, които позволяват на мировата скръб да нахлуе властно в душите им, успяват все пак да формират в себе си някакъв инстинкт за действие, от позициите на който по-високата концентрация на кабинетен интелектуализъм на други им идва в повече ("Защо трябва да се прибягва до документи за 'непрекъснати процеси' или да се подкрепят доктрини за 'ума'?"). Нерядко такива хора изпитват страх пред науката и искат да бъдат предварително определени нейните граници.

В същото време, те правят важни констатации ("Тандемът Религия & Етика трябва да разплете взаимно преплетените конци"). По такива поводи не трябва да им се спестяват бурните и продължителни аплаузи, въпреки че и много десетилетия по-късно мнозина ще потреперват от гняв, когато чуят подобни мнения, изказвани от религиозни проповедници.

Обратно към Едвин Уилсън:

“Четвъртият унитариански проповедник, който отказа да подпише Манифеста, бе Е. Стентън Ходжин, по онова време ангажиран с Първо конгрегационно общество на Унитарианската църква в Ню Бедфорд, щата Масачузетс. Ходжин бе достоен наследник на религиозно радикалния Уилям Дж. Потър, който бе проповедник на Обществото в продължение на повече от трийсет години и бе истински хуманист-предшественик преди думата ‘хуманист’ да влезе в употреба в унитарианството.

На 18-ти април 1933 година той отговори на поканата на Браг за неговия подпис под Манифеста така:

‘(...) Прочетох «Манифеста» с голям интерес. Мисля, че ще е много по-добре за всички заинтересовани името ми да не бъде прикрепяно към него. Аз не съм много-много кръстоносец, а и открих, че мога да проповядвам възгледите си – дали хуманистични или социалистически – по-ефективно, ако не ползвам никакви класификации и не нося никакви етикети. Ние имаме нужда от кръстоносци на огневата [sic] линия и освен това се нуждаем от работници в редиците, а всеки трябва да открие мястото, където може да върши работата си възможно най-ефективно.’

По-късно, през 1948 година, докато пребиваваше в старчески дом на унитарианците в Лос Анджелис, Ходжин описа своите виждания в ‘Изповедите на един свещеник-агностик’. Той избегна да постави етикета си на хуманист, но посочи, че в продължение на четиридесет години служение е бил на натуралистичната и хуманистична страна в богословските въпроси. На страница 201 от книгата си Ходжин пише:

‘През втората половина на ХIХ век във всяка общност имаше някакво число агресивно анти-църковни хора, които бяха приели Робърт Ингърсоул за свой водач. Те бяха сурови и подготвени, «твърдо сварени» и аргументирани, с пронизващ ум и по-модерни знания, отколкото разпространените в църковните групи. Обикновено, те бяха активни в реформаторските и хуманитарните движения в общностите, в които живееха. Сега е трудно да се разбере колко широко е било разпространено влиянието на Ингърсоул в онези дни. Унитарианците, доколкото тази група и сектантските християни се оказаха замесени, са били между дявола и дълбокото море. Те не бяха достатъчно християни, за да отидат с ортодоксията, а не бяха достатъчно и анти-християни, за да са агностици. Някои от последователите на Ингърсоул запяха под сурдинка и станаха добри унитариански църковни членове, но в по-голямата си част те бяха твърде ярки индивидуалности, за да се поберат в която и да било организация.’”

Вече бе посочено, че текстът на Манифеста, както и пространните цитати от книгата на Едвин Уилсън "Раждането на Хуманистичния манифест", повдигат немалко въпроси. Най-общо, може да бъде възбудено питането: какво би останало от една религия, ако бъдат приложени всички изложени мирогледни положения? И ако, все пак, нещо остане, дали ще може то да бъде наричано "религия"?

В добавка, някои места носят и сериозна неяснота. Напълно възможно е тя да произтича от нечие недостатъчно детайлно познаване на едно религиозно учение. Но... по този повод веднага възниква следният въпрос: когато се публикуват текстове, предназначени за най-широка публика, трябва ли тя предварително да познава в детайли една или друга идеология, за да може огласеното съдържание да има максимален ефект? В случая: трябва ли човек да е запознат със същината на унитаризма като доктрина, за да се справи със смисъла на Манифест, който претендира да третира въпроса за хуманизма? Или ще трябва да се примири с предположението, че и по повод на хуманизма ще се наложи да се мисли с представите, примерно, за светски и за религиозен хуманизъм, вътре в религиозния – за християнски, мюсюлмански, будистки и така нататък хуманизъм, после, в очертанията, да речем, на християнския – за католически, източноправославен, протестантски хуманизъм, а накрая, отново само примерно (и в немалка степен условно), в рамките на протестантския – за автентичен Мартин-Лутеров хуманизъм и някъде из навалицата от подобни хуманизми – и за унитариански (хуманизъм)?

Може би няма да бъде лесно да се даде отговор на подобни въпроси – не на последно място и поради факта, че човешката практика в това отношение е най-разнопосочна. В такъв случай, могат да бъдат поставени други.

Разбира се, въпросите могат да продължат още много. В един момент обаче, може да възникне един генерализиращ въпрос: дали всички питания – огласени и/или само помислени – не са плод на непознаването на определена религиозна деноминация? В такъв случай, какво би следвало да се направи? Първо да се изучи унитарианството, просто защото негови представители стоят в основата на един документ? Но, ако утре представители на някаква друга деноминация решат да публикуват манифест, с който да се обърнат към света, отново ще трябва ли всички да се втурнат към предварително запознанство с учението им?

Така например, със сигурност ще изпитаме сериозно възмущение, ако някой ни поднесе Манифест, в който се говори за мъжки ерекции или за съв(о)купления, но... ако авторите на такъв документ са отгледани в традициите на Брега на слоновата кост (дали е възможно да се каже: в брего-слоново-костните традиции), те спокойно биха настоявали да познаваме религията им. Ето един неин фрагмент:

“В началото Анангама (върховното същество) създал един мъж и една жена. Но на сутринта, когато пенисът на мъжа се изправил, жената казала:

‘Моят брат се е разболял.’

И тръгнала да търси билки, за да го излекува. Ала нищо не помагало и тя се разридала, защото брат и не оздравявал. Докато плачела, Анангама, който ги изпратил на земята, слязъл от небето и и казал:

‘Не плачи заради това, което се е случило с брат ти; ако той легне с тебе, ще видиш какво ще стане.’

И щом пенисът се изправил отново, те си легнали заедно. Когато no-късно жената забременяла и мъжът забелязал това, започнал да плаче:

‘Сестра ми се е разболяла от нещо.’

Тогава Анангама отново дошъл и рекъл:

‘Не плачи, като минат осем луни и започне деветата, ще видиш какво ще стане.’

Но Байеве (злонамерено същество, магьосник, душевадец – бел. авт.) бил там и чул какво казал Анангама. Когато минали осем луни и започнала деветата, жената родила дете. Тогава дошъл Байеве и казал:

‘Зная, че вие всяка година можете да имате дете, тази година детето ще бъде за мен.’

Когато годината изминала, той убил детето. Тогава Анангама спуснал на земята Амви (второстепенно божество, призвано да защитава хората от злонамерени същества – бел. авт.), та когато Байеве посегнел да убива хора, Амви го убивал” [Владимир Григориев, “Религиите по света”, София, 1995, 387].

Със сигурност някой ще протестира. Ще обърне внимание върху "грубостта" на разказа. Но такъв човек само ще засвидетелства, че не е чел разказите в някои други "сакрални" книги. Впрочем, защо да не обърнем внимание върху прецизно отбелязания в горната африканска притча факт, че първият мъж и първата жена всъщност са били брат и сестра, каквито следва да са били и Адам и Ева. В такъв случай, изводът, който се налага, гласи, че родоначалието на човечеството е изначално потопено в акта на кръвосмешението. (И че това е станало под погледа и благоволението на "Твореца" им. Нали именно "Той" им е разпоредил "да се плодят и да се множат"!) Тук някой може да реши да обозначи Ева като "дъщеря" на Адам (все пак, от него е взет материалът за нейната направа). Но... и в такъв случай страховитата констатация на кръвосмешението остава в сила.

Ако в заключение се върнем към представения и коментиран Първи хуманистичен манифест, така или иначе, би следвало да го оценим като нещо дълбоко позитивно – дори и само заради това, че е обявил пред света вижданията на определен кръг религиозни активисти относно недвусмислените предимства на науката пред религията.

Това далеч не е малко.

Никак, никак не е малко!

Последна редакция: 19-10-2012

ВТОРИ ХУМАНИСТИЧЕН МАНИФЕСТ

Илия КОЖУХАРОВ

През 1973 година, 40 години след огласяването на Първия хуманистичен манифест, философът Пол Курц и унитарианският свещеник Едвин Уилсън подготвят "Втори хуманистичен манифест". Изминали са точно 40 години от публикуването на Първия хуманистичен манифест. На световната сцена са се случили много събития – някои от които носещи печата на потресаващ трагизъм: зараждането, възхода и падението на фашизма, създаването на социалистическия лагер и провокираното от това разделение на света на две основни, активно противостоящи една срещу друга, системи, множеството заплахи пред опазването на околната среда, неконтролируемото увеличаване на земните жители, множеството прояви на репресии, постоянната опасност от ядрени, химически и биологични катастрофи, разпространението на ирационални култове и религиозни учения.

На този фон дори позитивни явления като създаването на Организацията на обединените нации, бурното развитие на научните изследвания, укрепването на движения, борещи се за трайното съблюдаване на основните човешки права, както и увеличаването на материалното благосъстояние в определени страни, усилват усещанията за едно апокалиптично бъдеще, доколкото показват или недостатъчна ефективност, или недостатъчна разпространеност по целия свят.

Важен акцент във Втория хуманистичен манифест представлява призивът към цялото човечество за полагане на усилия по създаването на световно светско общество, което би следвало да има като своя фундаментална цел разгръщането на способностите на всяко човешко същество, а не на някаква избрана негова малка част. Други важни послания са свързани с идеи, които и днес не срещат еднозначна реакция: правото на човека на самоубийство (респективно узаконяването на евтаназията), правото на аборт, развод и сексуална свобода.

Едни от най-често цитираните фрагменти от този документ са:

“Никое божество не ще ни спаси; ние трябва сами да спасяваме себе си”,

и

“Ние сме отговорни за това, което сме или ще бъдем.”

Първоначално текстът е бил публикуван със сравнително ограничен брой подписи на подкрепящи го съмишленици, сред които биха могли да бъдат открити имената на известния американски писател Айзък Азимов или на съветския академик Андрей Сахаров. Впоследствие, когато документът е бил разпространен нашироко (и особено, когато с това се заема Американската хуманистична асоциация), под неговото съдържание застават хиляди представители на световната интелигенция.

Във въпросния текст има много фрагменти, които могат да прозвучат твърде тривиално. На места някой може дори да се почувства обзет от досада, когато трябва да чете мисли, оформени като редици от лозунги, изпълнени с постоянни напомняния от рода на: "Трябва да...", "Следва да...". Но... подобен факт може да бъде разгледан и от една противоположна страна: оказва се, че дори и в началото на 70-те години на така късен век като ХХ-ия се налага да се артикулират като пред бавноразвиващи се деца изисквания, които човечеството (ако действително бе цивилизовано) отдавна би трябвало да е оставило като спомен в историческите музеи.

Надолу следва пълният текст на този Втори хуманистичен манифест. Към него са прибавени имената на онези първи 120 поддръжници, които са положили подписите си още през 1973 година и непосредствено след това. Вероятно, почти всички от тях биха се оказали напълно непознати за днешния български читател. При някои публикации ги пропускат. Въпреки това, тук те са педантично изредени – първо, защото това би дало една допълнителна ориентация за техния социален състав, и второ, защото всеки, който проучи по-внимателно този списък, би установил разнообразието от организации, създавани с цел да се гарантира хуманистичното начало в съвременното общество. А то, независимо от своите претенции за зрелост, видимо се нуждае от някоя и друга обуздаваща юзда.

ПРЕДГОВОР

Изминаха четири десетилетия, откакто през 1933 година се появи Първия хуманистичен манифест. Събитията, които последваха след онази година, направиха така, щото предишното изявление да изглежда твърде оптимистично. Нацизмът показа дълбините на насилието, до които човечеството е способно да достигне. Други тоталитарни режими потискаха правата на човека, без нищетата да има край. Науката понякога носеше зло, както и добро. Последните десетилетия показаха, че в името на мира могат да се водят нечовешки войни. Зараждането на полицейски държави, дори и в демократичните общества, разпространи нашироко управленския шпионаж, както и други злоупотреби с властта от страна на военните, политическите и промишлените елити, а също и поради продължаващото съществуване на неотстъпващия расизъм. Всичко това разкрива една необикновена и мъчителна социална гледка. В редица общества исканията за равни права на жените и малцинствените групи действително се превърнаха в предизвикателство за нашето поколение.

Така, както и през 1933 година, хуманистите все още вярват, че традиционният теизъм, и особено вярата във вслушващия се в молитвите Бог – предполагаемо жив и грижещ се за човеците – Бог, който ще чуе и разбере техните просби и ще бъде в състояние да направи нещо за тях, е една недоказана и демодирана вяра. Салвейшънизмът (елемент от много религиозни доктрини, поставящ акцент върху "спасението на човешката душа" – бел. моя, И.К.), основан върху едно най-обикновено елементарно твърдение, все още се разглежда като вредоносно, отклоняващо хората с фалшиви надежди за бъдещ живот на небето. Разумните съзнания търсят други средства за оцеляване.

Подписалите Втория хуманистичен манифест отхвърлят евентуалното твърдение, че те са изложили някакво задължително кредо. Техните индивидуални виждания са изразявани по много различни начини. Настоящото изявление, обаче, изпълва представата в едно време, което се нуждае от посока. То има смисъла на социален анализ в усилието за постигане на консенсус. Нови изявления биха били разработени, за да заместят настоящето, но към днешния ден нашето убеждение е в това, че хуманизмът предлага алтернатива, която може да служи на сегашните нужди и да води човечеството към бъдещето.

Пол Курц и Едвин Х. Уилсън (1973)

Следващият век може да бъде и трябва да бъде хуманистичен век. Драматичните научни, технологични, и все по-ускоряващи се социални и политически промени изпълват нашето съзнание. На практика, ние вече сме завладели почти напълно планетата, изследвали сме Луната, преодолели сме природните ограничения за пътуване и комуникация, намираме се в зората на нова ера, готови да се придвижваме по-надалеч в Космоса и, може би, да обитаваме други планети. Използвайки разумно технологиите, можем да контролираме околната среда, да победим бедността, сериозно да намалим заболяванията, да удължим нашия жизнен цикъл, значително да променим нашето поведение, да коригираме хода на човешката еволюция и културното развитие, да отключим огромни нови енергии и да обезпечим на човечеството безпрецедентната възможност за постигане на изобилен и смислен живот.

Бъдещето, обаче, е изпълнено с опасности. Придобивайки възможността да прилагаме научния метод по отношение на природата и човешкия живот, ние сме отворили вратата на екологичната заплаха, на свръхнаселеността, на антихуманните институции, на тоталитарните репресии, на ядрените и биохимични бедствия. Сблъсквайки се с апокалиптични пророкувания и сценарии, вещаещи картини от някакъв страшен съд, мнозина бягат в отчаянието си от разума и прегръщат ирационални култове и религиозни учения, проповядващи отстъпление и самоизолация.

И традиционните морални норми, и новите ирационални култове не успяват да отговорят на насъщните нужди на днешния и утрешния ден. Фалшивите "теологии на надеждата" и месианските идеологии, заменящи старите догми с нови, не могат да се справят със съществуващите реалности по света. Те по-скоро разделят народите, отколкото да ги обединяват.

За да оцелее, човечеството трябва да предприеме смели и дръзки мерки. Ние трябва да разширим използването на научния метод, а не да го отхвърляме, да слеем в нещо единно разума и състраданието, за да изградим конструктивни социални и морални ценности. Изправени пред много възможни сценарии на бъдещето, трябва да решим: кой от тях да следваме? Крайната цел трябва да бъде изпълнението на потенциала за растеж у всяка личност – не за неколцина фаворизирани, а за цялото човечество. Само един споделен свят и споделени глобални мерки ще могат да доведат до нещо удовлетворително.

Хуманистичният възглед ще докосне творчеството на всяко човешко същество и ще ни даде визия и смелост да работим заедно. Този мироглед подчертава ролята, която човешките същества могат да играят в техните собствени сфери на действие. Следващите десетилетия призовават всеотдайните, ясно мислещи мъже и жени, способни да насочат воля, интелект и умения, за сътрудничество в съзиждането на едно желано бъдеще. Хуманизмът може да осигури цел и вдъхновение, които са така много необходими. Той може да придаде личен смисъл и значение на човешкия живот.

В съвременния свят съществуват много видове хуманизъм. Разновидностите и обособените случаи на естественоисторическия хуманизъм включват: "научен", "етичен", "демократичен", "религиозен" и "марксистки" хуманизъм. Свободната мисъл, атеизмът, агностицизмът, скептицизмът, деизмът, рационализмът, етичната култура и либералната религия – те всички претендират, че са наследници на хуманистичната традиция. Хуманизмът проследява своите корени от древен Китай, класическа Гърция и Рим, през Ренесанса и Просвещението до научната революция на съвременния свят. Но възгледи, които просто отхвърлят теизма, не са равнозначни на хуманизъм. На тях им липсва ангажимент към положителната вяра във възможностите на човешкия прогрес и неговите основни ценности. Много от онези, които принадлежат към религиозни групи, вярващи в бъдещето на хуманизма, сега претендират да са хуманистични пълномощници. Хуманизмът е етичен процес, през който всички ние можем да се движим, над и отвъд разединителните подробности, героичните личности, догматичните вероизповедания и обредните обичаи от минали религии, както и над (и отвъд) тяхното просто отрицание.

Ние заявяваме набор от общи принципи, които могат да послужат като основа за обединени действия – позитивни основополагащи положения, съотносими с настоящото състояние на човека. Те са проект за едно светско общество в планетарен мащаб.

Поради тези причини, предаваме този нов хуманистичен Манифест за бъдещето на човечеството. За нас това е визия на надеждата, посока за удовлетворително оцеляване.

РЕЛИГИЯТА

1. В най-добрия смисъл на думата, религията може да вдъхнови посвещаване на най-високите етични идеали. Култивирането на преданост към морала и творческото въображение е израз на истински "духовен" опит и стремеж.

Ние считаме обаче, че традиционните догматични или авторитарни религии, които разполагат такива понятия като "откровение", "Бог", "ритуал" или "вероизповедание" над човешките нужди и опит, нанасят вреда на човешкия род. Всяко описание на природата трябва да премине през проверките на научното доказателство. По наша преценка, догмите и митовете на традиционните религии не правят това. Дори и към днешната късна епоха от човешката история, някои първоначални факти трябва да бъдат преразгледани въз основа на критичното използване на научната аргументация. Ние не намираме достатъчни доказателства за вяра в съществуването на нещо свръхестествено. Такива вярвания се оказват или безсмислени, или без значение по отношение на въпроса за оцеляването и самореализацията на човешката раса. Като не-теисти, ние започваме с хората, а не с "Бог", с природата, а не с "божеството". Природата може наистина да е нещо по-широко и по-дълбоко, отколкото онова, което вече знаем. Новите открития, обаче, ще разширят познанията ни за нея.

Някои хуманисти предполагат, че традиционните религии трябва да се пренапишат и в тях да се вложат представи и понятия, които са подходящи за сегашната ситуация. Но такива предефинирания често увековечават старите зависимости и бягства от действителността; те лесно стават мракобеснически – нещо, което възпрепятства свободното използване на интелекта. В противовес, ние имаме нужда от радикално нови човешки стремления и цели.

Ние оценяваме необходимостта да се запазят най-добрите нравствени учения в религиозните традиции на човечеството, много от които споделяме като цяло. Но отхвърляме онези характерни черти на традиционния религиозен морал, които отказват на хората една всеобемаща преценка на техните собствени възможности и отговорности. Традиционните религии често предлагат на хората утеха, но също така нерядко те възпират хората сами да си помогнат или да изпробват своите пълни възможности. Такива институции, вероизповедания и ритуали многократно потискат волята да се служи на другите. Твърде често традиционните религии насърчават зависимостта, а не независимостта, послушанието, а не себеутвърждаването, страха, а не смелостта. В последно време те са породили съответно социално действие, носещо много знакови признаци от навечерието на доктрината "Бог е мъртъв". Но ние не можем да открием божествена цел или промисъл за човешкия вид. Докато все още има много неща, които не знаем, ние, хората, сме отговорни за това, което сме или за онова, което ще станем. Никое божество не ще ни спаси; ние трябва сами да спасяваме себе си.

2. Обещанията за спасение без смърт или страх от вечни мъки са колкото илюзорни, толкова и вредни. Те отвличат хората от настоящите проблеми, от тяхното себеобновяване, както и от поправянето на социалните несправедливости. Съвременната наука дискредитира такива влезли в историята понятия като "дух в машината" и "отделима душа". Науката по-скоро потвърждава, че човешкият вид се е появил под действието на естествени еволюционни сили. Доколкото знаем, цялостната личност е функция на биологичния организъм, контактуващ в социалния и културен контекст. Няма достоверни доказателства за това, че животът се запазва след смъртта на тялото. Ние продължаваме да съществуваме в нашето потомство и по начина, по който сме повлияли на живота на другите в нашата култура.

Със сигурност, традиционните религии не са единствените препятствия пред човешкия прогрес. И други идеологии също възпират човешкия напредък. Някои видове политически доктрини, например, функционират по религиозен начин, отразявайки най-лошите страни на ортодоксалността и авторитаризма, особено когато жертват човешки същества пред олтара на утопични обещания. Чисто икономически и политически гледни точки, независимо дали капиталистически или комунистически, често функционират като религиозна и идеологическа догма. Въпреки че хората несъмнено се нуждаят от икономически и политически цели, те също имат нужда от творчески ценности, с които да живеят.

ЕТИКАТА

3. Ние потвърждаваме, че моралните ценности имат своя произход в човешкия опит. Етиката е автономна и няма ситуационна нужда от богословска или идеологическа санкция. Етиката произлиза от човешката необходимост и интерес. Да се отрича въпросното положение, това означава да се изкривява цялата основа на живота. Човешкият живот има смисъл, защото ние творим и развиваме нашите бъднини. Щастието и творческото постигане на човешките потребности и желания – индивидуално и в споделено притежание – са постоянни теми на хуманизма. Ние се стремим към добър живот, тук и сега. Целта е да се преследва обогатяване на живота, въпреки унищожителните сили на вулгаризацията, комерсиализацията и дехуманизацията.

4. Здравият разум и интелигентността са най-ефективните инструменти, които човечеството притежава. За тях няма никакъв заместител: нито вярата, нито страстта са достатъчни сами по себе си. Контролираното използване на научните методи, които промениха от епохата на Ренесанса насам естествените и социалните науки, трябва да бъде допълнително разгънато при решаване на човешките проблеми. Но разумът трябва да бъде уравновесяван от смирението, доколкото никоя група няма монопол върху мъдростта или добродетелта. Нито пък съществува каквато и да било гаранция, че всички проблеми могат да бъдат решени или на всички въпроси могат да бъдат дадени отговори. Засега критически настроеният интелект, изпълнен с чувство за грижа към човека, е най-добрият начин, с който човечеството разполага за решаване на проблемите. Разумът трябва да бъде уравновесяван от състраданието и съпричастността – и едва тогава човекът може да се осъществи в своята цялост. В такъв смисъл, ние не се застъпваме за използването на научния интелект независимо от чувството или в негова опозиция, защото вярваме в култивирането на съчувствието и любовта. Доколкото науката изтиква границите на познатото, усещането на човечеството за чудо постоянно се обновява, а изобразителното изкуство, поезията и музиката намират своите места – заедно с религията и етиката.

ИНДИВИДЪТ

5. Ценността и достойнството на отделния човек притежават централна хуманистична стойност. Хората трябва да бъдат насърчавани да реализират собствения си творчески талант и желания. Ние отхвърляме всички религиозни, идеологически или морални кодекси, които опетняват индивида, потискат свободата, заглушават интелекта, дехуманизират личността. Ние вярваме в необходимостта от максимална индивидуална автономия, която е в съгласие със социалната отговорност. Въпреки че науката може да обясни причините за различните видове поведение, възможностите на индивидуалната свобода на избора съществуват в човешкия живот и трябва да бъдат увеличавани.

6. В областта на отношенията между половете, ние вярваме, че поведението на нетолерантност, често култивирано от ортодоксалните религии и пуритански култури, неправомерно потиска сексуалното поведение. Трябва да бъде признато правото на контрол над раждаемостта, абортите и разводите. Въпреки че ние не одобряваме експлоатиращите и оскърбяващи форми на сексуално изразяване, в същото време не искаме да се забранява със закон или чрез социална санкция сексуалното поведение между постигнали взаимно съгласие възрастни. Сами по себе си, много от разновидностите на сексуално опознаване не трябва да бъдат считани за "зло". Без да се изпада в морална подкрепа на безсмислената всепозволеност или разюзданата безразборност в половите отношения, едно цивилизовано общество трябва да бъде толерантно. С изключение на наранявания на другите или подтикването им те да правят същото, на хората следва да бъде разрешено да изразяват своите сексуални наклонности и да упражняват такъв начин на живот, какъвто желаят. Ние искаме да култивираме развитието на едно отговорно отношение към сексуалността, при което те не са използвани като сексуални обекти и в което интимността, чувствителността, уважението и честността в междуличностните отношения са насърчавани. Моралното възпитание на децата и възрастните е важен път за развиване на осведомеността и половата зрялост.

ДЕМОКРАТИЧНОТО ОБЩЕСТВО

7. Във всяко едно общество отделният човек трябва да може да изпита пълната гама от граждански свободи, за да се повишат свободата и достойнството. Това включва свободата на словото и печата, политическата демокрация, законното право за противопоставяне на управленски политики, справедлив съдебен процес, религиозна свобода, свобода на сдружаването и художествена, научна и културна свобода. Тук е включено също така и признаването на правото на индивида да умре с достойнство, евтаназията, както и правото да се самоубие. Ние се противопоставяме на нарастващата инвазия в личния живот, независимо от средствата, с които това се прави – както в тоталитарните, така и в демократичните общества. Ние трябва да защитим, да разширим и прилагаме принципите на човешката свобода, развити в документите от "Магна харта” до "Законопроекта за човешките права", "Декларацията за правата на човека и гражданина" и "Всеобщата декларация за правата на човека".

8. Ние сме привърженици на отвореното и демократично общество. Трябва да разширим участието ни в демокрацията в нейния истински смисъл – в икономиката, в училището, в семейството, на работното място, в доброволните сдружения. Вземането на решения трябва да бъде децентрализирано, за да включва широко участие на хора от всички нива – социални, политически и икономически. Всички граждани трябва да имат право на глас в разработването на ценностите и целите, които определят живота им. Институциите би следвало да бъдат отзивчиви към изразените желания и нужди. Условията на труд, образование, посвещаване на определен идеал или забавление трябва да бъдат цивилизовани. Силите на отчуждението трябва да бъдат преобразувани или ликвидирани, а бюрократичните структури трябва да се сведат до минимум. Хората са по-важни от "Десетте заповеди”, правилата, предписанията или постановленията.

9. Разделението на църквата от държавата, а също и разделението на идеологията от държавата – това трябва да бъдат императиви. Държавата трябва да насърчава максималната свобода за различните морални, политически, религиозни и социални ценности в обществото. Тя не трябва да облагодетелства определени религиозни органи чрез използването на публични средства, нито да възприема една отделна идеология и по този начин да функционира като инструмент за пропаганда или потисничество, особено срещу дисиденти.

10. Хуманистичните общества трябва да оценяват икономическите системи не от позициите на реториката или идеологията, а според това: дали те увеличават или не икономическото благосъстояние за всички хора и групи, за да се намалят бедността и трудностите, да се увеличи общото човешко удовлетворение и да се подобри качеството на живота. Ето защо вратата е отворена за алтернативни икономически системи. Ние се нуждаем от демократизиране на икономиката и трябва да съдим за нея по нейното съответствие спрямо нуждите на хората, тествайки резултатите с измеренията на общото благосъстояние.

11. Принципът на морално равенство трябва да бъде укрепен чрез премахване на всички форми на дискриминация въз основа на раса, религия, пол, възраст или национален произход. Това означава: равенство на възможностите и признаване на таланта и заслугите. Хората трябва да бъдат насърчавани да допринасят за подобряване на собственото си положение. В случай на недееспособност, обществото трябва да предостави средства за задоволяване на основните икономически, здравни и културни нужди, включително – там, където ресурсите позволяват това – гарантиране на минимален годишен доход. Ние сме загрижени за благосъстоянието на възрастните, немощните, хората в неравностойно положение, както и за бездомните, а също и за всички, които са със забавено умствено развитие, за изоставените или малтретирани деца, за хората с увреждания, за лишените от свобода и наркозависимите – с други думи, за онези, които са пренебрегвани или игнорирани от обществото. Практикуващите хуманисти бе следвало да превърнат в свое призвание хуманизирането на междуличностните отношения.

Ние вярваме в правото на всеобщо образование. Всеки следва да има възможност да реализира своите уникални способности и таланти в културната сфера. Училищата би трябвало да насърчават способността за реализиране на удовлетворяващ и продуктивен начин на живот. Те трябва да са отворени на всички нива – за всекиго и за всички; постигането на забележителни резултати трябва да се поощрява. Иновативните и експериментални форми на обучение следва да бъдат приветствани. Енергията и идеализмът на младите хора заслужават да бъдат оценявани и насочвани към конструктивни цели.

Ние осъждаме расовия, религиозния, етническия или класовия антагонизъм. И въпреки че се доверяваме на културното многообразие и насърчаваме расовата и етническа гордост, ние отхвърляме разделението между индивидите, което усилва отчуждението и разполагането на хора и групи едни срещу други; представяме си една интегрирана общност, където всички имат максимална възможност за свободно и доброволно сдружаване.

Ние сме негативно настроени по отношение на сексизма или половия шовинизъм – мъжки или женски. Изповядваме равните права на жените и мъжете да осъществят своите уникални стремления и възможности така, както намерят за добре – свободни от една или друга злонамерена дискриминация.

СВЕТОВНАТА СЪОБЩНОСТ

12. Ние осъждаме разделението на човечеството на националистическа основа. Достигнали сме онази повратна точка в човешката история, където най-добрият вариант е да се надскочат границите на националния суверенитет и да се премине към изграждането на една световна съобщност, в която могат да участват всички части на общочовешкото семейство. По този начин ние се стремим към разрастването на една система на световния закон и световния ред върху основата на транснационалното федерално управление. Там би се ценил културният плурализъм и разнообразие. Това не означава, че по такъв начин би се изключила гордостта, свързана с националния произход и националните постижения, нито възможността решаването на регионалните проблеми да става на регионална основа. Човешкият прогрес, обаче, не може вече да бъде осъществяван чрез фокусиране върху една част от света, западна или източна, развита или недоразвита. За първи път в човешката история, нито една част от човечеството не може да бъде изолирана от която и да било друга. Бъдещето на всеки човек е свързано по някакъв начин с всички. С това ние потвърждаваме ангажимента за изграждането на световна общност, като в същото време осъзнаваме, че това ни ангажира с някои трудни решения.

13. Едно такова световно съобщество трябва да се откаже от използване на насилието като метод за решаване на международните спорове. Ние вярваме в мирното решаване на различията от международни съдилища, както и чрез развитието на изкуството на преговорите и компромисите. Войната е отживелица. Същото е положението и около използването на ядрени, биологически и химически оръжия. Планетарен императив е намаляването на нивото на военните разходи и превръщането на оформяните по такъв начин спестявания в средства за мирни и ориентирани към хората цели.

14. Световната съобщност трябва да се ангажира в кооперативното планиране във връзка с използването на бързо намаляващите ресурси. Планетата Земя трябва да се разглежда като единна екосистема. Екологичните щети, изчерпването на ресурсите, както и прекомерният растеж на населението, трябва да бъдат под съгласуван международен контрол. Обработването и опазването на природата е морална ценност, ние трябва да възприемаме себе си като неразделна част от източниците на нашето съществуване в природата. Трябва да освободим нашия свят от излишните замърсявания и отпадъци – отговорно пазейки и създавайки богатства, както физически, така и човешки. Експлоатацията на природните ресурси, необуздана от социалната съвест, трябва да бъде прекратена.

15. Проблемите на икономическия растеж и развитие вече не могат да бъдат решавани само от една нация, те са със световен обхват. Морално задължение на развитите страни е – чрез някакъв международен орган, охраняващ правата на човека – да предоставят на развиващите се части от света: солидна техническа, селскостопанска, медицинска и икономическа помощ, включително техники за контрол на раждаемостта. Бедността по света трябва да бъде изкоренена. Следователно, екстремните диспропорции в богатството, доходите и икономическия растеж в световен мащаб трябва да бъдат намалени.

16. Технологиите са жизнено важен ключ за човешкия прогрес и развитие. Ние отхвърляме всички неоромантични усилия безразборно да се осъждат всички технологии и науката или да се дават съвети за отстъпление от тяхното по-нататъшно разширяване и използване за благото на човечеството. Ние ще се противопоставяме на всеки опит да се ограничават фундаменталните научни изследвания въз основа на морални, политически или социални причини. Разбира се, технологиите трябва да бъдат внимателно оценявани по последствията от употребата им; вредните и разрушителни поврати трябва да бъдат предотвратявани. Ние сме особено обезпокоени, когато технологичният и бюрократичен контрол манипулират или променят човешки същества без тяхно съгласие. Технологичната изпълнимост не предполага автоматично социална или културна привлекателност.

17. Ние трябва да разширяваме комуникацията и транспорта през границите. Ограниченията за пътуване трябва да се прекратят. Светът трябва да бъде отворен за различни политически, идеологически и морални гледни точки и техните приносители. С цел информация и образование трябва да се развива световната система за телевизия и радио. В този смисъл, ние призоваваме за пълно международно сътрудничество в областта на културата, науката, изкуствата и технологиите отвъд идеологическите граници. Трябва да се научим да живеем открито заедно – или ще загинем заедно.

ЧОВЕЧЕСТВОТО КАТО ЕДНО ЦЯЛО

В заключение: светът не може да чака някакво помирение между конкуриращите се политически или икономически системи, за да решава проблемите си. За мъжете и жените с добра воля е настъпило времето да помогнат в изграждането на един мирен и проспериращ свят. Ние пледираме за това: тесногръдата енорийска лоялност, както и негъвкавите морални и религиозни идеологии трябва да бъдат преодолени. Призоваваме за признаването на общо човечество и обща човечност за всички хора. Допълнително, призоваваме към използването на разума и състраданието, за да бъде изграден желаният от нас тип свят – свят, в който мирът, просперитетът, свободата и щастието са широко споделени. Нека не се отказваме от тази визия поради отчаяние или малодушие. Ние сме отговорни за това, което сме или ще бъдем. Нека работим заедно за един хуманен свят със средства, съизмерими с хуманността. Разрушителните идеологически различия между комунизъм, капитализъм, социализъм, консерватизъм, либерализъм и радикализъм трябва да бъдат преодолени. Нека издигнем глас за край на терора и омразата. Ние ще оцелеем и просперираме само в свят на споделени хуманни ценности. Можем да инициираме нови посоки за човечеството; древните вражди могат да бъдат заменени от съвместни усилия на широка основа. Ангажиментът за толерантност, разбиране и мирни преговори не изисква задължително съгласие със статуквото, нито блокиране на динамичните и революционни сили. Истинска революция се случва пред очите ни и тя може да бъде продължена под формата на безброй мирни корекции. Но това отвежда към желанието да се пристъпва напред към нови и разширяващи се територии. В настоящия исторически момент причастността към цялото човечество е най-високата ангажираност, на която сме способни; тя надхвърля тесните пристрастия на църквата, държавата, партията, класата или расата в движението към едно по-широко виждане за човешкия потенциал. Каква по-дръзка цел за човечеството от тази: всеки човек да се превърне – и като идея, и на практика – в гражданин на световната съобщност. Това е класическата визия; сега можем да и придадем нова жизненост. Тълкуван по този начин, хуманизмът е морална сила, която има времето на своя страна. Ние вярваме, че човечеството разполага с потенциал, интелект, добра воля и умения за коопериране, за да изпълни този ангажимент през следващите десетилетия.

Ние, долуподписаните, дори и да не одобряваме непременно всеки детайл от текста по-горе, заявяваме общата си подкрепа за Втория хуманистичен манифест в името на бъдещето на човечеството. Обявените твърдения не са окончателно завършено кредо и догма, а един израз на жива и растяща вяра. Каним и други, от всички страни, да се присъединят към нас в по-нататъшното развитие и работа за постигане на тези цели.

Подписали:

Лайънъл Ейбъл – професор по английски език в Нюйоркския държавен университет в Бъфало,

Корен Арисиян – Съвет на лидерите в Нюйоркското общество за етична култура,

Айзък Азимов – писател,

Джордж Акстейл – почетен професор, Университет на Южен Илинойс,

Арчи Бам – почетен професор по философия, Университет на Ню Мексико,

Пуъл Бийти – президент на "Дружество на религиозните хуманисти”,

Кийт Бегс – изпълнителен директор на "Американска хуманистична асоциация”,

Малкълм Бисел – почетен професор, Университет на Южна Калифорния,

Харолд Джон Блекман – председател на "Съвет за социална нравственост”, Великобритания,

Бранд Бланшард – почетен професор, Йейлски университет,

Пол Бланшард – писател,

Джоузеф Блау – професор по религия в Колумбийския университет,

Сър Херман Бонди – професор по математика в "Кралски колеж”, Лондонски университет,

Хауърд Бокс – ръководител в "Дружество за етична култура” в Бруклин,

Реймънд Браг – почетен пастор, Унитарианска църква, Канзас Сити,

Теодор Бромелд – гост-професор в Университета на Ню Йорк сити,

Бриджит Брофи – писателка, Великобритания,

Лестър Браун – старши научен сътрудник в "Задграничен съвет за развитие”,

Бети Чамбърс – президент на "Американска хуманистична асоциация”,

Джон Чиарди – поет,

Франсис Крик – доктор по медицина, Великобритания,

Артър Данто – доктор по философия, Колумбийски университет,

Люсиен де Конинк – професор в Университета в Гент, Белгия,

Мириам Алън де Форд – писателка,

Ед Дор – от "Обединени американци за отделяне на църквата от държавата”,

Питър Дрейпър – доктор по медицина в Болнично медицинско училище "Гай”, Лондон,

Пол Едуардс – доктор по философия, Бруклински колеж,

Албърт Елис – изпълнителен директор на "Институт за съвременно изучаване на рационалната психотерапия”,

Едуард Ериксън – Съвет на лидерите в Нюйоркското общество за етична култура,

Ханс Айзънк – доктор по психология, Лондонски университет,

Рой Феърфийлд – координатор в "Юниън гредюейт скуул”,

Хърбърт Файгъл – почетен професор, Университет на Минесота,

Реймънд Фърт – почетен професор по антропология, Лондонски университет,

Антъни Флю – професор по философия от Университета в Рединг, Англия,

Кенет Фърнес – изпълнителен секретар на Британската хуманистична асоциация,

Ервин Гаид – пастор в Унитарианската църква в Ан Арбър, Мичиган,

Ричард Гилбърт – пастор в "Първа унитарианска църква”, Рочестър, Ню Йорк,

Чарлз Уесли Грейди – пастор в "Унитарианска универсалистка църква”, Арлингтън, Масачузетс,

Максин Грийн – професор в Учителския колеж, Колумбийски университет,

Томас Грийнинг – редактор в "Списание за хуманистична психология”,

Алън Гутмачър – президент на "Американска федерация за семейно планиране”,

Дж. Харолд Хадли – пастор в "Унитарианска универсалистка църква”, пристанище "Вашингтон”, Ню Йорк,

Хектор Хоутън – редактор във "Въпроси”, Великобритания,

Юстас Хейдън – почетен професор по история на религиите,

Джеймс Хеминг – психолог, Великобритания,

Палмър Хилти – административен секретар в "Дружество на религиозните хуманисти”,

Хъдзън Хоугланд – почетен президент на Фондация за експериментална биология "Уустър”,

Робърт Хоугланд – редактор в "Религиозен хуманизъм”,

Сидни Хук – почетен професор по философия, Нюйоркски университет,

Джеймс Хорнбак – ръководител в "Етическо общество на Сейнт Луис”,

Джеймс Хътчинсън – пастор в "Първа унитарианска църква” в Синсинати,

Мордехай Каплан – равин, основател на "Юдейско възстановително движение”,

Джон Киднай – професор по социални дейности в Университета на Минесота,

Лестър Кирдъндол – почетен професор, Държавен университет в Орегон,

Маргарет Найт – Университет в Абърдийн, Шотландия,

Жан Коткин – изпълнителен секретар в "Американски етически съюз”,

Ричард Констеланец – поет,

Пол Курц – редактор в "Дъ Хюманист”,

Лорънс Лейдър – председател на Националната асоциация за отмяна на законите за аборта,

Едуард Ламб – президент на "Ламб къмюникейшън инкорпорейтид”,

Корлис Ламонт – председател на "Национален комитет за спешни граждански свободи”,

Чонси Лийк – професор в Калифорнийския университет, Сан Франциско,

Алфред МакКлунг Лий – професор по социална антропология в Университета на Ню Йорк сити,

Елизабет Брайънт Лий – писателка,

Кристофър Мейси – директор на "Асоциация за рационалистична преса”, Великобритания,

Клоринда Марголис – Обществен център за психично здраве "Джеферсън”, Филаделфия,

Джоузеф Марголис – професор по философия в Университета "Темпъл”, Филаделфия,

Харолд Марли – почетен унитариански пастор,

Флойд Матсън – професор по американски изследвания (интердисциплинарна област за изследвания на американската цивилизация – бел. моя, И.К.), Хавайски университет,

Лестър Мондейл – бивш президент на "Дружество на религиозните хуманисти”,

Лойд Морейн – президент на "Газова компания – Илинойс”,

Мери Морейн – редакционен съвет на "Международно общество за обща семантика”,

Чарлз Морис – почетен професор, Университет на Флорида,

Хенри Моргенталер – доктор по медицина, бивш президент на "Хуманистична асоциация на Канада”,

Мери Мадърсил – професор по философия, Колеж "Бърнар”,

Джером Нейтънсън – председател на борда на ръководителите, "Нюйоркска асоциация за етична култура”,

Били Джо Никълс – пастор в Унитарианската църква в Ричардсън, Тексас,

Кай Нилсен – професор по философия в Университета в Калгари, Канада,

Патрик Науел–Смит – професор по философия в Университета в Йорк, Канада,

Хаим Перелман – професор по философия в Университета в Брюксел, Белгия,

Джеймс Прескот – Национален институт по детско здраве и човешко развитие,

Харолд Куигли – ръководител в "Чикагско етическо хуманистично общество”,

Хауърд Радест – професор по философия в Колеж "Рамапо”, Ню Джърси,

Джон Херман Рандал–Младши – почетен професор, Колумбийски университет,

Оливър Райзър – почетен професор, Питсбъргски университет,

Робърт Риск – президент на корпорация "Лийдвил”,

Лорд Ричи–Калдър – Единбургски университет, Шотландия,

Б. Т. Рока–Младши – консултант в "Интернешънъл трейд енд къмодитиес”

Андрей Сахаров – Академия на науките, Москва, СССР,

Сидни Шойер – председател на "Национален комитет за ефективен конгрес”,

Херберт Шнайдер – почетен професор, Висше училище, Клермонт,

Клинтън Лий Скот – универсалистки проповедник, Санкт Петербург, Флорида,

Рой Ууд Селърс – почетен професор, Мичигански университет,

А. Б. Шах – президент на "Индийско светско общество”,

Бурус Фредерик Скинър – професор по психология в Харвардския университет,

Кенет Смит – ръководител във "Филаделфийско етическо общество”,

Матю ле Спетър – председател на Департамента по етика към "Училища за етическа култура”,

Марк Стар – председател на "Есперантистки информационен център",

Светозар Стоянович – професор по философия в Белградския университет, Югославия,

Харолд Тейлър – директор на "Световен университетски студентски проект”,

В. Т. Тейър – писател,

Хърбърт Тон – издателски съвет на "Списание за бизнес обучение”,

Джак Турин – президент на "Американски етически съюз”,

Е. Вандерлаан – преподавател,

Ж. ван Прааг – председател на "Международен хуманистически и етически съюз”, Утрехт, Холандия,

Морис Висшер – доктор по медицина, почетен професор, Университет на Минесота,

Гудуин Уотсън – помощник-координатор в "Юниън гредюейт скуул”,

Джералд Вендт – писател,

Хенри Вийман – почетен професор, Чикагски университет,

Шеруин Вайн – равин в "Общество за хуманистичен юдаизъм”,

Едвин Уилсън – почетен екс-директор на "Американска хуманистична асоциация”,

Бертрам Улф – институт "Хувър”,

Александър Есенин–Волпин – математик,

Марвин Цимерман – професор по философия в Нюйоркския държавен университет в Бъфало,

Допълнително подписали:

Джина Алън – писателка,

Джон Андерсън – съветник по хуманистични въпроси,

Питър Андерсън – доцент в Държавния университет в Охайо,

Уилям Андерсън – съветник по хуманистични въпроси,

Джон Антон – професор в Университета "Емори”,

Сър Алфред Айер – професор в Оксфордския университет, Великобритания,

Силия Бейкър,

Ърнест Бейкър – доцент в Американския тихоокеански университет,

Марджъри Бейкър – доктор по философия, президент на "Хуманистична общност на Сан Франциско”,

Хенри Басейн – асоцииран изпълнителен офис-асистент в "Хуманистична психология”,

Валтер Берендт – заместник-председател на Европейския парламент, Западна Германия,

Робърт Бюут – почетен професор, Калифорнийски политехнически университет,

В. Бонес – президент на "Съюз на освободените от религия общности”, Западна Германия,

Клемент Бош,

Маделин Бош,

Бруни Бойд – вицепрезидент на "Американски етически съюз”,

Джоузеф Лойд Бреретон – редактор в "Хуманист”, Канада,

Нанси Брюър – съветник по хуманистични въпроси,

Д. Брондер – "Съюз на освободените от религия общности”, Западна Германия,

Чарлз Браунфийлд – доцент в "Куинбъроу къмюнити колидж”, Университет на Ню Йорк сити,

Констанция Браунфийлд,

Маргарет Браун – доцент в Колеж "Онеонта” към Държавния университет в Ню Йорк,

Бюйла Л. Булард – съветник по хуманистични въпроси,

Джоузеф Шуман – ръководител на "Етическо общество на окръг Есекс”,

Гордън Клентън – доцент в Държавния колеж "Трентън”,

Даниел С. Колинс – ръководител в Унитарианското дружество на Джонсбъроу, Арканзас,

Уилиам Крек – президент на "Дружество на човечността”, Оукланд, Калифорния,

М. Бенджамин Дел – директор на Американската хуманистична асоциация,

Джеймс Дюран IV – професор в "Полк къмюнити колидж”, Уинтър Хевън, Флорида,

Джералд А. Еренрайх – доцент в Медицинското училище към Университета в Канзас,

Мари Ердман – учителка в Начално училище "Кембъл”,

Робърт Л. Ердман – доктор на науките, АйБиЕм,

Ханс Фалк – почетен професор във Фондация "Менингър”,

Джеймс Фармър – директор на Института за обучение по публична политика,

Ед Фарар,

Джо Фелмет – съветник по хуманистични въпроси,

Томас Ферик – ръководител в "Етическо общество на Бостън”,

Норман Флайшман – изпълнителен вицепрезидент в "Семейно планиране на световното население”, Лос Анджелис,

Джоузеф Флетчър – гост-професор в Медицинското училище към Университета на Вирджиния,

Дъглас Фрациър – ръководител в Американския етически съюз,

Бети Фрийдън – основателка на Националната организация на жените,

Хари М. Гедулд – професор в Университета в Индиана,

Роланд Гибсън – президент на "Арт Фондация на Потсдам”, Ню Йорк,

Арон С. Гилмартин – пастор в Унитарианската църква във Валнут Грийк, Калифорния,

Анабел Глосър – директор на Американския етически съюз,

Ребека Голдблум – директор на Американския етически съюз,

Луис Р. Гомберг – съветник по хуманистични въпроси,

Харолд Гордън – вицепрезидент на Американския етически съюз,

Сол Гордън – професор от университета в Сиракуза,

Тереза Гулд – "Американски етически съюз”,

Грегъри О. Грант – капитан от американските военновъздушни сили,

Роналд Грийн – доцент в Нюйоркския Университет,

ЛеРю Грим – секретар на Американската хуманистична асоциация,

С. Спенсър Грин – издател на "Сатърди ревю / уърд”,

Джозефин Р. Гарбарг – секретар на "Хуманистично общество на Голяма Филаделфия”,

Самуел Дж. Гарбарг,

Луис М. Губруд – изпълнителен директор в "Общество на медиаторите”, Провидънс, Роуд Айлънд,

Франк Хол – пастор в Универсалистката църква "Мъри”, Атълбъроу, Масачузетс,

Харолд Хансен – председател на клона "Спейс Коуст” на Американската асоциация на болничните заведения,

Абул Хасанат – секретар на "Хуманистично общество” на Бангладеш,

Етелбърт Хаскинс – директор на Американската хуманистична асоциация,

Лестър Х. Хейс – директор на служба "Връзки с обществеността” към "Американ инкъм лайф иншуърънс къмпани”,

Доналд Е. Хеншоу – съветник по хуманистични въпроси,

Алекс Хершафт – главен учен в "Бюз Алън ъплайд рисърч”,

Роналд Д. Хестънд – писател и журналист,

Ървинг Луис Хоровиц – редактор на списание "Общество”,

Уорън С. Хоскинс – съветник по хуманистични въпроси,

Марк Хюбър – директор на Американския етически съюз,

Харолд Хътчинсън – съветник по хуманистични въпроси,

Сър Джулиън Хъксли – бивш ръководител на ЮНЕСКО, Великобритания,

Артър М. Джаксън – изпълнителен директор на "Хуманистична асоциация на Сан Хосе"; касиер на Американската хуманистична асоциация,

Линда Р. Джаксън – директор на Американската хуманистична асоциация,

Стивън Джейкъбс – екс-президент на Американския етически съюз,

Томас Б. Джонсън–Младши – психолог-консултант,

Робърт Едуард Джоунс – изпълнителен директор на Обединената служба за социални грижи във Вашингтон,

Марион Кан – президент на Хуманистичното общество на Голям Ню Йорк,

Алек Кели – професор в Университета на Аризона,

Марвин Кол – професор в Нюйоркския държавен университет във Фредония,

Фредерик С. Крамер – съветник по хуманистични въпроси,

Юджийн Кревс – пастор в Унитарианската църква в окръг До Пейдж, Напървил, Илинойс,

Пиер Ламарк – Франция,

Хелън Б. Ламб – икономист,

Джеръм Д. Ланг – президент на "Хуманистична асоциация на Голямо Маями”, Флорида,

Харви Лебрун – председател на Събранието на клоновете към Американската асоциация на болничните заведения,

Хелън Лейбсън – председател на "Филаделфийско етическо общество”,

Джон Ф. МакИнълти–Младши – президент на "Хуманистична асоциация на Джаксънвил”, Флорида,

Джеймс Т. МакКолъм – съветник по хуманистични въпроси,

Вашти МакКолъм – екс-президент на Американската асоциация на болничните заведения,

Ръсел Л. МакНайт – президент на "Хуманистична асоциация на Лос Анджелис”,

Лъдлоу П. Мейхън–Младши – президент на клон на "Хюманист” в Роуд Айлънд,

Андрю Малесон – доктор по медицина, психиатър,

Клем Мартин – доктор по медицина,

Джеймс Р. Мартин – съветник по хуманистични въпроси,

Стенли Мейаб – съучредител на "Хуманистична група от Вакавил” и "Мъжка колония” в Сен Луис Обиспо, Калифорния,

Жорес Медведев – учен, Съветски съюз,

Абелдардо Мена – доктор по медицина, старши психиатър, Маями, Флорида,

Жак Моно – Институт "Пастьор”, Франция,

Хърбърт Дж. Мюлер – професор в Университета на Индиана,

Робърт Дж. Милър – служител в "Тайтъл иншуърънс енд тръст къмпани”,

Гунар Мирдал – професор в Университета на Стокхолм, Швеция,

Х. Кайл Нейгъл – пастор в Унитарианската универсалистка църква на Кинстън, Северна Каролина,

Дороти Н. Нейман – почетен професор, Колеж "Леман” към Университета на Ню Йорк сити,

Мюриъл Нойфелд – изпълнителен комитет на "Американски етически съюз”,

Уолтър Б. Нойман – касиер на "Американски етически съюз”,

Дж. Д. Парик – "Асоциация на индийските радикални хуманисти”, Индия,

Елинор Райт Пелрин – писателка, Канада,

Бърнар Портър – президент на "Хуманистична асоциация на Торонто”,

Уйлям Ърл Проктър–Младши – президент на "Филаделфия еъриа” към "Американска асоциация на болничните заведения”,

Гонзало Квиоки – вицепрезидент на "Хуманистична асоциация на Филипините”,

Джеймс А. Рафърти – преподавател в "Училище за човешкото поведение” към Американския международен университет,

Антъни Ф. Ранд – президент на "Хуманистично общество на Голям Детройт”,

Филип Рандолф – президент на Институт "Аса Филип Рандолф”,

Рут Дикинсън Риймс – президент на хуманистична асоциация "Нешънъл кепитъл еъриа”,

Жан–Франсоа Ревел – журналист, Франция,

Бърнард Л. Рибак – съветник по хуманистични въпроси,

В. Т. Рока–Старши – президент на "Обединени секуларисти на Америка”,

М. Л. Розентал – професор в Нюйоркския университет,

Джак Рубенщайн – изпълнителен комитет на "Американски етически съюз”,

Джоузеф Р. Сандърс – професор в Университета на Западна Флорида,

Уйлям Шулц – доктор на науките, Чикагски университет,

Уолтър Шварц – директор на "Хуманистичен комитет на Сан Франциско”,

Джон Сиърс – клиничен психолог,

Наоми Шоу – президент на "Национална конференция на жените” към "Американски етически съюз”,

Р. Шафърд – инструктор в Дневно училище, окръг Шарлот,

Сидни Силър – председател на "Национален комитет за справедливи разводи и законодателство в сферата на издръжката”,

Джоел Силвърман – председател на "Комитет за религиозно образование” към "Американски етически съюз”,

Уорън Смит – президент на "Върайъти саунд корпорейшън”,

А. Соломон – координатор в "Индийско светско общество”,

Робърт Стоун,

Робърт Щайн – съпредседател на Комитета за връзки с обществеността към "Американски етически съюз”,

Стюарт Щайн – директор на "Американски етически съюз”,

Арнолд Силвестър,

Емерсън Саймъндс – директор на "Сензъри Ъуеънъс Сентър”,

Каролин Саймъндс – брачен консултант,

Уорд Тейблър – гост-професор в "Стар кинг скуул”,

Барбара М. Тейблър,

В. М. Таркунде – президент на "Асоциация на индийските радикални хуманисти”, Индия,

Ервин Теоболд – инструктор в "Пасадена сити колидж”,

Ърнест Укпаби – декан в Университета на Нигерия,

Ренате Вамбери – президент на "Етическо общество”, Сейнт Луис,

Ник Василев – "Етическо общество”, Сейнт Луис,

Робърт Дж. Уелман – хуманистически капелан, Пост-център към Университета в Лонг Айлънд,

Мей Х. Вайс – представител на Международния хуманистичен и етически съюз за ООН,

Пол Д. Уестън – ръководител в "Общество за етическа култура на окръг Берген”, Ню Джърси,

Джорджия Уилсън – пенсионерка, Департамент за политически науки, Бруклински колеж,

Хю ван Ренселер Уилсън – почетен професор, Бруклински колеж,

Джеймс Удроу – изпълнителен директор на "Асгард Ентърпрайсиз инкорпорейтид”.

© "American Humanist Association” 1973

Както Първият хуманистичен манифест, така и този, втори по ред, поражда някои въпроси, провокира необходимостта от коментари.

В заключение, има смисъл да бъде поставен и един въпрос от общ характер:

Защо в два документа, разделени от далеч не малък период от време, се поставя така болезнено – и от много хора – акцентът върху вредата от религията? Дали това не е поради убедителните констатации за нейните повсеместно нанасяни трайни щети?

Последна редакция: 19-10-2012

ТРЕТИ ХУМАНИСТИЧЕН МАНИФЕСТ

Илия КОЖУХАРОВ

Третият хуманистичен манифест е огласен през 2003 година и има допълнителното заглавие "Хуманизмът и неговите цели". Той е чувствително по-малък като обем спрямо предходните два текста. В същото време повтаря определени, познати вече, становища и спечелва като поддръжници редица известни личности, сред които: Арун Ганди, съучредител на Института за ненасилие, носещ името на Махатма Ганди, световноизвестният режисьор Оливър Стоун, писателят Кърт Вонегът, британският общественик, професор Ричард Доукинс, както и 22 Нобелови лауреати.

Разбира се, у всеки взискателен читател могат да възникнат някои напълно естествени въпроси. Например: защо трябва да се изработват нови и нови манифести, които повтарят определен кръг положения измежду вече изказаните в предходните? Дали една подобна практика е предизвикана от установяване на някакви неточности и несъвършенства или е просто опит за quasi-ритуално напомняне относно съществуването на определено световно идейно течение?

Освен това, още в началото на манифестирания текст прави впечатление използването на един неологизъм, появил се в средата на 70-те години от миналия век, "лайфстанс" ("lifestance"), който – стига да не се помисли, че е някакъв трик за изкуствено предизвикване на интерес към хуманистичната проблематика – изисква известно предварително обяснение.

Терминът "лайфстанс" може да бъде буквално мислен като "житейска позиция" или "житейско отношение" – респективно, като "мироглед", "верую", а защо не и "идеология". Първоначално той е бил използван в контекста на сериозни дебати, разгърнали се около противоречивото съдържание на един интригуващ документ, озаглавен: "Съгласувана учебна програма за религиозно образование” на Бирмингам, приета през 1975 година.

(По този повод, и изцяло в скоби, човек може да възкликне: видимо, не съществува възможност да се води какъвто и да било разговор, засягащ важни ценностни въпроси, без да се окаже наложително намесването на религията! От друга страна, може да възникне въпросът: защо – накъдето и да се отправи взор – все се попада на натрапчивия сблъсък с претенциите на едни или други религиозни адепти, настояващи да се гарантира на доктрините им специално място в обществения живот, след като всички те имат могъщата подкрепа на своите богове, а в същото време настояват представители на светските власти да уреждат влиянието на божествените им учения върху съзнанието на обществата? Дали това не е поради някакво дълбоко скривано съмнение във всесилието на все същите "богове"?)

Своеобразен връх на коментирания дебат в Бирмингам се оказал опитът от пролетта на 1976 година да се внесе в Камарата на общините един частен законопроект, който изисквал религиозното образование да се замени с "образование по житейски ‘станси’" – или иначе казано (при все и с привкус на езикова тромавост): "обучение по житейски мирогледи". Проектозаконът бил публикуван в студията "Обективно, справедливо и балансирано – един нов закон за присъствието на религията в образованието", написана от Хари Стоупс–Роу и Дейвид Полок за Британската хуманистична асоциация (1975).

Желанието за дефиниране на неологизма "лайфстанс" се оказало мотивирано от идеята

“да се опише онова, което е добро както в хуманизма, така и в религията – без то да бъде обременено от това, което е лошо в религията” [Harry Stopes–Roe, “Humanism as a life stance”, в: “New Humanist”, том 103, (2), октомври 2008, 19-21, 19].

Във всяка подобна ситуация неминуемо възниква питането: а нима думи като "мироглед" ("worldview" или "world outlook") или "идеология" не са достатъчно универсални в широтата на своя смислов обхват? Или носят някаква задължителна обремененост с "това, което е лошо в религията"? Така или иначе, Стоупс–Роу изпробва дефиниция, посочвайки че "лайфстанс" означава:

“Стилът и съдържанието в отношението на дадено лице или на дадена общност към онова, което е от фундаментално значение; презумпциите и задълженията, произтичащи от това, както и житейските последствия, които се пораждат от него” [пак там, 21].

Тук – с риск да се досади – отново може да се постави въпросът: а нима мирогледът (или идеологията) не се отнасят до аспектите "от фундаментално значение" за живота на хората? Или от тях не произтичат "презумпции и задължения", както и "житейски последствия"?

Така или иначе, не е невъзможно да се приеме, че условията, при които се водят борби от страна на съвременните хуманисти, налагат необходимостта да се въвеждат нови понятия, само и само да се постигне разграничение от всичко, което може да размие едни или други граници, да подведе някого и с това да създаде погрешно впечатление. Ето по-подробни основания за това начинание.

“‘ХУМАНИЗЪМ’ Е САМО ДЕВЕТ БУКВИ, НЕ ПОВЕЧЕ

За да бъде разпознаван, признаван и уважаван, хуманизмът се нуждае от идентичност. В момента нашата идентичност, идентичността на хуманистите, не е очевидна – или в най-добрия случай е замъглена. Как могат хуманистите да помогнат за промяната на това състояние на нещата? Ние предлагаме три практически политики: две малки и прости средства, които все още могат да оказват въздействие, и едно, насочено към основния елемент в природата на ‘хуманистичната идентичност’:

1. Всички хуманисти, на национално и международно ниво, винаги би следвало да използват една дума – ‘Хуманизъм’, като име на Хуманизма: без добавено прилагателно; и с начална главна буква.

2. Всички хуманисти, на национално и международно ниво, би трябвало да използват един ясен, разпознаваем и еднакъв символ върху своите публикации, както и на всяко друго място: нашия хуманистичен символ – ‘Щастливия човек’.

3. Всички хуманисти, на национално и международно ниво, би трябвало да се стремят да установяват признаването на факта, че Хуманизмът е една ‘житейска позиция’ (‘лайфстанс’).

Мотивът за втората точка е очевиден: символът на ‘Щастливия човек’ може да бъде начин, щото Хуманизмът да стане видим в нашия свят. Знаците и символите са добре познати като важни елементи в процеса на комуникация. Организации и фирми хвърлят много пари в създаването на някакъв символ или лого и още повече – за да го разпространяват в чужбина. Хуманистичното движение има своя символ, ‘Щастливия човек’, въведен от Британската хуманистична асоциация през 1965 година и широко приет както на национално, така и на международно ниво. Той е и различим, и подходящ. Нека да го използваме.

Много повече аргументи стоят зад първата точка. Стойността на едно име е очевидна. Тук ние нямаме никакво намерение да спорим с когото и да било за неговите убеждения, но правим предложение: там, където хората чувстват, че техните разбирания са ‘хуманистични’, да използват тази дума. Те би следвало да я използват за себе си и да я включват в имената на техните организации и публикации.

Още по-важно е да се признаят щетите, нанасяни от квалифициращите прилагателни. Проява на академично сектантство е да се насърчава използването на половин дузина (или повече) отделни разновидности на едни или други становища и възгледи, но в случая не се изисква някакво множество от имена. Приликите между убежденията и ценностите на различните групи – дори на ‘светските’ и ‘религиозните’ хуманисти – са нещо по-фундаментално и по-важно, отколкото онова, което ги разделя. Погледнато отвън, ползването на всички тези специфични имена не може да ни помогне. Как обикновените хора биха били в състояние да видят в такова разединено движение нещо друго, освен (в най-добрия случай!) неуместност? Горните точки са особено важни на международно ниво. Ако Международният хуманистичен и етически съюз не успее да обедини групите в нашето движение, за да се идентифицират като хуманисти, то в рамките на не много години междувременно отслабените световни организации с техните странни имена ще умрат – както вече от известно време някои от тях са мъртви, въпреки че още не са се примирили с това. Битката ще бъде загубена.

Следва да се отбележи, обаче, че има проблем при приемането на единствената дума ‘Хуманизъм’, без прилагателно; и последната от нашите три точки по-горе решава тази трудност, като израз на идентичността ни и стойността ни в света. Трудността е в това, че нашите противници имат реални основания за натиск върху нас, изисквайки яснота, а именно: че под Хуманизъм имаме предвид определена наша отличителна позиция – онова, което ни различава от ‘ренесансовия хуманизъм’, от една страна, и от генерализиращата ‘загриженост за човечеството’, от друга.

Трудността е решима чрез признанието, че Хуманизмът е житейска позиция. Като име на една житейска позиция, той трябва да носи начална главна буква. За нас това е собствено име, а не някакво обикновено съществително. Ние използваме главни букви за религиозни житейски позиции: Хиндуизъм, Християнство и т.н. Защо тогава Хуманизмът да бъде дискриминиран? Използването на главното ‘Х’ изразява идентифицирането на Хуманизма като жизнена позиция и показва, че тя не е нито ‘ренесансов хуманизъм’, нито просто генерализирана ‘загриженост за човечеството’.

Хуманизмът с начална главна буква не се нуждае от каквото и да било уточняващо прилагателно. Ние би следвало да установим нашата самоличност чрез думата ‘Хуманизъм’: девет букви, не повече, и първата – главна. Тоест, това, което сме ние – отличителната натуралистична житейска позиция, лайфстанс.

16-ти юли, 1988 година.”

Надолу следва пълният текст на Третия хуманистичен манифест. След него са прибавени имената на 91 подписали го изтъкнати негови поддръжници, сред които и 22 Нобелови лауреати.

ТРЕТИ ХУМАНИСТИЧЕН МАНИФЕСТ

ХУМАНИЗМЪТ И НЕГОВИТЕ ЦЕЛИ

Третият хуманистичен манифест – един наследник на Хуманистичния манифест от 1933 година.

Хуманизмът е прогресивна философия на живота, която – без включване на свръхестествени сили – потвърждава нашата способност и отговорност да водим етичен живот в своята лична реализация. Той е такава способност и отговорност, които се стремят към доброто на човечеството.

Житейската позиция ("лайфстансът") на Хуманизма – ръководен от разума, вдъхновен от състраданието и информиран от опита – ни насърчава да живеем живота си добре и пълноценно. Въпросната житейска позиция еволюира през вековете и продължава да се развива благодарение на усилията на мислещите хора, които признават, че ценностите и идеалите – но тези ценности и идеали, които са грижливо формирани – са обект на промени така, както предварително се променят нашите познания и разбирания.

Този документ е част от едно продължаващо усилие да се манифестират по ясен и позитивен начин концептуалните граници на Хуманизма – не в какво трябва да вярваме, а консенсуса по отношение на това, в което вярваме. В този смисъл, ние заявяваме следното:

Знанието за света се получава чрез наблюдения, експерименти и рационални анализи.

Хуманистите смятат, че науката е най-добрият метод за установяване на това знание, както и за решаването на проблемите и за развитието на полезните технологии. Също така, ние признаваме стойността на новите пътешествия в мисълта, изкуствата и вътрешния опит – всяка от тези сфери, предмет на анализ от критически настроения интелект.