Независимо от всички уговорки, които съм направил досега и с които съм заявявал, че целта на поредицата от настоящите ескизи ни най-малко не е свързана с желанието за дискредитиране на едно или друго лице от Академията (колкото и някои да заслужават публичната дамга на средновековния позорен стълб), вероятно мнозина ще продължават да мислят, че всякакъв род подобни декларации са само някаква мимикрия. Ето защо ще си позволя да започна тази част с няколко фрагмента от публикувано през 2010 година интервю на професор Ивайло Знеполски под показателното заглавие: "Елитите на БКП и службите бяха наясно с промяната”. Като културолог, той говори по принцип. А това, че в едни или други негови думи всеки може да разпознае определени академични лица или събития, е чиста проба вторичен продукт.

“Мая Стоянова: Професор Знеполски, преди няколко години създадохте единствения досега у нас Институт за изследване на близкото минало. Защо фокусирахте вниманието си върху историята на властващия комунизъм, продължавате ли да проучвате тази тема?

Проф. Знеполски: Преди всичко дълбоката убеденост, че едно общество може да продължава напред само ако е в състояние да направи равносметка на пътя, който е изминало. Това убеждение беше подкрепено от познанието, което имам върху развитието на западноевропейските общества след Втората световна война (…). Там не се колебаеха да говорят открито и да направят критична равносметка.

И най-накрая, но не на последно място, подтик за създаване на Института беше и констатацията, че много от порочните практики и манталитетни нагласи от миналия режим се възпроизвеждаха в новото време. Както казваше Адам Михник – най-страшното на комунизма е това, което идва след него. Имам предвид разпадането на насилствено налаганата социализация, атомизирането на обществото, затварянето на хората в себе си или тесни клиентелистки кръгове, егоизма, конюнктурното и конформистко поведение. Освободеното от идеологически принуди и предубеждения съзнание се поддаде на консумативни модели от най-лош тип, ‘разкрепостяването’ на нравите се изроди в открита пошлост, обществото губи ориентации в изграждане на ценностни йерархии. Комерсиално или конюнктурно ориентираните медии налагат модела на псевдоелити, непосредствено отговорни за опошляването на културното пространство.

Мая Стоянова: Защо в годините на прехода и историци, и политици предпочетоха да не се говори открито за комунистическото ни минало, кой имаше нужда от подобно мълчание, какво загубихме от това?

Проф. Знеполски: В началото страхът беше в основата на блокираното говорене за комунизма, а по-късно – някакво неудобство, доколкото всички в някаква степен се чувстваха насилствено превърнати в един вид съучастници на режима, понеже, за да съществуват, бяха принудени да приемат неговите правила на играта. След това, целият преход мина под знака на един голям компромис, излъчващ скритото внушение, че зад външните промени битуват скрити форми на господство, че старите елити продължават да са в центъра и да контролират положението. При тази ситуация българите, които десетилетия са свикнали да се ориентират по силните на деня, подсъзнателно, инстинктивно усещаха, че да се говори за комунизма не е особено желателно, че това не се котира добре. За голямо съжаление в голяма степен се оказаха прави (…).

Един прост пример: Институтът за близкото минало създаде една изключителна книжна поредица, озаглавена ‘Минало несвършено’, без аналог, по мнението на чуждестранните ни партньори, в други страни от Източна Европа. Но в медиите – печатни и електронни – тя не намери никакъв отзвук. Те се занимават с мемоарите на Батето! Добре щеше да бъде да имахме една стотна от времето или страниците, отделяни за която и да е от фолк-певиците или манекенките с бурен личен живот. Този факт показва, че в обществото продължава да съществува един невидим информационен филтър. Алтернативното предположение е по-страшно – че безразличието, цинизмът и опростачването са се превърнали в норма.

Мая Стоянова: Какво представлява всъщност тази непозната библиотека?

Проф. Знеполски: Тя наброява вече 18 тома (последните три излизат по книжарниците през октомври и ноември), а в процес на изследователска работа са още 5. (Нека тук бъде напомнено: интервюто е взето през 2010 г. – бел. моя, И.К.) В тях на базата на богат архивен материал и с методите на модерната историография са изследвани и представени различни аспекти на комунистическия период – политическа история, идеологическа доктрина, политическа система, репресивен апарат, икономика, култура, социален живот, православната църква, образователните практики. Специално внимание отделяме на устната история на комунизма. На нея са посветени 4 обемни тома: ‘Върху храстите не падат мълнии’, ‘Белене – място на памет?’ и двутомника ‘Това е моето минало – спомени, дневници, свидетелства 1944–1989’. Думата е дадена на хората, чийто живот е протекъл през това време. Своеобразна кулминация на усилията на изследователския колектив около Института е написването на обемистия колективен труд ‘История на Народна Република България. Режимът и обществото’. (...)

Мая Стоянова: Казвате, че носталгията се подхранва от сбъркания преход. Защо той се случи по този начин в България?

Проф. Знеполски: Промяната дойде неочаквано за обществото, то не беше подготвено. В течение на предстоящото са били тесни кръгове от елитите на БКП и тайните служби. Но от тях не може да се очаква това, което е необходимо за един нормален преход от тоталитарна система към демократично общество. Тоест, преходът нямаше в основата си един политически просветителски проект, който да посочва откъде тръгваме и къде искаме да стигнем. През цялото време се действаше на парче, съобразно непосредствената конюнктура. Нещо по-лошо, политическата промяна, тоест насочването към политическия плурализъм и пазара, се използваше и като камуфлаж на скрити битки за доминиране над обществото, за завземане на възлови позиции в икономиката. Под маската на демократична промяна се извърши едно преразпределение на ресурсите, трансформиране на политическата власт в икономическа. Това стана зад гърба на огромна част от българския народ, който беше въвлечен да играе като статист в един театър на промяната, като се установи един олигархичен модел, една инвалидизирана демокрация. Затова и големи части от обществото се разочароваха и от демокрацията, и от пазара. Идеята за тях се материализира в реалността по един тотално изкривен начин. Както казва една моя близка, десетилетия наред комунистите пропагандно твърдяха, че капитализмът представлява грабителска система, в която силните се налагат егоистично и потискат другите (…). Така че в момента, в който стана промяната, за която комунистите бяха в най-голяма степен готови, те се запретнаха да уплътняват тази своя представа в конкретни действия.”

Една Академия може да продължава напред само ако е в състояние да направи равносметка на пътя, който е изминала. В Западна Европа след Втората световна война не се колебаеха да говорят открито и да направят критична равносметка.

Много от порочните практики и манталитетни академични нагласи от миналия режим продължиха да се възпроизвеждат в новото време, за да се случи онова, което казваше Адам Михник: най-страшното на комунизма е това, което идва след него.

Затварянето в себе си на мнозина от академичния състав, формирането на тесни клиентелистки кръгове, егоизмът, конюнктурното и конформистко поведение, започна да подтиква към консумативни модели от най-лош тип, към открита пошлост, към загуба на ориентация в изграждането на ценностни йерархии, към формирането на комерсиално или конюнктурно ориентирани псевдоелити, на свой ред непосредствено отговорни за опошляването на културното пространство.

Много години от прехода минаха под знака на един голям компромис, излъчващ скритото внушение, че зад външните академични промени битуват скрити форми на господство, че старите елити продължават да са в центъра и да контролират положението.

Немалка част от студентите, преподавателите и служителите в Академията, които – като българи – бяха свикнали десетилетия наред да се ориентират по силните на деня, подсъзнателно усещаха, че е особено желателно да продължават да правят това и сега. И за голямо съжаление – и в голяма степен – постоянно се оказваха прави.

В Академията продължава да съществува един невидим информационен филтър. Алтернативното предположение е по-страшно – че безразличието, цинизмът и недостатъчно високият вкус са се превърнали в норма.

Попътен въпрос: какво би съдържал един академичен изследователски том под името: ‘Върху артистичните храсти не падат мълнии’? Дали ще бъде някакво тънко книжле? Или ще бъде оскърбително обемист?

От академичните комунистически кръгове и сътрудници на тайните служби не можеше да се очаква това, което е необходимо за един нормален преход от тоталитарна система към демократично общество. Академичният преход нямаше в основата си някакъв просветителски проект, който да посочва къде искаме да стигнем.

През цялото време се действаше на парче, съобразно непосредствената конюнктура. Нещо по-лошо, насочването към режим на плурализъм и пазар се използваше като камуфлаж на скрити битки за доминиране над академичната общност, за завземане на възлови позиции, формиращи икономически ползи. Огромна част от тази общност бе въвлечена да играе като статист в някакъв театър на промяната, докато се установи един олигархичен модел, една инвалидизирана демокрация.

Десетилетия наред комунистите пропагандно твърдяха, че капитализмът представлява грабителска система, в която силните се налагат егоистично и потискат другите. В момента, в който стана промяната, за която академичните комунисти бяха в най-голяма степен готови, те се запретнаха да уплътняват тази своя представа в конкретни действия.

Не е изключено горните изречения да откънтят в ушите на мнозина като някакви голословия. Ето доказателства.

В Атина съм заедно с няколко колеги от Академията, сред които е и нейният тогавашен ректор. Целта на посещението е: провеждане на занятия с ученици от едно частно музикално училище – "Романос о Мелодос". Идва последният ден от пребиваването ни. Собственикът на училището настоява да посетим някакъв магазин, за да ни купи подаръци. При все и изключително деликатно, долавя се известна демонстрация на материалното му превъзходство над нас.

Аз заявявам, че не желая нищо – нямам нужда от никакви пуловери, жилетки, шалове… Срещам бурно възражение. Повторно отказвам. И за да сложа край на всякакви възможни следващи увещания излизам на широкия тротоар пред магазина. Заглеждам се в синьото небе, по което плуват бели приветливи облаци.

Изневиделица, чувам зад гърба си гласа на школския директор. Обръщам се. Лицето му изразява зле прикриван гняв. В очите му обаче долавям отблясъци и от рафинирано византийско задоволство. Питам се: какво ли се крие зад всичко това? В следващата минута вече знам. С няколкото английски думи, които богатият атинянин владее, и с порядъчна доза жестикулации той ми обяснява, че моят ректор е пожелал на мястото на отказания от мен подарък да му бъдат купени чифт обувки.

Чувствам се омерзен. (И правя опит да мисля, че това е някакъв преднамерен акт, имащ за цел да ме уязви, да ме нарани. И наказвам със съмнението си лошия вестоносец.)

2010-а година е. Началото на юни. Приключил е държавният изпит за мнозина колеги от фолклорните специалности. Току-що дипломиралите се студенти, заедно с членовете на фолклорната катедра и с дългогодишния неин ръководител и тогавашен заместник-ректор (а сега вече…), са решили да се почерпят по случай успешния образователен финал. Избрали са ресторант "Българска къща”, в близост до Академията.

Похапването и попийването вече е превалило върха си. Тогавашният заместник-ректор (а сега вече…) е извадил 50-левова банкнота и я държи демонстративно в ръката си. Вика сервитьорката. Тя е надарена млада жена. Облеклото й разкрива съблазнителни телесни части. Тогавашният заместник-ректор (а сега вече…) огласява на всеослушание желанието си да размени банкнотата срещу позволение да целуне гърдите на жената. Тя е стъписана. Той вади втора банкнота. После трета. Жената бяга в кухнята.

Вече година и половина не ме напуска разказът за тази случка. Чувствам се омерзен.

Дошъл е краят на първия семестър от настоящата учебна година. Студентите са се събрали около мен. Подават ми книжките си за подпис. Един от тях – странно смутен – начева някаква извинителна тирада. В подобно време извиненията са задължителни. Слушам разсеяно, когато изведнъж долавям нещо странно. Студентът не се опитва да обяснява някакви свои отсъствия, а моли за разбиране – чувства се притеснен от това, че не е поставил моята дисциплина (и съответно – моето име) на първо място. (Трябвало да постави друга дисциплина най-отгоре, защото в противен случай съответният преподавател щял да му направи сцена.)

По всяка вероятност лицето ми изразява недоумение. Лицето на студента реагира с огледално недоумение. Завързваме разговор. Обаждат се и други. И те са били потърпевши на подобни преподавателски щения. Трети само са чували за това.

Предлагам на онези, които са били пряко потърпевши, да напишат на малки листчета с печатни букви имената на съответните преподаватели. След това да сгънат листчетата и да ги пуснат в шапката ми, която стои на катедрата. Един студент се двоуми – страхувал се. От какво? Ами… ако се разбере чие име е написал. Успокоявам го: никой, в това число и аз, не би могъл да разбере кой какво е написал. Студентът се успокоява. Пише нещо, сгъва листчето и го пуска в шапката.

Накрая, ритуално разтръсквам пред всички шапката си и изсипвам нейното съдържание в джоба си. Резултатът – споменати са шест имена. С лека преднина класацията се води от доскорошна ръководител катедра (сега вече…). Междувременно, нейното име е предварително изговорено на глас от някои студенти. Още преди да започне анонимното допитване.

Чувствам се омерзен.

Краят на 2007 година е. В кафенето на Академията разговарям с колежка. Коментираме предстоящите по онова време избори за ректор. Във връзка с това името ми вече е влязло в оборот. Кулоарно.

Колежката изрича няколко похвални думи по мой адрес. Тъкмо се каня да благодаря, когато чувам едно:

“Но...”

Очаквам нещо важно. И то е: колегите изпитвали притеснения от мен! Тук тя започва да говори за ерудиция, за морал, за трудоспособност… Декорира ме с всички възможни добродетели.

Оказва се, обаче, че всичките те в пакет действали притеснително! Дали не бих могъл "да се принизя малко”? И така да се доближа до по-голямата част от останалите? Особено по време на самото заседание на Общото събрание?

Разговорът приключва. Оттогава периодично си го припомням. Най-напред обаче добавям към него и "приятелския” съвет на един друг колега. Все от онова време. Да махна от началото на подготвеното свое експозе латинската сентенция, която съм цитирал. Това дразнело онези, които не знаят никакви латински мъдрости.

Паралелно мисля над въпроса: какви качества са били открити у дългогодишния български владетел, Тодор Живков, когато за първи път е бил избран на височайшия си пост?

Чувствам се омерзен.

Разговор преди година. С колега. Случило му се е нещо нечувано. В някакъв по-късен следобеден час трябвало да отиде до преподавателската стая. Отдалеч се чувало буйно веселяшко пеене, акомпанирано на пиано. С неистово вдъхновение. Артистичният порив бил придружен от гирлянди нецензурни изрази.

Всъщност, какво да се прави? Текстът на песента бил такъв – препълнен с цинизми! Музикално-поетичната вакханалия се разигравала в заместник-ректорския кабинет. А на коридора всичко това можело да се чуе от всеки случайно преминаващ студент. Известно утешение се процеждало от факта, че в този час се срещали малко студенти в Академията.

Чувствам се омерзен.

Отново преди години. Все още съм заместник-ректор. Сутрин е. Вървя пеш към Академията. Минавам по един от мостовете над Марица. Насреща ми върти педалите на велосипед колега преподавател. Кимваме си любезно.

Час-два по-късно, студенти питат дали часовете им с въпросния преподавател ще се проведат или не? Трябвало ли да продължават да го чакат? Изненадан съм. Споделям, че съм го срещнал. Но видимо той е пътувал в обратна посока. Осведомявам се: дали часовете са редовни, по разписание? Или някакви извънредни? Редовни. Не знам какво да кажа на студентите.

След ден-два разговарям с въпросния колега. Опитвам се да разбера защо не е бил на работа. Бил отишъл в ателието си. Но нали по това време е трябвало да бъде в Академията! Да..., но какво значение имало мястото – в Академията или в ателието му?

Чувствам се омерзен.

Още по-назад в годините. Отново по време на заместник-ректорстването ми. Публикувано е министерско постановление, което ни задължава да сведем общия хорариум в учебните планове на бакалавърските ни специалности до 3000 часа аудиторна заетост. Някои от въпросните планове са с по 5100–5200 часа. Трябва да се реже сериозно.

В кабинета се намира колега, който води дисциплина с 240 часа лекции. Естествено, не е съгласен с намалението на лекционните занятия. В един момент питам: дали може да назове няколко теми от всичките тези лекции? Дори и лекциите да са от по два часа, дали би могъл да сподели пет-шест теми? Пауза. После следва изречение. Буквално някакво сакрално откровение: дори и когато обяснявал на студентите си, как да мият след работа четките си, това било лекция.

Наум си задавам следния въпрос: ако някой ме попита в автобуса, къде да слезе, за да стигне еди-къде-си, след което аз му предложа обстоятелствен отговор – със съответните ориентири – това няма ли да бъде академична лекция?

Припомням нещо важно: във финансово отношение един час лекция се равнява на два часа упражнения. И веднага питам: ако евентуално съотношението беше обратно, дали лекциите щяха да бъдат толкова много. Следва мигновен отговор: не, тогава упражненията щяха да бъдат 240. (Отговорът е придружен с усмивка, която един белетрист би определил като цинична.)

Чувствам се омерзен.

И пак по същото време. Тече ректорски съвет. Обсъждаме евентуални корекции на студентските такси за обучение. (Сега си спомням едни или други езикови еквилибристики от времето на "реалния социализъм”: "корекции на цените” беше някакво лингвистично смокиново листо за "повишение на цените”.)

Ректорът осветлява всички останали – безапелационно: образованието е бизнес! (Сиреч, нещо свързано с печелене на пари, а не просто "заетост”.) Питам се, кога и къде се изпариха социалистическите му партийно-секретарски виждания по въпроса? Безследно. Външно – и безпроблемно.

А може би той е изживял тежки морални сътресения? И трудно поносима душевна болка. От загубата на комунистическата си идентичност. Приисква ми се да му помогна. Но… виждам, че и без "тъмносив каскет”, и без "изпобеляла блуза” една непреклонна "дързост в погледа” му "гори”:

ОБРАЗОВАНИЕТО Е БИЗНЕС!

А тези, които не са деца от кастата на богатите?

И никакви припомняния на никакъв Смирненски! Или – все пак – може, но само откъм последните два стиха:

"Нов” ли?

Чувствам се омерзен.

Февруари 2011 година е. В Академията се създава се нов факултет. Първо трябва да се структурира неговото Факултетно общо събрание. Във връзка с това ръководителката на Академията е решила да приложи някои управленски ходове. В края на годината ще се провеждат драматични избори. Ще трябва да се осъществи "Великият проект” – запазване на статуквото. Важен е всеки бъдещ глас! Важен е и всеки, който заема някакъв отговорен пост. Трябва навсякъде да се поставят хора, лоялни към авторите на този проект. (И жизнено нуждаещи се от неговото успешно приключване.) А всеки лоялен владелец на отговорен пост ще осигури допълнителни гласове.

И така, Факултетното общо събрание на новия факултет ще наброява 28 души. В него е определено да има трима представители на администрацията. По този повод възниква въпрос – с повишена трудност: защо се поставят трима представители на администрацията в един орган, който е с толкова малко членове, след като по същото време в Общото събрание на Академията има само двама представители на администрацията? А то е от близо 70 души.

И около него обаче ще се изпълни игрови ход – все в услуга на същия "Велик проект”. Въпреки че след няколко месеца академичното Общо събрание ще се окаже с леко намален общ брой, присъствието на представители на администрацията в него ще се увеличи (?!). Ще бъде включено лице, което е син на заместник главната счетоводителка на Академията. А според нейния (на Академията) Устройствен правилник, както то (лицето), така и неговата майка, се явяват служители, заемащи "публични длъжности”. За тях Законът за установяване и предотвратяване на конфликт на интереси съдържа определени ограничителни предписания. Това обаче няма да предизвика никакви управленски притеснения. Разбира се – в едно бъдеще, което още не е дошло.

Засега госпожа ръководителката на Академията споделя с мен (конфиденциално!), че е подготвила капан на своя заместник, проф. Милчо Василев – капан по неговия път към ректорския стол. Решила е да направи така, че в деня на избора специалната академична комисия по преглед на законността на кандидатурите да обяви потресающо становище. Че професорът е в състояние на конфликт на интереси. Със сина си. И със снаха си. Те работят в Академията.

Това вече съм го казал. Но е добре да бъде повторено. Добре е да бъде припомнен и автокоментарът на госпожа ректора:

Тук някой ще възкликне:

Друг ще предположи, че иде реч за полифония. Може би. Скрита полифония. Едно да говориш, друго да възнамеряваш да сториш. Дали госпожа ръководителката си е давала сметка, че, все пак, пред нея стои преподавател по полифония? Каква ли е била нейната оценка по полифония?

Чувствам се омерзен.

Все още е 2011 година. Текат всевъзможни заседания. На всевъзможни академични органи. Трябва да се изберат нехабилитирани членове на академичното Общо събрание. Две катедри трябва да изберат свой общ нехабилитиран представител. (Госпожа ректорът е прокарала решение за намаляване броя на нехабилитираните представители за сметка на – нали не е забравено – представителите на администрацията.)

От двете катедри са издигнати двама кандидати. И какъв сюрприз! При гласуването и двамата получават еднакъв брой "да”-та.

Деканът, в чийто факултет са тези две катедри, е разочарован. Освен това е и притеснен. Проваля се в прокарването на "генералната линия”. В поверения му ареал. Очертава се черна точка за него. А гласуващите упорито държат на своите еднакви бройки "да”-та.

Изведнъж деканът забелязва нещо спасително. Определеният за стратегическата цел – но засега неуспешно лансиран – "негов човек” има два гласа "въздържал се”. А за противниковия кандидат (за него определено се знае, че няма да помага за опазването на никакво статукво) има само един "въздържал се” глас.

Точно тук деканът получава просветление. Огласява го на всеослушание: два гласа "въздържал се” са равни на един глас "за”!

+

=

За декана остава единствената възможност да изскочи гол от залата и да крещи като един днешен Архимед:

Глас на негов колега обаче го приземява в порива му: дали се е чул какво е предложил? Деканът е принуден да получи второ просветление. То анулира първото. Вероятно временно. До следващото просветление.

Чувствам се омерзен.

Годината е 2008-а. Съвместно с проф. Ганка Неделчева, проф. Недялчо Тодоров подготвя концерт от творби на български композитори. Обажда ми се, за да ме уведоми, че желае да включи една моя отдавнашна композиция. Канон за цигулка и пиано.

За нейното изпълнение е необходимо използването на изобретената от мен още в студентските ми години апаратура "фотополиметроном”. Отнасям апаратурата в София. Започваме репетиции.

След време проф. Тодоров споделя с мен съдържанието на един разговор. Проведен с проф. Дора Славчева. Тя е намерила за подходящо да квалифицира предстоящото концертно изпълнение. Като някакъв авансов реверанс към мен. В качеството ми на кандидат за ректор на Академията. ("Ти си започнал да помагаш в кампанията на Кожухаров!”)

Веднага заявявам на проф. Тодоров, че произведението няма да се изпълни. След като вече пълзят подобни мнения. Точка.

Идва денят на концерта. Присъствам в залата. Искам да чуя едно-две от включените в програмата произведения. Колеги ме посрещат с един и същ въпрос: Канонът нямало да бъде изпълнен, защо? Обяснявам. Не спестявам името на виновника. На много лица се изписва учудване. Наистина ли са учудени? На кой свят живеят?

Отново се чувствам омерзен.

Още е 2008-а година. В края на пролетта тогавашният заместник министър-председател и министър на образованието и науката, Даниел Вълчев, е издал заповед за назначаване на служебен ректор на Академията. Това е височайша министерска плесница върху незаконно пребиваващия на поста ректор, професор Анастас Славчев. Уви – много закъсняла!

Министерската заповед определя за ректор доц. Дечко Дечев. За срок – три месеца.

Млад колега, за когото професор Славчев е просто "Чичо Наско”, е извикан от "Чичото”. Разпоредено му е да намери майка си, преподавателка в Академията. Над нея е надвиснала опасност от пенсиониране. Минута след като аудиенцията е приключила, младият колега охотно споделя. С колеги. Отвън, пред сградата. Трябвало да отнесе до майка си разпореждане: болна или здрава да си извади болничен лист!

Вестоносецът на "чичото” потегля. След време се връща. Майката е отказала: не можела да се занимава с незаконни дела.

Вестоносецът обаче ще бъде върнат обратно. "Чичо Наско” не е харесал отговора. И е заплашил. Ако фалшивият болничен лист не бъде изваден още днес, майка и син престават да съществуват за него. Лошо! Много лошо! Ужасно много твърде лошо! Младият пощальон пак потегля към къщи! Така или иначе, денят завършва с издаване на фалшивия болничен лист.

Скоро колеги от Академията започват да разпространяват злобни клеветнически твърдения, че по време на "боледуването” си колежката-майка била заминала на екскурзия зад граница! Глупости! Откровени глупости! А и да е заминала? Какво от това! Нима болен човек не може да излезе от страната. Да се поразтуши. Някъде навън. И да му мине болестта.

И малцина знаят, че иде реч за напълно фалшива болест, за несъществуваща болест, за необходима болест...

Отново се чувствам омерзен.

Тук се питам (не мога да не се питам): не станаха ли черните краски твърде много? И много черни? Естествено, мнозина ще извикат своето неизменно "Да”! И ще попитат:

Със сигурност има! И не може да няма! В Академията се случват планини от добри неща. Както и по света. Въпреки уродливостта, която шества из него.

Но… нима фолклорът няма веднага да ни нашепне поговорката за лъжицата катран в кацата с мед. А ако лъжиците са две? А ако са три? Или четири?

Дали да има още продължения? Или да си сложим някой чифт розови очила?

Отговори след време

“В никакъв случай не трябва да спирате. Трябва да продължавате със следващи и следващи ескизи!”

Сънародникът Иван Кутузов трябва да е много щастлив творец. Създал е хаплива миниатюра, която спокойно може да се превърне в нещо фолклорно, в нещо общонародно. В държавата ни има достатъчно много персони, чиито образи могат напълно спокойно да бъдат положени над неизменните превити гърбове. Толкова много са тези люде, че дори няма никакво значение чий лик ще стои отгоре. Днес и тук ще бъде един, утре и там ще бъде друг.

Но... превитите гърбове..., истинските виновници... Те ще бъдат постоянно в наличност, постоянно в готовност, постоянно подложени.

(Следва продължение)

Едно връщане към първите дни на декември 2011 година.

ПЛАТФОРМА

НА

ДОЦЕНТ ИЛИЯ ДИМИТРОВ КОЖУХАРОВ

КАНДИДАТ ЗА РЕКТОР

НА

АКАДЕМИЯТА ЗА МУЗИКАЛНО, ТАНЦОВО И ИЗОБРАЗИТЕЛНО ИЗКУСТВО

ПЛОВДИВ

Уважаеми колеги,

При пълното съзнание, че далеч нерядко хората днес се оказват потопени в интелектуално изнемощение, при което думите не намират резонанс в съзнанието им, а хлътват беззвучно в някаква апатия, аз, все пак, ще си позволя да изложа по-пространно вижданията си за бъдещото развитие на Академията.

За да сторя това, намирам допълнителна опора в признанието на Квинт Хораций Флак:

“Старая се кратък да бъда, ставам обаче неясен”.

Във всички случаи, следващият надолу текст може да се окаже за някого обременителен. За друг – обратно – полезен и с най-малките си подробности. Практически, той има една основна цел: да изиграе ролята на някакъв автопортрет – особено необходим за тези, които ме познават по-слабо.

В него могат да бъдат открити фрагменти, определими като квази-белетристични. Те също могат да бъдат квалифицирани като автопортретни щрихи, но могат да се приемат и като нарочни паралели, внасящи аргументация от пространства, които стоят встрани от сухия документално-административен стил. (Нещо, само по себе си, също щриховащо автопортретно.)

В една артистична Академия това би следвало да се приеме за естествено.

В същото време, голяма част от констатациите и идеите, които следват надолу, се явяват плод на споделени мнения от страна на стотици настоящи и бивши студенти и преподаватели на Академията, които бяха така добри да ги заявят открито в интернет-пространството или под формата на лични послания до мен. В този смисъл, сериозният дял от съдържанието на настоящите страници е един по-скоро колективен акт. През изминалото време успях така да смеся това съдържание със собствените си мисли, че сега то вече е и мое.

ОБСТОЯТЕЛСТВАТА

Днешното време отдавна поминува с една публична тайна. Тя е: светът, който ни обгръща плътно отвсякъде, става все по-несигурно място за живеене. И всичко това – независимо от измамната привидност, показваща се на повърхността.

Нито България, нито Пловдив, нито Академията, нито който и да било от нас може да обяви, че тази реалност не го засяга. В подобна обстановка задължително избуяват всевъзможни първични инстинкти, които се оказват само жилави вариации на инстинкта за самосъхранение. Оттук, твърде много идеи за планомерни действия в обществен план се превръщат в нещо, не по-различно от романтични блянове: красиви, но трудно осъществими. (Ако не и откровено неизпълними.)

Така възниква закономерният въпрос: какво може да огласи един кандидат за ректорския пост, ако не желае да заеме позата на рафиниран заблудител?

Във време като настоящето, което е par excellence "време разделно”, се надигат и високи приливни вълни на склонност към обещания. (Всякакви.) Тези вълни вървят след естественото желание на мнозина непременно да чуят обещания. (Някакви.) И така – почти без никаква поука от миналото – да останат единствено с умилителния спомен за тях.

В случая: какво мога да обещая аз? И докъде мога да стигна в обещанията си?

Мога да изговоря клетвени слова, достигащи единствено до онази демаркационна линия, която отделя волята ми от всичко останало – всичко, което (ако би ви било представено като нещо, подвластно ми) би се оказало само опит за измама.

И така, мисля, че имам воля, която управлява знанията ми. И воля, която управлява морала ми. А освен това, и една специална воля, която да заставя предходните две мои воли да работят. А не да стоят като неми хроникьори на ставащото наоколо. Всъщност, на хората, които ме познават, това им е известно. Освен това, те знаят, че казаното е казано искрено. Останалите би трябвало просто да ми повярват. И да ми дадат възможност да им докажа истинността на думите си в едно бъдеще.

Волята над знанията ми ми позволява да ги споделям безрезервно с всеки, който пожелае това. Волята над морала ми ми позволява да пребивавам на една или друга властова позиция, без от този факт да произтичат някакви лични облаги за мен. В несигурния наш свят това са двете мои най-сигурни опорни точки, които – това го заявявам открито – всички учещи и работещи в Академията ще имат изцяло за своя употреба през всичкото време на предстоящия мандат.

През последните години рационално устроените хора по света си припомниха един стар, но често забравян, урок: когато бъде провокирана някаква криза, тя обикновено поражда след себе си лавина от всевъзможни съпътстващи кризи. Световната финансова криза бе поредното подсещане в това отношение.

Безспорно, Академията трябва да оцелее. И не просто да оцелее, а оцелявайки да просперира. Това също изглежда твърде романтично. И твърде (трудно) постижимо. В подобна кризисна обстановка именитият полски журналист, Адам Михник, бе казал:

“Колкото и да е необичайно, от един аквариум с декоративни рибки може да бъде направена рибена чорба. Сега обаче ние трябва да правим от рибена чорба аквариум.”

Задъханото наше време повелява:

“Трябва да вървим бързо!”

И не просто да вървим бързо. А да не изоставаме. От онези, които вървят по-бързо.

Можем да се запитаме:

“Колко бързо вървяхме през годините? Достатъчно или недостатъчно бързо?”

Моят отговор е:

“Не(достатъчно)”.

УПРАВЛЕНСКИ МОТИВИ И ПОСТУЛАТИ

Има хора, които искат да застанат на върха на една административна пирамида, защото (по техни откровени признания) не желаят да имат никого над себе си – никой, който да им разпорежда какво да правят и какво да не правят. Други решават, че някаква лична амбиция, породена от критични отзиви на околните, може да бъде достатъчен мотив за подобна стъпка. Трети изпитват пристъпи на вселенски страх пред мисълта за нечий предполагаем избор и начеват агитации в драматичен лад:

“Мислете как еди-кой-си да не бъде избран!”

Далеч не един и двама теоретици твърдят, че сполуката спохожда онзи, който има: идеи, хора, време и пари. Отделни практици добавят: ако някой от тези четири елемента липсва, трябва да са налице по-големи количества от другите. Например, ако липсват идеи, добре е да се разполага с повече хора. И те без идеи! (Което, само по себе си, е също идея.)

Имануел Кант е имал идеи. Вероятно затова е бил избиран на два пъти за Ректор на университета в Кьонигсберг. (И всичко това, независимо, че някои от идеите му далеч не са били от най-ясните, които биха могли да се предложат на академичната публика.)

Чингиз Хан е имал хора. Толкова хора, че понякога бивал избиран за хан на различни народи още преди да пристигне с ордите си в земите им, за да подаде своето заявление за управител.

Анаксагор, предполагаемият учител на Сократ, бил хвърлен в затвора по обвинение в несъобразяване с наложените представи за върховните обитатели на Олимп. Зад решетките той разполагал с много време за размишления. В един момент обявил, че е решил известната задача за квадратурата на кръга. Днес се знае, че нищо подобно не е сторил. Тогава обаче той успял да разпали умовете на много лаици. Извод: понякога дори и многото време, прекарано с някоя обсебваща мисъл, се оказва малко. И може единствено да доведе до дълбоки самозаблуждения.

За парите, дори и без нито един пример, е известно, че те никога и на никого не стигат. Следователно, техният недостиг трябва да се приема като изведен пред скоби общ множител. С него следва да започва всяка управленска мисъл.

Казват, че крал Луи ХIV бил казал:

“Държавата, това съм аз”.

Историците протестират. Не било вярно. В противовес споменават този крал с нещо друго – казано на смъртния му одър:

“Аз си отивам, но държавата винаги ще съществува”.

При нас някой може и да си е казвал (само апокрифно):

“Академията, това съм аз!”

По-важно е обаче всеки да си мисли:

“Аз ще си отида, но Академията ще продължи да съществува”.

Трябва да продължи да съществува!

А всички трябва да могат да казват (не апокрифно):

“Академията, това сме ние!”

Мисленето за "Аз” като "Ние” е трудно мислене. Нещо повече, то е много трудно мислене! А за далеч не един и двама е направо невъзможно мислене. Затова те го превръщат в друга задача: хората, стоящи зад местоимението "Вие”, могат спокойно да бъдат мислени като собственост на "Аз”. Точно тук следва да бъде видян един първи управленски постулат: да бъде сторено тъй, щото всеки да може да припознае себе си във всеки друг.

Управлението е едва ли не ирационално занимание. Всеки бива издиган на управленски пост, за да изпълни онова, което е желано. Всеки, издигнат на управленски пост, може да стори единствено онова, което е възможно. Между желано и възможно обикновено съществува пропаст. За нея никой не говори преди избори. Нея всеки започва да сочи на втория ден след избори. Оттук, един следващ управленски постулат би трябвало да е: да бъде изпълнено максимум желано за максимум желаещи.

Нататък, друг управленски постулат би трябвало да бъде припознат в максимата: колкото управлението е по-незабележимо, толкова е по-добро. Когато възможно най-голям брой хора получават онова, което желаят, те започват да приемат осъществяващото се администриране като нещо естествено. И не го забелязват.

Един следващ управленски постулат може да бъде дефиниран така: колкото кръгът от засегнати от едно или друго решение е по-широк, толкова по-широк форум трябва да обсъжда неговото привеждане в действие. Дори и когато нищо подобно не е изрично разписано в съответните нормативни документи, акт на добра управленска воля би било съблюдаването на подобен принцип. Разбира се, азбучна истина е, че демократичният характер на управление традиционно забавя всеки опит за вземане на решение – дори и тогава, когато то носи високия шанс за някакъв положителен резултат. Това обаче следва да се приема като природна даденост за такъв род администриране.

Естествено свързан с предходния постулат е и следният: периодично да се реализира и огласява сондиране на степента на одобрение на осъществяваното управление. Практически, това означава постоянно да се държи ръката на пулса на ставащото в Академията – не кулоарно, не със средствата на задкулисната интрига, а с инструментариума на професионалния социологически сондаж.

Идеята за "ръката на пулса” води до необходимостта от съблюдаване и на следващия управленски постулат – този път с поглед извън академичните аудитории: постоянно (а не кампанийно) да се поддържа контакт с потребителите на академични кадри, доколкото никое ръководство не следва да се изживява като владелец на самодостатъчни компетенции. (Още повече, в условията на съвременния свят.)

Накрая, все същата "ръка на пулса” трябва да ни отвежда и до иновативни (за Академията) управленски подходи, които са достатъчно апробирани тук или там по света.

УПРАВЛЕНСКИ ЗАДАЧИ

Задача № 1

Увеличаване на притока от финансови средства към академичната хазна.

Безусловно, държавата – колкото и да представлява основен бюджетен източник – няма да помогне съществено в увеличаването на финансовите приходи. Текущият информационен фон е изпълнен с постоянни противоречиви индикации в това отношение: на национално ниво се обявява увеличаване на абсолютната стойност на средствата за образование; в същото време академичното ръководство съобщава за предстоящо намаление на академичния бюджет за следващата финансова година. В такава обстановка се оказва невъзможно да се мисли в перспектива с някаква конкретика. Нещо повече, това би бил само скандален опит за купуване на гласове, който – доколкото вече се изучихме – би се оказал не по-малко престъпен от който и да било друг подобен опит.

Обстановка като настоящата властно повелява: увеличаването на притока от финансови средства да става чрез търсене на други източници – например, чрез разработването на мащабни проекти, свързани с усвояването на европейски фондове. Тази активност трябва да се превърне в перманентна практика. При това, за материализирането на подобна дейност не би било нужно да се върви към някакво увеличаване на административния персонал. Далеч не един и двама преподаватели – а защо не и студенти – биха могли да се включат, при съответно допълнително възнаграждение или третиране на извършената проектна работа като компенсация за недостатъчна натовареност с аудиторни занятия.

Тук не бива да се забравя, че обявената в началото на март 2010 година стратегия на Европейската комисия "Европа 2020” – независимо от сегашните тревожни фонови излъчвания – предвижда:

“3% от брутния вътрешен продукт на Европейския съюз да бъде инвестиран в научноизследователска и развойна дейност”.

"Брутният вътрешен продукт” на Европейския съюз е огромен (дори и във време на рецесия), а понятието "развойна дейност” има достатъчно широк дефиниционен обхват.

Освен това, в Академията може да се създаде стройна система за пласиране (ако този израз не прозвучи некрасиво) на творческия продукт на преподаватели и студенти. Не толкова и не само да се откликва на спорадично отправени заявки, а изпреварващо да бъде разпращана информация до различни институции, организации, сдружения, фирми и пр. за артистичните и експертни възможности на колегията.

Не по-малко възможно е и едно иницииране от страна на Академията на евентуално партньорство, примерно, с Агенцията по заетостта към Министерството на труда и социалната политика във връзка с възможността за обучение, даващо допълнителна квалификация. Всъщност, по подобен начин преди време, във взаимодействие с Регионалния инспекторат по образованието, Департаментът в Академията – който е добре да бъде преименуван на "Департамент за обучение през целия живот” – осъществи курсове за спомагателна подготовка на преподаватели за работа с деца със специални педагогически нужди.

Задача № 2

Рационализиране на разходите.

Всяка идея за рационализиране на някакви разходи вещае мрачни предчувствия. В същото време, такива стъпки трябва да се предприемат, колкото и те да увисват заплашително като Дамоклев меч над главата на един Ректор и един главен счетоводител. При това, косъмът, на който е завързан този меч, много лесно може да бъде прерязан от всеки, комуто хрумне, че е нарушен балансът между интересите на отделните академични структури, и ако в добавка реши, че някоя от тях е фаворизирана. (Впрочем, авансови заявки за подобни заплахи бяха тиражирани чрез разпространение на легенди за някакво мое скрито намерение да ликвидирам фолклора в Академията!?)

В духа на едно сериозно обмисляне, може да се постави на широкопредставителен дебат идеята за съотношението между възнаграждението за един час лекция и един час упражнение. Мнозина колеги вероятно не знаят или са забравили, че текущото положение на нещата бе въведено с една "Временна наредба” от преди десетилетия. Тя бе приета тогава, когато в сферата на образованието (в това число – и на висшето образование) изразът "академична автономия” бе просто немислим. Сега ние бихме могли да обсъдим степента на натовареност на един преподавател, който е ангажиран с един час лекция, и да я сравним със степента на идентичната натовареност при един час упражнение, след което да определим: дали те са в съотношение 2 : 1 или (примерно) 1,7 : 1, или 1,5 : 1, или – дори – 1 : 1.

Безусловно, ако се вземе решение за някаква промяна във въпросното съотношение, едни колеги ще се окажат финансово ощетени, а други – финансово облагодетелствани. По-важният аргумент в случая обаче, би трябвало да бъде следният: при едни и същи финансови разходи студентите ни да получават възможност за повече часове аудиторни занятия.

Все в същия дух на рационализиране на разходите може да се начене процес на въвеждане на елементи от дистанционните форми на обучение при изучаване на части от учебния материал – всичко това, в рамките на редовната форма на обучение. Първоначално те могат да засегнат чисто теоретични или исторически проблеми, като постепенно този подход се разпространи и върху по-широк ареал. Подобна трансформация би довела до олекотяването на учебните планове откъм аудиторна заетост и изпълване със съдържателна работа на часовете за самоподготовка, присъстващи като задължителен нормативен реквизит във всеки такъв академичен документ. По такъв начин, контактът с живия преподавател би следвало да започне да се третира като своеобразен академичен "лукс”, към който да се пристъпва едва тогава, когато студентът е изпълнил самостоятелно даден кръг предварителни изисквания.

Наистина, подобно революционизиране на образователната технология може да предизвика силна първоначална негативна реакция. Като се има предвид обаче колко много време е било необходимо, за да може Homo erectus да стане Homo sapiens, и колко малко време му бе нужно, за да се превърне в Homo facebookus, всякакви притеснения могат да бъда изоставени с подобаваща лекота.

Разбира се, идеята за рационализиране на разходите далеч не следва да се търси само в чисто учебната област. Например, един щателен оглед на такъв елемент като разходите за отопление може ненадейно да извади на повърхността неподозирани възможности за икономии на средства.

Задача № 3

Електронизиране и йерархизирано системно обвързване на цялостната учебна документация: квалификационни характеристики, учебни програми, учебни планове, библиографски справки.

В света на информационните технологии съществува фундаментален принцип: всяка първична информация трябва да се намира на едно единствено място. Това далеч не означава забрана да се използват архивни копия с цел увеличаване на сигурността срещу недобронамерено вмешателство. На подобно "единствено място” се извършват всички промени и пак единствено оттам се изтеглят (автоматично) всички необходими данни за останалите документи, намиращи се на по-високи йерархични нива. По такъв начин администрирането на всички процеси в едно учреждение се обезпечава с еднотипна, актуална и непротиворечива информация, предоставяна на всяко управленско звено.

Тази задача включва изработването на единна номенклатура на всички преподавани в Академията дисциплини – с всички техни съпътстващи документални реквизити. Когато преди години, в битността си на Заместник–ректор, започнах изработването на такъв общоакадемичен електронен опис, се натъкнах на изключителни разминавания между данните за една и съща дисциплина в различните учебни планове. И всичко това, при положение, че всеки служител, обвързан с учебната дейност, полагаше (и – надявам се – продължава да полага) постоянни усилия по съгласуването на съдържанието между различните учебни планове. Защото – знае се – колко неблагополучия произтичат впоследствие, ако то не бъде осъществено на ниво.

Тогава Академията натрупа известен опит в това отношение. Той би трябвало да бъде възстановен и доведен до състояние на надеждно работеща алгоритмична система.

Във връзка с изпълнението на тази и подобни на нея задачи, може да се осъществи партньорство, примерно, с Майкрософт – България. Ето препратка към една възможност:

“Live@Edu e инициативата, която дава на всички училища и университети безплатен достъп до (...) услуги на Майкрософт.”

Задача № 4

Електронизиране и йерархизирано системно обвързване на всички планове и отчети, отнасящи се до дейността на всеки преподавател.

Отново в битността си на Заместник–ректор започнах изпълнението и на тази задача. Финалът на мандата от края на 2007-а – началото на 2008-а година не ми позволи да я завърша. За щастие, оказа се, че съм запазил програмните решения, които бях намерил тогава. Ако тя бъде завършена, то всеки ръководител на катедра, на факултет, на департамента, както и Ректорът, ще може във всеки момент да има поглед върху планираните и изпълнените аудиторни преподавателски ангажименти, а оттам – и върху съответните финансови изражения на тази дейност. По такъв начин, управлението на съответния бюджетен ресурс ще може да се прави с по-ясна представа за осъщественото, осъществяващото се и предстоящото за осъществяване, а от гледната точка на икономическата калкулация ще може да се знае много по-точно какъв е разходът по обучението на един студент от определена специалност или на група (поток, випуск) студенти от дадено направление.

Задача № 5

Установяване на тенденцията към многопрофилност на отделния академичен преподавател като трайно изискване при кадровия подбор и растеж.

Динамиката на съвременния живот поставя на изпитание много от традиционните представи относно облика на университетския преподавател и студент. Преди години, по времето, когато Министерството на образованието и науката бе поканило като свой консултант по въпросите на качеството в образованието, д-р Дейвид Билинг, един от неговите сътрудници сподели на специално организиран семинар следната интригуваща констатация (цитирам по памет):

“Във Великобритания университетските ръководства имат трайно установени форми на общуване с професионалните гилдии, представители на които участват при изготвянето на учебната документация, при формирането на квалификационния профил на обучаваните специалисти, както и при процедурите по тяхното дипломиране. Каква бе изненадата ни, когато преди години въпросните представители на тези гилдии започнаха да предявяват към университетските ръководства твърде общи – а понякога и буквално неясни – изисквания по отношение на подготовката на бъдещите специалисти. Връх на тази тенденция бе наченатото огласяване на искания ‘да бъдат обучавани специалисти, за които отдалече да е ясно, че са висшисти’ (?!). Все пак, постепенно се разбра, че зад тези странни желания всъщност стои искането: бъдещите висшисти да бъдат подготвяни така, че в един бързо променящ се свят да могат сами да се ориентират в новостите, сами да установяват онова, което не знаят, сами да го научават, с което сами да се нагаждат към действителността и така да се спестяват средства за тяхното постоянно допълнително обучение. Това се оказа съдържанието на израза ‘с излъчване на висшист’.”

Ако в някои точки по света подобни изисквания към студентите се явяват в една или друга степен (вече) традиционни, то това (също в една или друга степен) би трябвало да се приеме като изискване и към техните преподаватели. При нас, вероятно все по-често, оформянето на един индивидуален план ще се оказва проява на висш административен пилотаж, а предпоставка за успешното решаване на подобна задача – също все по-често – ще бъде изискването за многопрофилност на едва ли не всеки академичен преподавател.

Задача № 6 (вариация към задача № 5)

Стартиране на процес за планомерно формиране на академични ръководни кадри.

Цялата Четвърта глава от Закона за висшето образование е посветена на академичната автономия. В чл. 19 (3) изрично е посочено:

“Академичната автономия включва академични свободи, академично самоуправление и неприкосновеност на територията на висшето училище”.

Законово гарантираното 4академично самоуправление” обаче далеч не означава, че едно висше училище непременно разполага с професионални ръководители, които – като своеобразен "корпус за бързо реагиране” – могат във всеки момент да бъдат натоварени с отговорностите на една тежка управленска мисия. По този повод можем да си спомним разиграния ажиотаж през 2007-2008 година, когато можеше да се чуе трескавото повторение на един рефрен:

“Няма кой да поеме Академията!”

 Ако това беше вярно, то тогава изникват поне три въпроса (някои от тях – с вариации):

1. Чия е била отговорността за подготовката на следващи академични ръководители, след като изпълнението на закона изисква – в частност – да се обезпечи и "академичното самоуправление”?

2. При така драматично афишираната академична управленска нищета, откъде се появи избраният тогава наш Ректор?

3. Откъде се събраха достатъчно много гласове при неговия избор? Нима гласувалите "за” него не знаеха, че всъщност "няма кой да поеме Академията”? Как се случи така, че твърде дълго време (по силата на едно внушение) те не виждаха никого като достоен за ректорския пост, след което изведнъж (отново по някакво внушение) колективно прогледнаха и откриха така нужната фигура, която през всичкото време бе край тях?

При това, ако цитираната по-горе прокоба не е била вярна, то защо тогава се случи така, че една откровена неистина можеше да бъде разпространявана така успешно? И защо така много хора позволиха тя да резонира в съзнанието им като някаква мисловна епидемия?

Отговорите на всички тези въпроси са нелицеприятни. Но ние бихме били твърде неразумни, ако не си ги зададем. И ако не изговорим полагащите им се отговори. И още – ако позволим да ни се внуши просто да махнем с ръка и да изречем патентованата фалшива "мъдрост”:

“Да оставим миналото и да гледаме бъдещето.”

Редно е да не забравяме, че миналото е учител на настоящето, което следва да има волята да избегне повторението на стари грешки в бъдещето.

Независимо, че човечеството се занимава с управленска дейност от хилядолетия, независимо че големи мислители от античността до днес са изследвали въпросите на ръководенето на едни хора от други хора, независимо че, примерно, един Платон се е надявал да е намерил формулата на идеалното управление, откъдето би следвало да се появи и резултатът – идеалната държава, независимо че един Лао-Цзъ изрично съветва в приписвания му трактат "Дао Дъ Цзин”:

“Управлението на мъдреца иска:

да са пусти сърцата на хората,

да са пълни стомасите им,

да е слаба волята им (…).

Той постоянно се стреми

народът да няма знания и страсти,

а имащите знания

да не смеят да действат”,

независимо, че малко по-нататък той споделя и откровението си:

“Действай чрез бездействието

и ще има ред”,

независимо, че един Макиавели е намерил за необходимо да огласи, че

“мъдрият владетел не е длъжен да бъде верен на дадената дума, ако с това уврежда на себе си и ако причините, които са го подбудили да я даде, не съществуват вече”,

независимо, че и той ще откровеничи като наставлява всички кандидати за мениджъри, че

“който по-изкусно си е служил с хитростта и с измамата, той е постигал повече”,

и че е необходимо

“човек да умее да прикрива в себе си тази лисича природа и умело да се преструва; защото хората са толкова глупави и дотолкова погълнати от текущите нужди, че който иска да мами, всякога ще намери някой, който ще се остави да бъде измамен”

– та… независимо от многото още "независимо, че…”, днес се счита, че науката за управление съществува от около век, а за неин баща се приема Фредерик Уинслоу Тейлър (1856–1915). Между другото, в един от своите фундаментални трудове, “Управление на предприятието”, той обосновава интригуващ принцип:

“Високата работна заплата осигурява евтина продукция”.

Дори само това последно позоваване следва да подскаже, че има много, което трябва да се учи за управлението, и че това не може да стане в една кратка предизборна кампания, нито може да се изложи систематично в една кандидат-ректорска платформа. Видимо, за успешното култивиране на подобна осведоменост е нужно време и достатъчно продължителна целенасочена подготвителна работа. Не за един човек, а за много хора!

Задача № 7

Подобряване на правната осведоменост на учещите и работещите в Академията.

На пръв поглед, подобна задача може да се стори странична, недостатъчно важна, ако не и неуместна в документ като настоящия. В същото време, ако всички ние сме действително загрижени за просперитета на нашата Академия, трябва да си дадем сметка, че при нас далеч не рядко са се гласували решения и са се осъществявали действия, които са били във флагрантно нарушение на закона. Причините биха могли да бъдат различни, но сред тях една се явява основна: не най-високата правна осведоменост на мнозина членове на академичните управленски органи. В добавка, всяко подобряване на тази осведоменост на всички работещи и учещи в Академията би била недвусмислено по-надеждна гаранция срещу опитите на едни или други овластени лица да "узаконяват” своите лични щения.

Например, коя причина би могла да обясни изумителната двойка противоположни по своя смисъл решения на Общото събрание, отнасящи се до процедурата за избор на Ректор – едното от края на 2007 година, а другото от настоящата. Ако преди четири години се излагаха аргументи, извлечени от някакъв въображаем "висш управленски пилотаж”, ако Общото събрание бе убеждавано, че трябва да се заличат всякакви аналогии с всички други избори, защото, примерно

“нито един президент и нито един кмет не управляват реално”,

докато само един ректор прави това – следователно, оказваше се наложително да се гласува предложението и при евентуален балотаж за избран да се смята

“онзи кандидат, който е събрал повече от половината гласове измежду присъстващите на заседанието членове на Общото събрание”

– то къде изчезна този аргумент (и подобните му), за да се окажем днес върнати, отново с решение на все същия орган, към предишното процедурно положение?

Може ли някой да открие тук дори и най-ефирно присъствие на някакъв устойчив правен (сиреч, морален) принцип?

Правната култура изисква не просто и не само познаване на нормативните разпоредби. Далеч не по-малко важна е и развитата способност за тяхното тълкувание – особено, когато определени предписания не са прецизирани или съзнателно са представяни по начин, който да обезпечи нечия персонална изгода. При това, в подобни проблемни ситуации един ръководител не би следвало да се задоволява само с нечие правно мнение, защото то може да бъде погрешно или да е формулирано под някакъв натиск. Впрочем, нали при всяко дело прокурорът (като обвинител) и адвокатът (като защитник) са все правно грамотни лица? И нали това далеч не им пречи, държейки един и същ закон в ръцете си, да огласяват и защитават диаметрално противоположни позиции.

Задача № 8

Предприемане на спешни действия по култивирането на дух на академична свобода у всеки студент, преподавател и служител.

Безусловно, думата "свобода” има магнетично въздействие. За съжаление, самото понятие за свобода има размити смислови граници, поради което в мислите на мнозина се смесва с други понятия, нямащи нищо общо със свободата. Така или иначе, не просто свободата, а именно академичната свобода, е вероятно най-важната измежду всички възможни предпоставки, които могат да превърнат едно висше училище в умалено копие на света с неговата пъстрота – всичко това, за да може то да заслужи етикета "университет” (германизираната латинска дума за "всеобщност”).

Все същият вид свобода дава възможност в едно и също време различни хора да демонстрират своите разнопосочни представи по най-широк кръг въпроси, да срещнат тези свои представи с нечии други представи, да ги съпоставят, да ги стълкновят, да предложат аргументи за защита или обструкция… И – което е най-важното – докосвайки се ежедневно до този клас интелектуални предизвикателства, репетирайки постоянно подобен вид активност, да израстват (предполагаемо) в своя стремеж към съвършенство.

За съжаление, като цяло, Академията не може да се похвали с подобен климат. Представата за едни открити отношения е буквално кюретирана. Естествената естественост е заменена с естествена изкуственост. Ако Свети Августин Блажени би бил сред нас, веднага би открил много основания, за да продължи своя знаменит трактат "За града Божи” с размисли "за града земен” и за владеещите го нискостеблени страсти.

А по света се срещат университети, в които, примерно, лекции се водят едновременно от двама преподаватели, които по идейна нагласа се явяват противници. При това, не в някаква отдалечена във времето последователност: единият семестър – единият, другият семестър – другият. А едновременно, в дует, като диспут. (И като нагледно ръководство за студентите по академична свобода.)

Задача № 9

Стартиране на планомерно събиране на обратна информация за оценка на полученото образование от възпитаниците на Академията.

Всеки преподавател, всеки служител и всеки ръководител трябва да бъде готов да се срещне лице в лице с мнението, което би се споделило от завършили Академията нейни възпитаници по отношение на тяхното собствено образование. Разбира се, една такава, нережисирана, негримирана, невчесана (но в същото време, кибернетично полезна, според терминологията на Норберт Винер) обратна връзка би изисквала:

1. готовност, за да бъде потърсена,

2. смелост, за да бъде посрещната, и

3. мъдрост, за да бъде осмислена.

(Пояснение в скоби. Терминът кибернетика произлиза от гръцката дума κυβερνήτης, чието значение се свежда до: кормчия, управител, пилот, ръководител.)

Един текст за съпоставка, изпратен от наша възпитаничка, Тезджан Мерт–Чакал, която работи в Оксфорд, Великобритания:

“Научно-изследователската дейност – това е един от слабо развитите аспекти, според мен. Разбирам, че повечето дисциплини са практически, но обучението не спомага за формиране на навици за изследване у студентите.”

Безусловно, тук могат да бъдат изредени още стотици мнения: ласкави или критични, деликатни или безпардонни, грамотни или буквално невежествени. Всички те, в своята множественост, биха поставили безапелационния си печат за качеството на работата ни – още повече, когато подобна оценка е била дадена на фона на съпоставките, направени от нашите академични деца, след като те започнат своето професионално осъществяване някъде по света. Или просто продължат образованието си на друго място. Със сигурност, оглеждайки се в техните мнения, ние бихме научили много за самите себе си, ако намерим сили да издирим, съберем и анализираме тази информация.

В добавка, оценката на извършваната в Академията образователна и възпитателна работа не следва да бъде, както вече бе споменато, плод на спорадични актове. Истински полезен би бил постоянният обратен информационен поток – в това число и от ръководители на институции, в които работят нашите възпитаници.

Задача № 10 (пряко свързана със задача № 9)

Актуализиране и прецизиране на академичната система за контрол на качеството.

През изтеклите години академичната система за контрол на качеството бе обект на диаметрално противоположни оценки, вариращи от най-ласкави мнения, изказвани на форуми, проведени в някои западноевропейски страни и посветени на качеството на университетското образование, до буквално унищожителни становища, настояващи за нейната пълна отмяна.

Каква е истината по случая?

1. Като цяло, системата за контрол на качеството не се познава добре, независимо че във връзка с нейното обсъждане и приемане тя бе широко тиражирана и разяснявана.

2. Дори и понастоящем, въпросната система се прилага само частично. Цели нейни сегменти стоят в едни или други папки като практически несъществуващи текстове. Например, в нея се съдържат клаузи, които предвиждат формиране на диференцирано заплащане на труда в зависимост от показаните атестационни резултати. Впрочем, в някои български висши училища се правят идентични предложения. Определя се дори горна граница (до 25% от основната заплата), в която да се разполага размерът за финансово стимулиране.

3. През годините се формира интригуваща тенденция: когато някой от критиците на системата заеме висок ръководен пост, от позицията на който би могъл да прокара всякакви нейни корекции или дори пълната ѝ отмяна, той променя своите разбирания в диаметрално противоположна посока.

4. Системата за контрол на качеството изигра своята много важна роля по време на серията от петте последни акредитационни процедури. В същото време, само след броени месеци на Академията ѝ предстои влизане в поредния такъв цикъл.

5. Всички основни елементи на тази система са дефинирани по начин, осигуряващ възможност да бъдат настройвани според конкретните виждания на всеки водещ дадена дисциплина (или група сродни дисциплини) преподавател (или група преподаватели).

В заключение, нито системата за контрол на качеството, нито нейният автор (ако изобщо може да се говори за "автор” в единствено число) представляват някакви недосегаеми в тяхната битийност "свещени крави”. Напротив, тази система може да бъде променяна. Но здравият разум подсказва, че това трябва да се прави само след трезва преценка и единствено като плод на спокойна обстоятелствена широкопредставителна дискусия – като при това не се забравя, че качеството на учебния процес трябва да бъде алфата и омегата в цялостната наша работа.

Задача № 11

Предприемане на стъпки по снижаване на острия дефицит от критическо мислене.

Всъщност, критическото мислене може силно да затормози едно непривикнало към подобен режим съзнание. Одарените с артистизъм хора лесно могат да се поддадат на всяка автосугестия, извираща от дълбините на техния талант и позволяваща им да водят своята публика натам, накъдето блестящите им хрумвания отвеждат самите тях. Твърде опасно обаче става, ако сценичното поведение се разпростре и извън сцената.

В днешно време, всеки, който успее да свърже няколко акорда или да контрапунктира няколко мелодии, успее да нахвърли няколко мазги или да сплете няколко стихотворни реда, може спокойно да мине далеч не само в собствените си очи за Моцарт или Палестрина, за Марк Шагал или Метерлинк. А когато към подобна продукция се поръси и щипка компютърна обработка и две щипки реклама от услужливи медийни посредници, тогава самозаблудните механизми заработват с коефициент на "полезно” действие, много над теоретично изчислимия.

Критическото мислене поставя винаги един и същ въпрос:

“Кои са основанията за едно твърдение?”

Изговорен в ареала на изкуствата, този въпрос ни поставя твърде често в положението на царя от знаменитата приказка на Андерсен "Новите дрехи на царя”. А обърнат в отговор, той ни отпраща към древната китайска сентенция:

“Пиеш ли вода, мисли за извора.”

Критическото мислене представлява специален тип култура. Човек, който е възприел тази култура, насочил е стрелите на нейните мъчителни въпроси към изкуството и е останал – въпреки всичко – при него, може да се приеме, че е издържал най-тежкия изпит за арт-мисионерство. Не за арт-себеоблащаване, не за арт-търговия, а именно за арт-мисионерство.

А ние трябва да възпитаваме арт-мисионери!

Задача № 12

Установяване на нов алгоритъм при създаването на нормативно изискуемата учебна документация.

Обозначеният тук като "нов” алгоритъм всъщност е отдавна остарял от дългото му практикуване в редица университети по света. Става дума за такъв процес при стартирането на нови специалности или при обновяването на стари, при който първо се изработва подробен портрет на бъдещия специалист. Този портрет задължително е ситуиран в обкръжаващото ни настояще, а по възможност – и в близкото бъдеще. Всъщност, той следва да покрива голяма част от онзи документ, който според българската терминология се нарича "квалификационна характеристика”.

Разработването на подобен портрет на бъдещия специалист трябва да бъде придружено от прецизно дозиране на отделните съставляващи го професионални способности, на свой ред последвано от структурирането на пакетите дисциплини, чрез които те ще бъдат постигнати и, накрая, от издирването на най-подходящите за целта преподаватели. В този смисъл, учебният план се явява последната стъпка в така описаната серия от предварителни процедури и въплъщава в себе си в един регулативен аспект цялостната оформена представа за професионалния облик на въпросния специалист.

За съжаление, нашата академична практика не показва достатъчно често придържане към този алгоритъм. Може би, затова понякога се стига до заседания на колективни органи, на които трябва да се приеме учебна документация за нови специалности на фона на признания от рода на:

“За тази специалност няма подготвен и един изписан лист.”

Задача № 13

Продължаване на процеса на трансформация на Академията в една пълнообхватна Арт Академия.

Естествено, подобна задача включва намерението тук да се развие и театралният, а последващо – и филмовият, клон на изкуството. Това може да се стори някому откровено невъзможно. Но… веднага в противовес би могъл да се зададе въпросът: нима преди години не изглеждаше така невъзможно и разгръщането на направлението изобразителни изкуства? Нима един класически университет е по-подходящото място, където да се изучава актьорско майсторство и театрална режисура? И където да функционира учебен театър?

Тук, разбира се, може да се появи едно типично управленско притеснение, което застава пред всеки сериозен ръководител, който не приема заемането на най-високия академичен ръководен пост единствено откъм неговата честолюбива страна. Това притеснение е свързано с въпроса: колко лесно би могла да се управлява някаква мега-структура, която при това не спира своето постоянно разширение?

Световни историци и културолози констатират далеч не отрадния факт, че днес все по-трудно се открояват такива интелектуалци, които могат да формулират фундаменталните точки на обществения дебат – онези интелектуалци на целостта, които (без да се плашат) мислят света в неговата естествена сложност, интелектуалци които не показват ни най-малка склонност да загърбват най-общите човешки ценности – Разума, Истината и Справедливостта. (Колкото и животът около нас да ни показва, че твърде често ирационалното, неистинното и несправедливото вземат връх.) Дори и светът да констатира някакъв дефицит на такива мислители, това не означава, че трябва да престанем да ги търсим, а – ако не ги открием – да застинем във вцепенение пред смелата мисъл да се опитаме да ги създадем.

Академията трябва постоянно да се обогатява с ярки личности. И никой не следва да изпитва страх пред някакво евентуално пренасищане в това отношение. Ако една голяма социална фигура не може лесно да бъде открита (или създадена), то букетът от открояващи се индивидуалности може да я замести. Тогава управлението дори и на една бъдеща Мега-академия не би следвало да бъде нещо плашещо.

Задача № 14

Все по-настойчиво обръщане на Академията към света.

Разбира се, всяко едно отваряне към света носи рискове – светът може да не ни приеме, светът може да не ни забележи, светът може да се окаже отишъл твърде напред в едно или друго отношение.

Например, бихме ли могли да заявим някакви академични постижения в областта на, така наричаната, дигитална музика? Едва ли. Светът обаче я познава. Нещо повече, далеч не е невероятно едно близко бъдеще все по-властно да наложи този тип творчество като водещо. В ред жанрове, в редица арт-индустрии то и сега е вече водещо.

Аргументът, по силата на който оборудването на подходящо студио и привличането на съответни специалисти биха натоварили Академията с много допълнителни разходи, не може да бъде дори и помислян, след като е повече от ясно, че в съвсем кратки срокове една силно заинтересувана и творчески активна част от млади хора (в това число и млади хора отвъд националните граници) ще се отвори – сиреч, ще се обърне – към Академията.

Друг пример. Преди няколко години съществуваше възможност Академията да получи като дарение собствен радиопредавател, чиито технически характеристики позволяваха сигналът да покрива почти цяла България. Съществуваха и определени условия, при които да се сдобием със собствена радиочестота. Нямам обяснение за причините, поради които дарението бе отказано, но при едно друго развитие това щеше да означава: канал, през който да съобщаваме на света за себе си.

Разбира се, сега това може да бъде компенсирано в значителна степен от компютърните технологии. И следва да бъде сторено, за да може венецът от творчески изяви на студентите и преподавателите да достигне до най-отдалечената точка на земята. Подобна идея може да стане реалност чрез една голяма наша виртуална библиотека, виртуална фонотека, виртуална видеотека и виртуална пинакотека.

Отварянето на Академията към света може да се окаже спасително в условията на постоянен недостиг на кандидат-студенти. Тази демографска даденост може да бъде компенсирана със студенти от чужбина. Активната връзка с чуждестранните посолства в България може да даде първоначалния тласък. Много страни по света имат желание да пропагандират своя музикален и танцов фолклор, своята етническа самобитност. Така, преди няколко години, две наши предприемчиви студентки организираха пристигането в България на най-нашумелия тогава състав за етномузика от Индонезия – и всичко това, с едно писмо и едно посещение на добра воля в посолството на Република Индонезия в София.

Връзката със света отвъд националните граници поставя обаче сериозното изискване за постоянен стремеж към съпоставяне и приближаване на нашата учебна дейност както с действащите еталони в европейското пространство, така и с най-добрите стандарти по света в сферата на образованието.

Обучаването на чуждестранни студенти може да се осъществява и по линията на по-смели в своята стратегическа същина идеи. Например, чрез договорно сдружаване с чуждестранни университети или дори чрез откриване на филиали на Академията в чужбина. След влизането на България в Европейския съюз законодателството, третиращо този въпрос, бе трансформирано върху тезата, че могат да се създават поделения на чуждестранни висши училища в държави, които са членки на Европейския съюз и на Европейското икономическо пространство.

Разбира се, коментираното отваряне към света може да срещне и една неявна външна съпротива. Тя може да бъде провокирана от различни фактори, сред които на първо място трябва да бъде откроен поставяният ни етикет на "най-корумпирана страна в Европа”. И действително, едва ли би могло да се предполага, че ще са много желаещите, които биха били готови да нарушат своя морален комфорт, за да се окажат в някаква среда, поставяща на изпитание техните ценности. Едно такова обстоятелство, както и други сродни нему, извеждат още по-повелително изискването Академията все по-определено да се превръща в остров на висши духовни ценности.

Задача № 15

Засилване на медийното присъствие на Академията.

Във въведението към малката, но дълбоко съдържателна, книжка на Артур Онегер "Аз съм композитор”, издателят Бернар Гавоти бе написал преди години:

“Стотици знаменитости греят на нашия небосклон. (…) Модността на един хирург се равнява на тази на една филмова звезда; триумфът на последната е равен на популярността на един държавен глава или на един генерал.”

Днес обаче, Бернар Гавоти вероятно би написал:

“Силата на внушението, съпътстващо някои медийни образи, е многократно по-въздействащо дори от всичко онова, което се върши в цяла една Арт Академия.”

Разбира се, вината за подобно положение на нещата не може да бъде прехвърляна върху медиите. Тя е – първо – наша. И – последно – пак наша.

“Творчество, творчество и пак – творчество!”

– така определи наскоро основната задача пред Академията наш колега, запитан от мен, кой академичен проблем би поставил на първо място. След това добави:

“И повече ярки личности, които да привличат повече и по-ярки студенти!”

Съгласих се с него. И веднага споделих, че второто вече съм го написал в черновата на Платформата си. Сега го повтарям тук, заради сериозния акцент, с който тази реплика бе изречена. В противен случай, онова, което засега се случва спорадично (вероятно като недобронамерен акт), би започнало да заема все по-често медийни територии. За справка – едно заглавие:

“Студенти етнолози презентираха свои изследвания”.

И подзаглавие:

“ЮЗУ – Благоевград набира скорост, а АМТИИ определено изостава в това отношение” (http://agencia.bg/news/15/5871).

Задача № 16

Интензивна работа с висшите институции на държавната и местната власт: Народното събрание, Министерството на образованието, младежта и науката, Министерството на културата, Общинския съвет.

По принцип, ръководството на всяко висше училище има достатъчно поводи за сериозни недоволства и от законодателната, и от изпълнителната държавна власт, и от едни или други актове на местната власт. Това обаче не може да бъде повод за абдикация от задължителното водене на постоянен диалог с тях.

Академичното ръководство следва да положи максималните възможни усилия, за да убеди Народното събрание и Министерството на образованието, младежта и науката, че Арт Академията в Пловдив следва да се разглежда като своеобразен национален (и при това – сполучлив!) експеримент по единението на всевъзможните изкуства под един купол. Това трябва да му дава самочувствието на ръководство, което може да споделя експертни оценки и да дава на тези институции професионални съвети, произтичащи от опита в управлението на академия като нашата. А тези съвети и оценки би следвало да имат далечната цел да спомагат за формирането на най-подходящите политики в тази област.

Задача № 17

Ubi Academia ibi bene.

Мигрирайки от Софокъл към Аристофан и установявайки се за известно време при Цицерон, една максима е предизвиквала сериозни критически размисли в античността. Тя е гласяла:

“Ubi bene ibi patria” (“Където ми е добре, там е родината ми”).

Мнозина са възразявали, посочвайки, че това може да бъде принцип единствено на себични хора. В противовес, те са считали за достойно онова поведение, което съблюдава обратната теза:

“Ubi patria ibi bene” (“Където е родината ми, там ми е добре”).

Би било възхитително, ако успеем да направим така, че нашите студенти да могат да казват:

“Ubi Academia ibi bene.”

Това обаче изисква много работа – много работа в много направления. За честта на истината, трябва категорично да се подчертае, че огромната част от преподавателите и служителите в Академията са изпълнени с една изключителна и неизменна благосклонност към своите студенти.

И все пак.

Далеч не само моя е констатацията, че днес системата на висшето образование е по-скоро сегмент от един наложен (и свободно функциониращ) общ пазарен модел в обществените отношения, при който студенти, преподаватели и служители са и продавачи, и купувачи, но без сериозна гаранция, че стоките, които се търгуват, имат някакво задължително високо качество. Загрижени за възпитаниците си, които бихме желали да живеят с представата:

“Където е Академията, там ми е добре”,

ние, видимо, трябва да работим с много по-големи усилия, щото да не се получава така, че все същият девиз да се мисли с охота от мнозина, просто защото Академията е приятно място, където и без много работа, и без много знания, човек може да се чувства добре. И да завърши добре.

И така, първият и най-важен проблем, за решаването на който трябва поне да се направи опит, е проблемът с повишаване на мотивацията на студентите за работа по тяхното духовно извисяване, по тяхното превръщане в артисти, осъзнали мисията на изкуството си. Безусловно, днес (и особено днес!) това е толкова трудно, че всеки, който лелее някакви мечти в подобна насока, може да бъде възприет като човек, с не особено адекватна ориентация. Независимо от тази хипотеза, отново бих повторил: култивирането на мотивация у студентите за работа по тяхното духовно извисяване е проблем от първостепенно естество. Впрочем, някаква форма на, примерно, намалени семестриални такси за по-ученолюбивите вероятно би могла да подпомогне този процес.

Мисля, че един друг проблем, който трябва да придвижим към неговото решаване, е следният: налага се приоритетно да учим студентите си на това, как да учат: как да учат така, че дори и след като няма да бъдем край тях, да могат успешно да продължават да учат. И така – да носят Академията в себе си. В противовес обаче, нерядко се чуват оплаквания от прилагането на някои по-старинни методи на обучение: пунктуално записване на казаното по време на лекция, впоследствие – заучаването му наизуст и съобщаването му на изпит. Sic!

Ако тук бъде изговорен тривиализмът, че бъдещето се носи от младите, то (без капка завист и без каквато и да било сянка от високомерие) в Академията би следвало да се формира някакъв специален студентски инкубатор, инкубатор на идеи – дори и той да бъде постоянен смутител за естествено клонящия към вкостяване манталитет на едно преподавателско тяло, дори и да задава, примерно, странни въпроси от рода на:

“Що е етнохореология и има ли тя някакво място в Академията?”

Историята показва, че най-често, подобни смутители провокират по-скоро озониращ ефект.

В далеч не едно и две висши училища в България се прави заключението, че кариерните центрове не функционират по онзи начин, по който възпитаниците ни очакват това да се случи. Всъщност, след емоционалната церемония по връчването на дипломите огромна част от тях се оказват с документ в ръцете си, който не може да им послужи много. Разбира се, Академията не би могла да организира обезпечаването с работни места на всеки свой абсолвент, но би могла много по-действено да осъществява една или друга закрилническа функция за своите чеда. Така например, би могла да се намесва с експертно юридическо мнение, когато на нашите млади специалисти им се предлагат неизгодни договори за работа.

Задача № 18

Отделяне на специално внимание за младите преподаватели.

Всъщност, посоченото в предходната задача се отнася в много висока степен и до нашите млади колеги преподаватели. Законовите промени поставят мнозина от тях в тежко положение – в това число и чисто финансово.

Ако сред нас, все пак, доминира представата, че ние не сме търговска фирма, то не би следвало да допускаме, щото нечие богатство да предопределя получаването на висок образователен ценз и пак то да посочва бъдещия доцент или професор.

На един отдавнашен семинар, организиран от Министерството на образованието, младежта и науката и посветен на проблемите във висшето образование, поканен представител на френското образователно ведомство сподели следните изключително показателни стъпки, предприети от френското правителство при конкретна ситуация, преценена като кризисна (цитирам по памет):

“Преди години, във Франция започна да се откроява следната тенденция: финансовата разслоеност на обществото започна да се възпроизвежда буквално и от образователната система. По-богатите родители осигуряваха скъпо платени училища и изключително способни преподаватели за своите деца, нещо което редовият френски ученик не можеше да получи. Щом навлезеха в живота, сдобилите се с високостойностно образование (и в пряк, и в преносен смисъл), успяваха в повечето конкурси да се преборят с всички останали кандидати, заемаха най-високи (и скъпо платени) служби, с което успешно влизаха в кастата на своите родители.

Елементарните познания за обществото ни подсказваха, че във всички останали по-ниски слоеве се раждат надарени деца, но те – поради имуществени причини, превръщащи се впоследствие в образователни – просто не получаваха шанса да пробият преградите, които ги отделяха по рождение от социалния връх.

Тогава френското правителство взе следното решение: изпрати свои експерти, които подложиха на унифициран тест всички абитуриенти от държавните гимназии. Бяха избрани онези 3000 от тях, които показаха най-висок резултат. Следващата стъпка бе следната: на тези 3000 младежи бе осигурено напълно безплатно обучение в най-престижните френски университети в продължение на 2 години – при това, при пълен пансион на държавни разноски – за да могат да натрупат знанията, необходими им за едно последващо висше образование.”

Френският министерски експерт завърши с думите:

“Давахме си сметка, че трябва да спасяваме бъдещето на нацията!”

От нас се иска нещо по-скромно: да спасим бъдещето на Академията! А то – за да бъде повторен споменатият тривиализъм – ще бъде осигурено от младите около нас.

Задача № 19

Успешно стартиране и приключване на серията от предстоящи акредитации.

Тук всичко може да се изрази с познатата лаконична формула:

“На война – като на война”.

Война с престижни постижения, война с аргументи...

Разбира се, войната като алюзия може да се стори някому определено пресилена. Това само би показало, че такъв човек не е бил на акредитационна война. И че не знае нищо за нея.

Ако обаче можем да си позволим да влезем в предстоящите изпитания със самочувствието отпреди 6 години, би трябвало да направим и още една следваща стъпка: да потърсим международна акредитация. А трябва да направим това, на първо място, заради нашите студенти, особено след като в едни или други висши училища въз основа на подобни международни оценки се формират мнения, че на свой ред техните ръководства трябва настойчиво да поискат от оторизираните държавни институции законово да им предоставят специален университетски статус.

Една международна акредитация би вписала Академията по възможно най-убедителен начин в общоевропейското образователно пространство. И дори само един такъв сертификат да стои на нейната визитна картичка, това би било предостатъчно.

ЖИВОТ В ДВА СВЯТА

Недвусмислено ясно е, че животът на един Ректор на Арт Академия трябва да преминава в два свята: от една страна – в света на възвишеното и духовното, на възвисяващото и одухотворяващото, а от друга – в света на земното и прозаичното, на бюджета с неговите приходи и разходи (и с безкрайните лавирания между тях), на законите и закончетата, на алинеите и алинейките – далеч нерядко пълни с абсурди и откровени безсмислици.

Разбираемо, тази двойственост не спада към най-здравословните селения, в които човек би могъл да си пожелае някакво пребиваване. От друга страна, годините недвусмислено ни научават да живеем постоянно в два свята, за да можем да виждаме тъгата зад нечия усмивка, обичта зад нечий гняв и мисълта зад нечие мълчание.

И още, да виждаме навсякъде около себе си настойчивото: "Γνώθι σεαυτόν” ("Познай себе си”), този изключителен девиз – изключителен и поради своята трудна постижимост. Да го виждаме, за да можем да внушаваме на своите ученици, че, както Сократ не се е страхувал да покаже трудностите на себепознанието пред тези, с които е беседвал, така и ние, които трябва да учим другите, ще имаме достатъчно смелост открито да издирваме собственото си незнание. И като знаем слабите си места, да подобряваме природата си. А с това да учим на същото и онези, които идват след нас.

В началото споменах, че сегашното време е "време разделно”. То е обаче и време за размисъл: как – днес разделени – утре, заедно ще продължим да работим, ще учим и ще възпитаваме младите хора, които са дошли при нас и с това са поверили своето бъдеще в ръцете ни.

Възхитително би било, ако сега, когато групово се гледаме под вежди, успеем да направим това артистично, като на сцена – с онази мисъл, че след спектакъла, в репетиционните и гримьорните, ще открием колко сме си нужни един на друг.

Уважаеми колеги,

Следвайки Хораций, не се старах да бъда кратък. Дано да съм бил ясен!

ПРИЛОЖЕНИЯ:

1. Текст на гражданската номинация за кандидатирането ми в избора на Ректор на АМТИИ, инициирана на 25. 09. т.г. от бивши мои студенти & разпечатка на списък с имената на включилите се в създадената за тази цел Фейсбук-група под надслов: "Доцент Илия Кожухаров – Ректор на Арт Академията в Пловдив”;

2. Разпечатка на страницата "Members” на инициираната с идентична цел от 14. 11. т.г. интернет-петиция "Подкрепа за доцент Илия Кожухаров в избора му за Ректор на Арт Академията в Пловдив.

Забележка. Приложенията са прибавени по изрично настояване на много от членовете на Фейсбук-групата и на подписалите петицията.

05. 12. 2011 г.

Пловдив

................................

Доцент Илия Кожухаров