СПОМЕН В МИНОР

“Вие отваряте отворена врата. Всъщност, аз идвам от поредния разговор с мой приятел, с когото отпреди месеци обсъждаме точно такава идея. Нещо повече, определили сме идеологическата насоченост на бъдещата партия – придържане към политическия център, като дори сме се спрели и на име: ‘Демократическа партия’.”

“Е-ех..., истина ще се окаже, че крушката не пада по-далеч от корена си.”

“Синко, ти не знаеш – спестявал съм ти това – но татко ти е бил член на старата Демократическа партия, партията на Петко Каравелов, на Александър Малинов, на Стойчо Мошанов и Никола Мушанов. А тя – трябва да знаеш – бе пословична с отстояването на това, което нарече ‘политически център’.”

“От гледна точка (...) на практическата политика по-важен е другият въпрос (...), въпросът: кое е онова, което е вече дошло или иде, за да замести старото; кое е онова ново слънце, което е изгряло, за да му кажем: път на тебе, напред!

Господа! Демокрацията била не за времето, казват някои от нашите политически противници. Тя е твърде лоялна, твърде свободолюбива. Тя не била за онова страшно време, което живее и България, и светът след голямата световна война. Демокрацията се мъчела да разреши и политическите, и стопанските проблеми, да се справи с всички задачи, които е сложил животът, с една ръка, опряна на закона, на обществения морал. Не тая ръка била нуждна за времето ни, не тя е за капитални реформи, за творчество. Друга ръка е нуждна: силната ръка на желязната власт или желязната ръка на една силна власт – както щете го кажете. Пак ще кажа: пазете се от тия разбирания на нашето време, защото вие сте младото, новото поколение и опасностите, що виждам на хоризонта политически, не са за нас, старите поколения, които си отиваме. Те са за вас, младите... Вашите свободи и вашите правдини са застрашени. (‘Браво!’ Ръкопляскания.) Ще ги рискувате ли? За това ли ви ги оставиха, дадоха по-старите? (Ръкопляскания.) Ако да, тогава идете! На добър ви час, ви казва старият Малинов! (Продължителни ръкопляскания и ‘Ура!’) Идете! Идете, ако щете, под червеното знаме на разрушението или под черното знаме на черната реакция. (‘Позор!’ Ръкопляскания.)

Но аз не бих могъл да проумея, защо българската младеж, българският народ би отишъл подир червената ръка. Затова ли, че лекомислено е готова да пролее човешка кръв? Защо вие, младите хора, бихте предпочели черната риза? За това ли, че тя леке не хваща? (‘Браво!’ Бурни и продължителни ръкопляскания.) Или за това, защото тя не дава да се види – не е достатъчно прозрачна – че под нея се прикрива атентат против суверенитета на българския народ? (‘Ура!’ Продължителни ръкопляскания.)”

“У-у-у, гледай го ти това малко фашистче, колко хубаво пее!”

“Пловдивската Демократическа партия се появи по странен начин още през 1989 година...” (?!),

“Почитаеми дами и господа,

Почитаеми съмишленици,

Почитаеми опоненти,

Това встъпително слово е построено върху десет въпроса и девет отговора. Въпросът, който ще остане без отговор от тук, въпросът, който вероятно си задават много от присъстващите сега, е нещо не по-различно от Хамлетовия въпрос: ‘Да стана или да не стана член на Демократическата партия?’ Ако този въпрос получи законния си номер 1 и ако не бъде забравяно, че това е въпрос в най-висша степен личен, то напълно естествено е засега да бъде отминат. Може само да се предполага, че върху него биха могли да повлияят отговорите на следващите въпроси.

Втори въпрос: ‘От какво е продиктувано създаването именно на Демократическа партия?’

Ако се направи дори и само най-повърхностен анализ на словесното обращение в последно време, не би могло да не се забележи, че една от най-употребяваните думи е ‘демокрация’ с всичките ù производни. Тя стои в същината на всевъзможни призиви, а в не по-малка степен и в имената на различни клубове, съюзи и движения: ‘Съюз на демократичните сили’, ‘Дискусионен клуб Демокрация’, ‘Български национален демократически съюз’ и така нататък. Всичко това става по безпрецедентно парадоксален начин на фона на отсъстваща Демократическа партия на България – нещо, което в най-мека форма може да буди само недоумение.

Разбира се, за такова положение на нещата вероятно има много причини, една от които изглежда най-елементарна и в същото време – най-определяща: в този род движения участвуват членове на различни партии – и най-вече, на Комунистическата – които, от една страна, са твърде недоволни от своята организация, а, от друга – още не са намерили достатъчно основания да прекратят това си членство, нещо което води дотам, че същата спомената като примерна Комунистическа партия, в действителност присъства, макар и не винаги чрез най-послушните си чеда, в почти всички създадени, но и създаващи се нови политически сдружения.

Демократическата партия идва да запълни една неестествено стояща празнина на един естествено необходим политически център. Нещо повече, макар и с известен елемент на хипотетичност, може да се изкаже твърдението, че повикът за демокрация не е просто повик за онова, което десетилетия наред практически е отсъствало от източноевропейския обществен живот, но е отражение и на този бавен, а в някои региони – болезнено мъчителен, процес на насочване на активния политически живот към демократически форми, респективно – към политически институции, които го представляват и провеждат. Практически, всяка страна от, примерно, Западна Европа е доказателство за това.

Трети въпрос: ‘Изгражда ли се Демократическата партия или се възражда?’

Инициативният комитет възприе по-скоро тезата за изграждането. На практика, това е много близко и до фактическото положение на нещата, по простата причина, че след 1947 година тя практически не съществува. Недвусмислено ясно е, че структурата на новоизграждащата се Демократическа партия на България ще бъде нова структура. От това обаче далеч не следва, че няма да бъдат вградени онези светли демократични идеи, които в пъстрата палитра на политическия живот в страната ни от Освобождението до средата на нашия век са извеждали старата Демократическа партия на преден план.

Основаването на Демократическата партия става посредством отделянето на Каравелисткото крило от Либералната партия през 1896 година. Основател и партиен лидер до 1903 година (тоест, до смъртта му) е видният държавен мъж, политикът и финансистът, Петко Каравелов, брат на Любен Каравелов. Под негово ръководство партията се бори за социална и финансова програма за икономическо замогване и развитие на селското население, за държавна политика на строги икономии, за конституционно-демократична регламентация на политическите институции, за умерен протекционизъм в търговията, за активна социална политика. Партията отстоява националното обединение на българските земи.

Демократическата партия е била ръководена от видни българи, между които, освен споменатият Петко Каравелов, са били и Петко Рачев Славейков и четиримата му сина, Алеко Константинов и други. Лидерите на Демократическата партия: Александър Малинов (ръководил партията от 1903 до 1938 година), Никола Мушанов (от 1938 до 1947 година), са били хора, високо ерудирани, получили висшето си образование в Европейски университети, и във всяко отношение – достойни за уважение личности.

Демократическата партия е управлявала България 4 пъти – сама или в коалиция:

1901 година – с министър-председател Петко Каравелов в коалиция с Прогресивно-либералната партия на Драган Цанков;

1908-1911 година – хомогенно правителство на Демократическата партия, начело с Александър Малинов, което обявява независимостта на България от Турция (1908 година) и въвежда пропорционалната избирателна система;

1918 година – правителство, начело с Александър Малинов и в коалиция с Радикалната партия, поема тежестта на управлението в условията на краха на България в Първата световна война;

1931-1934 година (19-ти май) – Александър Малинов и Никола Мушанов участват в правителството на Народния блок.

От 2-ри до 8-ми септември 1944 година Никола Мушанов, Александър Гиргинов и Борис Павлов участват в правителството на Константин Муравиев с желание по пътя на възобновяване на демократичното управление на България да я спасят от ІІІ национална катастрофа, но не успяват.

В периода 1941-1944 година Демократическата партия е в опозиция на фашистката власт, бори се с нея с възможните за времето легални средства, но не приема и сталинистко-болшевишки ориентирания Отечествен фронт. Отново легализирала се официално през 1945 година, Демократическата партия се бори против сталинизацията на властта и обществения живот, но е принудена да прекрати сама дейността си през 1947 година

 Централни печатни органи на Демократическата партия са били:

● вестник ‘Знаме’ – 1894-1898 година,

● вестник ‘Пряпорец’ – 1898-1932 година,

● вестник ‘Знаме’ – 1924-1934 и 1945-1946 година.

Четвърти въпрос (всъщност, този въпрос събира два противоположни въпроса): ‘Не е ли рано, респективно – късно, обявяването на Демократическата партия?’

Ясно е, че дори само в съществуването на противоположности във въпроса се съдържат и противоположни отговори – поне от страна на тези, които ги задават. Това е напълно естествено положение на нещата, при което едни хора, изпълнени с повече ентусиазъм, ще се стремят към избързване, а други, решени да се работи с по-голяма отговорност и професионализъм, ще призовават към обмисляне. На фона на стремително развиващата се политическа обстановка в България правото като че ли ще е на първата страна; на фона на някои негативни и прибързани съобщения за подобни актове – правото ще е на втората страна. В обкръжението на такива полярни оценки датата 7-ми януари говори сама по себе си: без да е плод на каквато и да било политическа конюнктура, тя показва мнението на Инициативния комитет относно това, че неговото вътрешно узряване хармонира в достатъчна степен с външното нарастване на необходимостта. Да се преценят така нещата помогна и резултатът от допитването до едно мнозинство от няколкостотин души, които единодушно казаха своето ‘Да’ на тази идея.

Впрочем, не трябва да се мисли, че Инициативният комитет разглежда всички сложни и многообразни въпроси по създаването на нещо толкова сериозно, каквото е една политическа партия, за окончателно избистрени и решени, а само ги оценява като достатъчно изяснени, щото да започнат да придобиват своята законна публичност.

Пети въпрос: ‘Как хората от Инициативния комитет са решили, че именно те са най-достойните да организират изграждането на Демократическата партия на България?’

В Инициативния комитет участват бивши, некомпрометирали се членове на старата Демократическа партия и в такъв смисъл тяхното присъствие е вън от каквото и да било обсъждане – то е присъствие по право.

Независимо от това, целият Инициативен комитет разглежда задачата си преди всичко като възбуждане на процеса по изграждане на Демократическата партия, процес в който по едни или други причини редица хора ще се включат допълнително, но с интелекта и мъдростта си, с творческите си възможности биха могли да допринесат многократно повече, отколкото онези, които просто са отприщили някои първоначални импулси.

Порочният принцип, примери за който са ни давани от управляващата партия в продължение на десетилетия, принцип, в съответствие с който партизанинът или ятакът, а после и неговият син и внук, са по правило най-добрите ръководители и държавници, е достатъчно компрометиран, а и поначало – отхвърлен от Инициативния комитет. Нещо повече, хората, които го съставляват сега, възприемат като задача над задачите си парирането на дори и най-невинните попълзновения от такъв характер в живота на Демократическата партия. В подкрепа на това те се обръщат с апел към всички, свободни от някаква партийна обвързаност, познавачи в сферата на съвременните теории из областта на социологията и социалната психология, философията, политологията, етнологията, правото и прочее да се включат с активното си присъствие в изграждането на Демократическата партия като партия на високо интелектуалното присъствие, като партия, чийто живот не се определя от догми, а от живата наука и свободния обмен и сблъсък на идеи, отстоявани от хора със свободен дух.

Шести въпрос: ‘Какво е отношението на инициаторите към другите заявили за себе си партии и организации, с които имат много сходно в позициите си?’

Най-общо, отношението на Инициативния комитет не може да бъде друго, освен положително.

С групата инициатори за възраждане на Демократическата партия от София Инициативният комитет от Пловдив е в най-тесни контакти. Представители на софийската група са днес тук и ние имаме тяхното съгласие протичащото сега събрание да се счита за Общо учредително и като така – вплитащо в една обща нишка усилията на убедени демократи от двата най-големи града на България.

Пловдивският Инициативен комитет бе във връзка и с учредителите на партията ‘Съюз на свободните демократи’ от Стара Загора. За съжаление, някои различия не позволиха сливането с тази демократическа сила, нещо което всеки трезвомислещ ум би трябвало да приема като временно явление.

Голямата близост между платформите на понастоящем легализиращата се Демократическа партия и другите демократически движения, включително и профсъюзни формации, е реалната основа на едно предстоящо по необходимост бъдещо сътрудничество, на което могат да попречат само честолюбиви амбиции за персонално лидерство и отсъствие на политическа зрелост. За съжаление, такава картина вече се наблюдава, като в нейната рамка единственият измерител на коефициента на опозиционност е датата, на която някой е организирал първия протестен акт или броят на съмишлениците му. Това води до разединение на политическата опозиция, нещо вероятно силно приветствано от управляващите сили.

От чисто логическа гледна точка, едва ли има някакво сериозно основание за отделно съществуване, примерно, на Движението за защита на човешките права, когато всички негови цели са цели и на Демократическата партия. Едва ли по същите съображения има основание за Независим студентски съюз (при всичкото уважение към тази проява на младата интелектуална сила на България), след като Демократическата партия издига искания за автономия на висшите учебни заведения, включително до възможността за съществуването на висши училища, организирани по частен, меценатски или кооперативен път. По същата логика може да настъпи естествено вливане на екодвижения, религиозни организации, движения за национално помирение и прочее. Единствените прегради в подобни случаи могат да бъдат само непълнолетие или членство в други партии.

Заедно с това, както вече бе споменато, по отношение на някои организации с демократическа насоченост Демократическата партия се отнася критично в аспекта на техните некоректни претенции за единствено притежание на правомощия по представителството на демократичните сили в България. Такъв е случаят със СДС във връзка с провеждащата се ‘Кръгла маса’ в София, такива са и някои прояви на местна почва от страна на дейци на ‘Форум 6-ти септември’. Подобни опити за узурпиране на обществената инициатива, което е ни повече, ни по-малко проява на претенциозно самозванство, могат само да бъдат осъждани и това ще бъде толкоз по-категорично предприемано, колкото по-упорито организации като споменатите, особено чрез своите лидери, продължават недостойното си поведение.

Седми въпрос: ‘Какво отличава Демократическата партия от останалите възникнали политически сдружения?’

Първо. Демократическата партия е именно ПАРТИЯ с всички произтичащи от това права за участие в политическата борба, а не някакво повече или по-малко формално съюзно обединение на организации, в което наред с общата демократическа насоченост се сблъскват (понякога неявно) интереси на комунисти, земеделци, безпартийни и прочее.

Второ. Демократическата партия (и това вече бе споменато) е партия на политическия център. Както се казва в ‘Документи на Демократическата партия’ от 1908 година, нейната цел се състои в това: да изгради ‘онова демократическо ядро, в което би трябвало да се разбият и лукавите домогвания на десницата, и празните утопии на крайната левица’. Нещо повече, както вече бе загатнато, на фона на една повсеместна насоченост на политическия живот по света именно към демократическия политически център, Демократическата партия се явява онзи естествен организъм, който може да обедини огромни маси от демократично настроени сили.

Тук е необходимо уточнение. Анализът на политическия живот на много западни страни може да покаже, че с голяма популярност се ползват партии, които стоят, според езика на политическата геометрия, леко наляво от политическия център, независимо че това ляво не се разбира така, както лявото в страните от социалистическия изток. Като се има предвид обаче, че именно тези социалистически страни имат една солидна с тежестта си лява обица на ухото си, не е невъзможно да се предположи, че естественото бягство от лявото ще се изрази в събиране на множеството около центъра.

Впрочем, за да стане ясно, че на самата Демократическа партия, при това още от зараждането ù, не са ù категорично чужди някои леви (а те, всъщност, ще се види, са изцяло демократични) веяния, е достатъчно да се подчертае, че една от целите ù е била борбата срещу ‘грубото и отмъстително гонение на работничеството и срещу отказването на практика на каквато и да било защита от извънмерната експлоатация на неговия труд’ (‘Документи на Демократическата партия’, с. ХV).

Инициативният комитет е обединен около мисълта, че всяко общество е болно в два случая: в единия, когато е прекрачило онази горна граница на различията в действителното социално положение на своите членове, от която граница нататък следват разрушителни революционни процеси, и във втория, когато е попаднало под онази долна критична точка на същите различия, от която нататък е унищожен естественият вътрешен стимул на общественото саморазвитие – положение, при което апатията е основното духовно състояние. В това, да се остане вътре в тези граници, при обезпечаване на целия практически спектър от съзидателни свободи, Демократическата партия вижда най-добрия модел за обществен живот измежду изобщо познатите.

Трето. Демократическата партия има в името си само едно определение – ‘демократическа’. И строго погледнато, това не само отразява същността ù, но показва и виждането, че демаркацията е само една. И едва ли – нещо множествено. Това, че в едни или други моменти от историята под етикета на демокрацията са се промъквали недемократични деяния или обратно – деяния, които са се стрували някому недемократични – е вероятно единствената причина, поради която в словесното обращение са се вписвали изрази като ‘народна демокрация’ (?!), ‘радикал-демокрация’, ‘християн-демокрация’, ‘социал-демокрация’, ‘работническа социал-демокрация’ и прочее. Не историко-контекстуалното тълкуване, а чисто смисловият анализ показва, че в основата си това са погрешно съществуващи понятия. Разбира се, в рамките на неточния език, с който човекът обикновено си служи, подобно поведение вероятно може да бъде простено. И все пак, нека бъде направен опит да се обясни смисълът на израза ‘народна демокрация’ – това не е нищо повече от вътрешно тавтологичното ‘народно народовластие’. Или нека бъде направен опит за разгадаване на израза ‘народнодемократична власт’. Получава се нещо твърде показателно: ‘народна народовластна власт’. Нека бъде взет и изразът ‘радикал-демокрация’. Това е плуващо и неясно понятие. От позициите на властимащите в България понастоящем, вероятно исканията на Демократическата партия биха се сторили толкова решителни, че целият политически център, който тя би искала да представлява, би трябвало да се нарече ‘радикалистки’. (Да не говорим, че през погледа на една ‘Българска организация на комунистите сталинисти’ всички тук присъстващи, още в тази минута, са недвусмислено готови да потеглят с осквернения си вече слух към Белене или към някое по-страшно място.) От друга страна, в условията на един действително демократичен живот, практиката показва, че обществото обикновено се въздържа от радикализъм. А оттам, една организация, която проповядва именно радикализъм, започва да изглежда в очите на това общество като нещо недемократично.

А какво може да се мисли, да речем, за ‘работническа социал-демокрация’? Наистина, ние в България присъстваме на някакъв вече лансиран отказ от определението ‘работническа’, но само допреди 48 часа бихме могли да се замислим: дали не трябва да се появи и ‘селска социал-демокрация’, и ‘социал-демокрация на интелигенцията’, и каква ли не още.

Вероятно, всеки случай на социал-, радикал-, народна и така нататък демокрация е опит да се наложи някаква предварително подготвена идеологическа схема като норма, с която малко или много да се премоделират демократическите принципи за изграждане на обществения живот. Но дали това представлява някакъв сериозен аргумент?

Осми въпрос: ‘Как Инициативният комитет схваща демокрацията и в какви граници ще преследва нейните проявления?’

Трябва да се признае, че да се издигат лозунги за демокрация е чувствително по-лесно, отколкото да се прокарва тя на практика. Освен това, не трябва да се мисли, че дори и в теоретичен план всичко около нея е ясно. При това, не става дума за елементарен превод на думата като ‘народовластие’.

В някои определения демокрацията се свързва с такава форма на обществен живот, която се основава на зачитане правата на другите без превишаване на собствените. Това може да се издигне до статута на идеал, според който индивидуалното поведение трябва да е такова, щото да може да се умножи до степен на обществено поведение (по Кант). В други определения, паралелно с декларирането на гражданско равноправие, се говори за подчинение на малцинството на мнозинството. Ясно е, че при подобен подход веднага се отваря възможност за прояви на неравноправие под етикета на равноправието. Освен това, не бива да се забравя, че в дългия си исторически опит човечеството има не един и два примера, когато именно малцинството е издигало идеи, които впоследствие животът е избирал като по-жизнени. Оттук и лошата шега, която може да изиграе демокрацията на позитивното начало, когато то се носи от малцинството, но... веднага и изричният извод – за необходимостта от специална охрана на малцинството.

Ако се изключат като неоспорими и неподлежащи на съмнение истини международно декларираните права на човека, във всички останали случаи, при които някаква общност от хора трябва да вземе някакво решение, би могъл да се предложи вариант, в съответствие с който при слабо изразено предимство на мнозинството малцинството да не се явява длъжно да изпълнява взетото решение.

Девети въпрос: ‘Какво е отношението на Инициативния комитет към разгарящите се социални вълнения на етническа основа?’

По всякакъв род подобни въпроси Инициативният комитет стои на твърдото решение, че подходът би трябвало да бъде от позициите на международните договорености по правата на човека. От това автоматично следва неговото априорно осъдително отношение към варварските подходи при уреждане на етно-социалните въпроси – подходи, естествено допадащи на духовно неизраснали или духовно деградирали лица.

Десети въпрос: ‘По какъв начин Демократическата партия вижда излизането от духовния, стопански – и на практика, всячески – упадък на страната?’

Най-напред, едно необходимо уточнение. Демократическата партия отказва да разглежда каквито и да било сравнения на някакво настояще със състоянието на България през някои твърде отдалечени години (примерно, като традиционно вземаната за база в подобни случаи 1939-та). Подобни ходове, както лесно може да се забележи, се правят, за да се посее заблуда у семпло устроените и доверчиви умове, като ефектът на такава сеитба е дотолкова успешен, доколкото голям е и броят на подобни умове. Демократическата партия ще изхожда от презумпцията, че дори една страна да има възходящо развитие, то наличието на страни, които имат по-силно изразено възходящо развитие, е вече симптом за упадък на първата – по-малък или по-голям, но упадък.

От такива позиции Демократическата партия ще преследва такъв модел на обществен живот в страната – като при това ще отказва каквито и да било опити за квалификацията му като социалистически или капиталистически – модел, при който в основата на основите стои свободната във всяко направление гражданска инициатива, от която са предварително изключени само онези деяния, които имат разрушителен за обществото характер или последици. Като следствие от такъв модел Демократическата партия ще преследва в политическата сфера трайното установяване на многопартийната система, в сферата на икономическия живот – насочването към социално обвързана пазарна икономика, в духовната сфера – премахването на каквито и да било бариери пред свободното саморазвитие на интелектуалния и емоционален талант на българина, бариерите пред свободното му общуване със света.

България и българският народ заслужават това!”

Естествено, сега много от казаното може да изглежда наивно, може да звучи дори безсмислено: да се настоява за автономия на българските университети и академии, да се прокламира многопартийна система или отпадането на бариерите пред българина в неговото общуване със света. Но не бива да се забравя, че това е текст, написан и огласен преди 24 години. А тогава, в някои отношения, България бе много по-различна от днес. В други – и днес си е същата. По този повод, нека още веднъж да бъдат препрочетени първите думи от дописката във вестник "Дебати":

“Пловдивската Демократическа партия се появи по странен начин още през 1989 година...”

Един съхранен ръкописен документ от навечерието на възстановителното събрание, проведено на 7-ми януари 1990 година, показва подготвения за публично огласяване състав на Временното ръководство на Демократическата партия (почеркът е на г-н Венцеслав Бъчваров):

Както се вижда, името на г-н Петър Станчев е зачеркнато. Това може да се стори странно. Всъщност, Петър Станчев сам предложи да бъде отписан от така подготвения състав по следната причина. През септември 1989 година, два месеца преди падането на Тодор Живков, притиснат от сериозни финансови проблеми, Петър започна работа в един от Районните комитети на Комсомола в Пловдив. Задълженията му се свеждаха до това: да организира културни прояви за многолюдното циганско население в тази част на Пловдив – причина, поради която мястото бе останало дълго време незаето. Петър взе това решение след драматично вътрешно противоборство. След няколко месеца напусна. Но междувременно проведе далеч не един и два разговора от служебния си комсомолски телефон с Румяна Узунова от "Свободна Европа", информирайки я за протичащите промени в Пловдив и за първите стъпки по изграждането на Демократическата партия.

Отчитайки обаче, че присъствието му в ръководството на новосъздаващата се партийна формация може само да донесе вреди, той поиска името му да бъде зачеркнато.

В самия ден, 7-ми януари, непосредствено преди да започне Учредителното събрание, г-н Димитър Лукарев също пожела да не бъде споменаван сред членовете на Временното ръководство. Съображенията му също бяха свързани с желанието да не навреди на започнатото дело поради някакво (не най-ласкаво) общение със социалистическата милиция, което имал преди време. Не огласих името му, въпреки че – както се вижда – е останало незачеркнато.

Предупреждение. Към днешна дата би трябвало изрично да се има предвид, че името Иван Тотев далеч не се отнася до лицето, което понастоящем е кмет на Пловдив.

След като бяхме успели да установим контакт с инициатори за възстановяването на Демократическата партия от София, своевременно отправихме покана техни представители да вземат участие в учредителния акт. Непосредствено преди началото се появиха трима господа – двама млади мъже и един чувствително по-възрастен от тях: Стефан Стоянов, Ивайло Кутов и Милко Джаджев. Първите двама щяха да играят твърде злокобна роля в бъдеще, заявка за което направиха още в този ден, 7-ми януари.

С много усилия успях да възпра един от пловдивските инициатори, Теодор Димитров, да не напердаши публично Стефан Стоянов, който още с влизането си във фоайето на киносалона бе започнал гръмогласно да обяснява, че

“никой няма право да възстановява Демократическата партия, след като тя вече била възстановена в София”.

Тогава все още не можехме да знаем, че след време, някой от София щеше да разпознае в лицето на амбициозния млад "демократ" човека от Държавна сигурност, който е придружавал група екскурзианти по време на пътуване в Гърция. (А този род "агенти-придружители", или "придружители-агенти", обикновено твърде лесно биваха разпознавани – независимо от легендите, които им създаваха: "представител на Комитета за младежта и спорта", "представител на Дружеството за дружба с..." и какви ли не още. Горките, от облеклото им до въртенето на очите им в обхват от 360⁰ и трафаретните им реплики-съвети, всичко това буквално крещеше: "Аз съм доносник. Изпратен съм да ви следя. И да докладвам за всяка ваша стъпка, всеки ваш поглед, всяка ваша дума.")

Пак по онова време, никой не можеше да знае, че при отбиването на военната си служба недостатъчно добре възпитаният младок бе придобил специалност "разузнавач" и че е бил обучаван интензивно в овладяването на гръцки език. Никой не можеше да знае, че благодарение на тези си данни, надлежно заведени в едни или други картотеки, през управлението на г-н Сакскобурготски Стефан Стоянов щеше да бъде изпратен на дипломатическа работа в Гърция. За сметка на това обаче, в така паметния 7-ми януари мнозина научиха, че той вече е дал интервю за турския вестник "Милиет", в което е обявил, че Демократическата партия в България ще бъде най-дясната формация от политическия ни спектър.

Всъщност, тази теза щеше да се превърне в злокобен лайтмотив при идеологическите ни прения с мнозина от самозваните "демократи" в София. Те се държаха буквално като китайски хунвейбини или афганистански талибани. Впрочем, защо да се ходи за сравнения толкова далеч на изток, след като спокойно би могло да се каже: като новоизлюпени третостепенни комунистически управници на 9-ти септември – невежи, но нагли. Никакви позовавания на историческата центристка ориентация на старите демократи не можеха да помогнат. Никакви стари издания или спомени на беловласи демократи не можеха да достигнат до слуха на тези създания, появили се почти като преди 45 години нейде "от шумата".

Другият млад гост от София, Ивайло Кутов, показваше по-сдържано високомерие. В същото време и той се оказа човек с не-по-малко интересна до- и след-десето-ноемврийска биография. Един поглед върху неговото днешно, публично оповестено, Curriculum vitae повдига малко единия крайчец на завесата, показвайки лице с високо академично положение (и ниска граматическа и естетическа култура):

Незапознатият човек може да подмине факта, че на фона на подробно описаните творби на философа и естета Ивайло Кутов се откроява една празнина: не е посочено с какъв труд той е станал “доктор (по философия)” през 1987 година? А неговото заглавие е: "Идеологически измерения на изкуството". Можем да гадаем за съдържанието на това съчинение, като не пропускаме и другия факт – по онова време ръководител на израстващия благонадежден социалистически учен е другарят Александър Лилов.

Ремарка. Броени дни след "демократичния десант" в Пловдив на 7-ми януари 1990 година, осъществен от двамата амбициозни новопокръстени "демократи", Кутов и Стефанов, те – при все и с известно закъснение – ще застанат срещу Лилов, Луканов, Пирински, Сендов в рамките на Националната кръгла маса в София. Може попътно да се опитаме да зададем следния въпрос на философа Кутов: как се е чувствал като политически противник на своя ръководител, комуто някой и друг месец преди това е благодарил за оказаната помощ при подготовката и защитата на доктората? И още: ако в двете години между 1987-ма и 1989-та, господин Кутов е осъзнал научната яловост на своята докторска дисертация, то защо тогава не се е отказал от получената степен (и респективно от добавката към заплатата си в битността си на "доктор (по философия)"? (Впрочем, попътно можем да си представим какво би се случило, ако 10-ти ноември не беше настъпил: господин експертът по "идеологическите основи на изкуството" щеше да проповядва своята компилативна социалистическа теория и – може би – щеше да бъде онзи здрав партиен страж, който нямаше да допуска нездрави от идеологическа гледна точка влияния в родното изкуство.)

А иначе Ивайло Кутов, с безпогрешния рефлекс на прериен хищник, бе успял веднага след 10-ти ноември да премахне от Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София дори и автореферата на своите "Идеологически измерения...", поставяйки в конфузната ситуация библиотечните специалисти в тяхното задължение да търсят всевъзможни обяснения по повод така странната липса. Колегите им от библиотеката в Института по философия към БАН (днес "Институт по философски изследвания") имаха друг дежурен отговор:

А "научният сътрудник" не даваше и не даваше своето разрешение. "И днес йощ" подобна забрана тегне – безапелационно и повсеместно. Справка – в електронния каталог "COBISS.BG":

– бихме могли да попитаме напълно основателно.

– дори в читалня – ще бъде абсолютно неадекватният отговор.

Впрочем, ако господин Кутов продължава да оценява високо съдържанието на научните идеи в този свой труд (какви ли са били те и какво ли ново знание са донесли на света?), то защо творбата му не е поне посочена в "Curriculum- vitae"-то му?

Между другото, Curriculum vitae се пише без съединително тире. А дори и по силата на някакво невежество то да бъде поставено върху документ на лице, работещо в БАН, това лице ще трябва да реши: дали преди и след тирето да постави шпация или не. Тук някой да отбележи, че това са дреболии, а самото им посочване – дребнавост. Но... доколкото г-н Кутов е заявил за себе си, че е човек с "основна област на интереси ЕСТЕТИКАТА", той би трябвало да знае, че в тази област немарливото отношение към детайла е буквално непростимо. А от оригинала на неговото служебно животоописание ни гледат много такива неестетични детайли.

И какви ли могат да бъдат идеите в тези "приблизително 1500 (хиляда и петстотин) статии", след като философът-естет Ивайло Кутов очевидно не забелязва фундаментални пукнатини в своята мисловност: може ли да се изреждат (като събираеми) "обществени процеси" и "политически и културни процеси" така, сякаш политическото и културното не са подмножества на общественото?

Дреболия ли е това: да се пише научна студия под надслов "Хората минават, а принципите остават" и неин автор да бъде лице, потъпкало най-безсрамно фундаменталния принцип на старите демократи за центристката ориентация на тяхната политическа партия, подменяйки я с конюнктурната претенция за "най-дясна брънка" от политическия спектър в българското политико-идеологическо пространство? За някаква "дреболия" ли става въпрос или за най-безсрамен опит за историческа фалшификация? При това, настойчиво афиширан от човек с образование:

Накрая, дреболия ли е да напишете в служебното си CV, че сте

при което – ако някой реши да се запознае със съответното съдържание – да се окаже, че ще се натъкне на следния резултат:

Някой да иска да го купи?

А някогашният дописник на някогашния вестник "Дебати" бе написал по повод инспирираното през 1989-1990 година в Пловдив възстановяване на Демократическата партия:

По времето, което припомням с тези редове, същият този "дописник" се афишираше като "млад земеделец", представител на Земеделския младежки съюз "Трифон Кунев". По-късно, попадайки във Великото народно събрание, той – сравнително бързо – забрави за вековните "земеделски идеи", забрави за традиционната лява ориентация на съпартийците си, за техните републикански ценности... И припълзя набързо до политическото образувание, което претендираше да бъде "най-дясното възможно измежду десните", като в допълнение явно и неявно афишираше идеята за възстановяване на монархията в нова България. Това бе Демократическата партия, оглавявана от го'син Стефан Савов и неговото обкръжение, в което пребиваваха и господата Стефан Стоянов и Ивайло Кутов.

Ако сега бъде прието, че неговата (на дописника) нова партия не е провела само едно "единствено" заседание, ако бъде прието, че тя е била най-стабилният стожер в Съюза на демократичните сили, то можем да се запитаме: дали някой желае да членува в тази "дясна демократическа" партия? Самият дописник дали се чувства още неин член?

Първите "турбуленции" далеч не свършиха с демонстрираното поведение на господата Стефанов и Кутов – преди и по време на събранието. След като всичко приключи, публично обявеното Временно ръководство на Демократическата партия покани гостите от София на обяд. По чиста случайност, името на ресторанта бе "Република" (на снимката вляво фасадата му е показана с виолетовия овал). Разбира се, никой не обърна внимание на тази подробност, защото и самите ултрадесни "демократи", както и някои техни бъдещи сподвижници от Пловдив, все още не знаеха, че ще станат "убедени" монархисти.

По време на обяда дебатите продължиха. Ние споделихме, че сме подали в съда молба за регистрация на партията, в отговор на което ни бе заявено (с порядъчно насмешлив тон), че това е било напълно излишно, защото идентична съдебна молба била подадена вече в София: до дни решението щяло да бъде вече факт. Бяхме удостоени и със становището, че е било не по-малко излишно да "съчиняваме" нов партиен устав, защото Демократическата партия си имала свой устав от времето след 9-ти септември 1944 година. (Тук г-н Стоянов, извади една малка брошурка от чантата си и я размаха като някакъв скрижал.) На молба от страна на моя баща да му я подаде през масата той отговори с едно безпардонно:

Близкостоящите съмишленици, които станаха свидетели на това твърде просташко за един демократ поведение, замлъкнаха вкаменени. Спомням си, че наруших мълчанието като казах:

Не последва никакъв отговор – нито "Да", нито "Не". Това можеше да се изтълкува единствено като нежелание високопоставените особи да бъдат занимавани с безсмислени, според тях, въпроси.

Третият мъж от София, господин Милко Джаджев, потомствен демократ (както научихме впоследствие), мълча през всичкото време. Видимо изпитваше изключително неудобство.

Едва ли тези думи от коментираната тук дописка биха заслужавали каквото и да било внимание, ако не бяха симптом на едно масово заболяване – на онова разпространено и днес мислене, което е напълно идентично с манията на Йосиф Висарионович, обозначавана като "обезвреждане на врага с партиен билет". Естествено, аз искам се надявам, че след толкова много изминали години, авторът на дописката е променил вижданията си и сега не би написал нещо подобно. Не е изключено вече и да съжалява за стореното тогава. Впрочем, при всяка публикация в сайта "Нова Магнаура" той получава (и ще продължава да получава) уведомление. В този смисъл, аз не правя нищо зад гърба му, доколкото не бих искал да наподобявам начина, по който той подходи някога спрямо мен. А можеше, преди да изпрати неистинните си твърдения до вестник "Дебати", да ми се обади, да се срещнем, да споделя с него едни или други положения, да му покажа някои документални свидетелства... Така щеше да бъде много по-добре, отколкото да му се налага да реди нищо не значещи думи от рода на: "чуха се обвинения...".

През годините след 10-ти ноември постепенно започнах да забелязвам една натрапваща се закономерност: грубиянското поведение да се възприема като белег на някаква твърдолинейно отстоявана идейна позиция. На тази представа, превърнала се мълниеносно в масова норма и трайно заседнала в общественото съзнание, и до днес, волно или неволно, робуват много – иначе – интелигентни хора. Нещо повече, всяко съмнение в смислеността на подобни обноски, всяка загатната погнуса от такива гаменски маниери получаваше клеймото: "съглашателство с комунистите". В опростенческото мислене на подобен род люде всяко по-благовъзпитано поведение, дори всеки кавалерски жест, се третираше по силата на безусловен автоматизъм като политическо предателство. И това се демонстрираше от хора, които искаха да бъдат свободни личности, а в същото време – без да подозират – сами издигаха затворнически зидове, с които се превръщаха в арестанти с лесно предвидимо (и оттам – лесно управляемо от противника им) поведение.

Важен съпътстващ белег на този тип истерия бе следната подозрително често проявяваща се особеност: колкото по-малко бе пострадал някой от комунистическия режим, толкова по неистови биваха крясъците му срещу комунизма. По този комично-театрален начин (и в очертанията на зле прикривания си стремеж да се възползват възможно най-изгодно от една или друга ненадейно отворилата се историческа сгода) тези хора откриваха в просташкия модел на протестно поведение изключително широки възможности за фалшивата си легитимация на герои от новото време.

С редовете, които следват непосредствено надолу, ще дам на някогашния злополучен дописник на "Дебати" (както и на мнозина други като него) допълнителни поводи за размисъл.

Вуйчо ми, подпоручик Илия Стоянов, на когото съм кръстен, е разстрелян след присъда, постановена от така наречения "Народен съд", като "враг на народа". В затвора, само няколко дни преди екзекуцията му в края на февруари 1945 година, той навършва 22 години.

За по-малко от месец след 9-ти септември 1944 година доминираната от комунистите власт подготвя и публикува в Държавен вестник (брой № 219 от 6-ти октомври 1944 г.) специалната Наредба–закон за "съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея" (изменена и допълнена: брой № 9 от 12-ти януари 1945 г.). Въз основа на този дълбоко спорен от юридическа гледна точка акт – включително и поради вградената в него презумпция за правораздаване с обратна сила и налагане на наказания за действия, които не са били престъпления по време на извършването им – са създадени множество "народни съдилища".

По този повод, баща ми, Димитър Кожухаров (за когото дописникът на вестник "Дебати" благосклонно е резолирал, че той "може да се причисли" към Демократическата партия), та... този някогашен действителен член на тази партия и убеден демократ подготви и публикува изричен коментарен текст за списание "Наука", издание на Съюза на учените в България. Ето въпросният текст:

Димитър Кожухаров
Уважаеми г-н Главен редактор, Немалко страници от книжка 5 на списание “Наука” са посветени на паметта и делото на именития български правник, професор Венелин Ганев. Никъде обаче не се споменава важният, според мен, факт, че със своя подпис в качеството си на един от регентите след 9-ти септември 1944 година професор Ганев одобри “Наредбата–закон за Народния съд”. Това бе един повод – още повече и като негов някогашен студент – да напиша статия, която Ви изпращам за публикация. Д. Кожухаров
“Загивамъ тъй младъ зарадъ жестока клевета на шепа некултурни полицаи, които успяха да омиятъ ръцете си съ мене и да ме опозорятъ като престъпникъ. Азъ, въпреки че ми взеха живота, пакъ не им се сърдя, но ми е мъчно, че ме осъдиха от ‘името’ на целъ единъ народъ, за който постъпихъ и служихъ честно и верно.” Из предсмъртното писмо на подпоручик Илия Стоянов

“КОЛКО Е ЮРИДИЧЕСКАТА НАУКА В ‘НАРЕДБАТА–ЗАКОН ЗА НАРОДНИЯ СЪД?’

В силно политизираната обстановка в България е много трудно да се отвори въпрос за присъствието на юридическата наука в ‘Наредбата–закон за Народния съд’ без авторът да бъде заподозрян в косвено преследване на политически цели. Такъв риск ще съществува още немалко време занапред.

Към времето, през което се появява тази ‘Наредба–закон’, световната, а също и българската, юридическа мисъл, вече е формирала ценности, които развитието на цивилизацията е утвърдило като практически непреходни и непререкаеми фундаментални дадености. В голямата си част ‘Наредбата–закон за Народния съд’ (НЗНС) не показва и следа от тях. И за това трудно може да се посочи като причина бързината, с която този закон е изработен и приет, въпреки че тя е действително впечатляваща: три седмици след 9. ІХ. са били достатъчни, за да бъде подготвен и приет от Министерския съвет проектът, след което – още няколко дни, за да бъде предложен по доклад на министър-председателя Кимон Георгиев на регентите на България на 3. Х., на свой ред приет от тях и издаден, с което и влязъл в сила на другия ден – 4. Х.

В чл. 10 на НЗНС се казва:

‘...СЪДЪТ ПОСТАНОВЯВА МОТИВИРАНА ПРИСЪДА, НЕПОДЛЕЖАЩА НА ОБЖАЛВАНЕ...’

С този текст по безпрецедентен начин е нарушена една вековна традиция в наказателното съдопроизводство: няколкоинстанционното, и в частност – триинстанционното, разглеждане на делата. Първите две инстанции винаги разглеждат и решават делата по същество въз основа на събраните доказателства, докато третата, касационната, разглежда делата относно законността на поставената присъда.

Юридическата наука стига до категоричното изискване за подобна многоинстанционност не по волята на един или друг ментор, а по силата на всекидневното практикуване на законите. Всеки знае, че животът винаги се оказва многократно по-сложен и многообразен, отколкото хипотетичните казуси, залегнали в законовите текстове. Всеки знае, че достигането на истината, от позициите на която единствено би следвало един съд да произнася ‘мотивирана присъда’, в редица случаи е изключително трудно, представлява бавен, сложен и нерядко противоречив процес. Откъдето по необходимост следва, че всяка една едноинстанционност може да бъде насочена единствено към стесняване възможността за произнасяне на ‘мотивирана присъда’. По такъв начин въпросната квалификация на финалния съдебен акт се превръща в извор на демагогски внушения.

Наистина, в хода на тези разсъждения законно може да бъде поставен въпросът за един друг, в някаква степен подобен на Народния съд, процес – Нюрнбергския, който също е бил едноинстанционен. А доколкото този процес е бил един световен акт, сигурно биха се намерили хора, които да го посочват като извор на възможността – и даже правомерността, в провеждането и на други подобни извънредни едноинстанционни съдилища.

Веднага обаче трябва да се обърне внимание върху факта, че световната юридическа мисъл далеч не оценява еднозначно съда в Нюрнберг. И че – ако има нещо, което така или иначе може да се разглежда като позитивен ефект в световното законодателство след Нюрнберг – това е категоричната дефиниция: ‘Не се погасяват по давност наказателното преследване и изпълнението на наказанието за престъпления срещу мира и човечеството’, текст междувременно вписан в новата ни конституция.

Интересно е обаче да се проследи дали българската юридическа мисъл и практика са се обогатили по аналогичен начин от екстраординерния ‘Закон за Народния съд’ и от неговото експресно прилагане. В т. нар. ‘Димитровска’ конституция от 1947 г. все още има член, който дава възможност за повторение на натрупания опит от 1944-1945 г. Чл. 59 гласи дословно: ‘Особени съдилища за съдене на определени видове спорове и престъпления могат да се създават само със закон’. В следващата, ‘Живкова’, конституция обаче изрично е казано в чл. 126 (2): ‘Извънредни съдилища не се допускат’. Не са необходими пространни разсъждения, за да се долови основната идея: трябва да има най-висши законови застраховки срещу повторение на събитията след 9. ІХ., но с разменени роли на действащите лица.

В същия чл. 10 от НЗНС се казва, че

‘ПРИСЪДИТЕ НЕ ПОДЛЕЖАТ И НА ОДОБРЕНИЕ’.

Очевидно в тази част от текста се визира одобрението на смъртните присъди – акт, който според тогава действащото законодателство и в съответствие с чл. чл. 14 и 15 от Търновската конституция, се извършва от държавния глава. Доколкото по онова време държавният глава , цар Симеон ІІ, е малолетен и неговите функции са поети от Регентството, а от друга страна именно тримата регенти: Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов одобряват Закона за Народния съд, се получава странен затворен кръг: институцията, упражняваща функциите на държавен глава, доброволно се отказва от конституционните си права в нарушение на Наказателния кодекс, за да съкрати процедурата по изпълнението на смъртните присъди. Времената са били такива, динамични – би казал някой.

Сериозно разминаване с теоретичната правна мисъл се съдържа в отсъствието на каквото и да било квалифициране на формата на отделните престъпни деяния – например: на предумишлени, умишлени, по непредпазливост, случайни, при неизбежна отбрана, при крайна необходимост, извършени от един или мнозина, извършени по обикновен или жесток начин и пр. В същия унифициращ дух в чл. 3 практически са събрани в едно две различни престъпления: ‘недоносителство’ и ‘укривателство’, същите надлежно разделени в Наказателния кодекс.

Непрофесионалистът, който все пак се е запознал със съдържанието на НЗНС, би могъл да възрази, че в чл. 2 е предложено вариране на наказанията: ‘временен или доживотен строг тъмничен затвор или смърт’. Юридическата наука обаче поставя категоричното изискване квалифицирането като процедура първо да обхване самото престъпление и вече като следствие от това – да обхване и вида и размера на наказанието. По този начин законово се обезпечава възможност за справедливост, но също и за обективно определяне от различни съдебни състави на еднакви присъди за еднакви престъпления. В противен случай, просто се създава възможност произволът да се облича в законови одежди. А като се прибави и това, че творците на НЗНС не са могли да не знаят какви ще бъдат съдийските състави, отворената законова пролука може да бъде квалифицирана като професионално създаване на условия за извършване на престъпления.

Впрочем, колкото до състава на съдиите, НЗНС показва пълно отсъствие на каквато и да било връзка с юридическата мисъл и практика. В ранг съдии (‘народни съдии’) се издигат избрани от ОФ ‘пълнолетни български поданици от двата пола’, за които трябва да е изпълнено само едно второ условие: да са

‘ИЗМЕЖДУ НАЙ-ДОБРИТЕ ГРАЖДАНИ ОТ ГРАДОВЕ И СЕЛА’.

Едва ли може да има разумен човек, който да не почувства, че в посочената процедура, която изключва изборността и при това се основава на подобен семпъл комплект от семпли изисквания, всъщност се съдържа оскърбление към юридическата мисъл, ерудиция и образование изобщо. И това не би имало някакво сериозно значение, ако не ставаше дума за хора, които – само защото са посочени от дошла на власт с преврат коалиция – се превръщат в длъжностни лица, от които зависи чужд човешки живот и имущество. Нещо повече, дори при служебни системи, при които съществува институтът на ‘съдебните заседатели’, то тези заседатели (при това, избирани в общи избори) имат право да се произнасят само по въпроса: виновен – невинен. В отличие от всички подобни цивилизовани форми българският ‘народен съдия’ е можел да се произнася и относно вида и размера на наказанието. Така, с акта на приемането и прилагането на НЗНС в България, практически се доказва, че юридическото образование може да бъде и излишно, дори и в такива сфери като наказателното съдопроизводство.

Само като допълнителен щрих към проблема, свързан със съдийските състави, може да бъде посочено следното: основно юридическо положение е изискването съдията да не е в родствени връзки с подсъдимия или с която и да било друга страна по делото или да е заинтересован по някакъв начин от изхода му. Би ли могло да става дума за следване на подобно изискване тогава, когато историята на онези години помни, че ‘народни съдии’ са били хора, лично заинтересовани от изхода на едни или други дела, а също и роднини на съдени или убити партизани и ятаци.

Разбира се, тук може да се възрази, че подобно неспазване на такова основно правно положение не се подсказва от НЗНС и в такъв смисъл проблемът е свързан с онези, които са го прилагали. Защо обаче трябва да се подсказва един подобен дребен фрагмент на фона на букет от други – и то сериозни – несъобразности, тласкащи към практическо беззаконие?

Една от най-фрапиращите несъобразности в НЗНС е свързана с възможността да бъде съден починал човек. И по старото, и по сегашното законодателство, умрял човек, включително и в случаите, когато смъртта е настъпила по време на следствието или разглеждането на делото, не се съди. И това е много близко до разума, защото смъртта на подведения под отговорност лишава който и да било съд от обект на неговите действия. Безспорно, ако към покойника има заведен граждански иск, то нищо не пречи този иск да се движи по реда на гражданското съдопроизводство, което практически означава да се призовават наследници на покойния, да се уточнява дали те приемат наследството и пр. (Тук неспециалистът трябва да направи непременно разграничението между задочно съдене и съдене на покойник, като отчете, че при задочното съдене обектът така или иначе е жив и това, че не присъства поради някакви причини, не пречи върху него да падне тежестта на една присъда.)

Между другото, тук отново възниква по-горе поставеният въпрос: ако това, което постановява НЗНС за съдене на покойници, е някакво постижение, някаква оригинална находка на правната мисъл, то защо тя не се оказа жизнена, защо не е останала като законов текст в следващите наказателни закони поне в България? Ясно е, че цел на НЗНС е бил стремежът да се даде простор на мъст и грабеж. И още – грабежите и убийствата, които междувременно са били извършени без съд и присъда, да бъдат покрити с глазурата на някаква законност. С тънката и прозрачна глазура на псевдозаконността, разбира се.

Отдалечеността на НЗНС от юриспруденцията се измерва и с

ФЛАГРАНТНИ НАРУШЕНИЯ НА ТЪРНОВСКАТА КОНСТИТУЦИЯ.

На първо място, съд над министри и народни представители не може да бъде осъществен по реда, предвиден в НЗНС. В Конституцията изрично е показан този ред. В такъв смисъл, позоваването на чл. 47 от Конституцията е повече от демагогско. Ето какво пише в този член – това може да помогне да се разбере по-добре опитът за маскиране на незаконността на НЗНС:

‘Ако би държавата да се заплашва от някоя външна или вътрешна опасност, а Народното Събрание не би могло да се свика, то само в такъв случай Князът, по представление на Министерский съвет, и под обща отговорност на Министрите, може да издава наредби и да прави разпореждания, които имат задължителната сила като закон.’

Ясно е, че както и да се тълкува този член, неговият смисъл се отнася до хипотезата, че Народното събрание съществува, но поради някаква сериозна причина то не може да бъде свикано. Конституцията обаче не предписва какво трябва да се прави, ако някакви сили разтурят Парламента и арестуват народните представители и министрите. Първите български парламентаристи очевидно не са разсъждавали над въпроса: как трябва да се постъпва, ако една опасност провокира опасност, за да се ползва 47-я конституционен член за опасността. Така, в българската история далеч не един и двама действително опасни люде са ползвали тази конституционна пролука.

НЗНС нарушава Конституцията и в нейния чл. 75 (2), чийто текст съдържа и следната забрана:

‘...също и конфискуване на имот, се запрещава’.

В същото време чл. 4 (2) от НЗНС огласява, че:

‘съдът присъжда в полза на държавното съкровище целия имот на осъдения или част от него’.

Очевидно е, че с НЗНС се е преследвала трудно постижимата цел: да се създаде впечатление за законност и справедливост във времето след 9. ІХ. 1944 г. На фона на това щение сигурно заслужават специално професионално внимание онези случаи, при които ловната машина, която този закон е задействал, е отнела живот и имущество на невинни хора. И това са страшно много хора. Откъдето следва изводът, че законът е бил лош. Дори и малко да бяха обаче невинните му жертви, той пак щеше да бъде лош. Включително и поради това, че няма престъпление, по-голямо от онова, което се извършва под закрилата и с помощта на закона, както би казал Шарл дьо Монтескьо – човекът, който (както би могло да се предполага) е разбирал от закони.”

Не мога да срия, че съдействах на баща ми, за да може този текст да бъде отпечатан през 1991 година в книжка № 6 на списание "Наука". Днес мисля, че съм постъпил добре.

Подпоручик Илия Стоянов

Сега – отново назад към 40-те години на миналия век.

След като завършва гимназия, бъдещият подпоручик Стоянов влиза през есента на 1941 година в казармата, за да отбие – като всеки здрав млад българин – своя воински дълг. Обстановката обаче е опасна. На 1-ви март същата година България вече се е присъединила към Тристранния пакт и е разрешила на немски войски да навлязат на нейна територия, откъдето да осъществяват атаки към Югославия и Гърция. Около 4 месеца по-късно Германия напада Съветския съюз.

Независимо от първите изключителни завоевателни успехи, Вермахтът ще започне да търпи все по-големи поражения, като към края на военната служба на моя вуйчо отстъплението на немските войски (особено след продължителните боеве при Сталинград през 1942-1943 година) е повече от осезаемо.

След 1941 година върховното военно командване на България започва осъществяването на една инициатива: на срочно служещи войници с достатъчно високи физически и психически показатели се предлага подписването на така наречените ДеКаВе-декларации – заявления, с които подалите ги се ангажират да останат под пагон ДО КРАЯ НА ВОЙНАТА. Онези, които били подходящи за командири, изкарвали съответно обучение в школа за запасни офицери.

Вуйчо ми попаднал точно в тази категория и след надлежен школски курс, по време на който през 1942 година преминал последователно през чиновете: ефрейтор-школник (7-ми май), кандидат-подофицер (19-ти юни), подофицер (4-ти август) и фелдфебел-школник (7-ми септември), към началото на 1944 година вече бил произведен в най-ниския офицерски чин за онова време, подпоручик.

От многобройните домашни разкази, слушани на протежение на много години, помня, че той бил споделил с родителите си и двете си сестри следния много важен разговор, който е имал с началника на Велико-Търновския гарнизон, полковник Велизаров, няколко дни преди войските на Трети украински фронт да преминат Дунава и да се озоват в България:

Разбира се, по онова време моят вуйчо не е могъл да знае, не е могъл дори да предположи, че предсказанието, направено от по-старшия му колега, ще се сбъдне със страховита сила – при това, особено усърдно от онзи "съветски ботуш", който се е бил загнездил в главите на новоизлюпените български политически властелини и е намерил най-концентрирания си възможен израз в управленските съвети, раздавани с охота от маршал Сергей Бирюзов, началник щаб на фронта, командван от маршал Толбухин, и главен военен съветник на българската армия. А сред тях мълвата разнасяла и една твърде показателна максима:

Не е изключено маршал Бирюзов да се е шегувал, да е разнасял някакви типични руски "шутки" по Сталинов образец. Трагичното обаче се проявило с това, че в съзнанието на партийните му съидейници от България те намирали благодатна почва като някакво най-мъдро откровение, ощастливило ги с появата си от нейде свише.

Съдбата на моя вуйчо се оказала такъв трагичен пример.

В един от последните дни на месец март 1944 година той и командваният от него взвод били вдигнати по тревога със задача: да извършат претърсване на района, в който се е провело сражението, известно като "Балванска битка". След като взводът му се е разгърнал, напредвайки по планинския склон, изненадващо някаква жандармерийска част започнала стрелба по войниците. Подпоручик Стоянов поверил взвода на своя заместник и с развята бяла кърпа се отправил към въпросното жандармерийско подразделение, където установил, че стрелбата била плод на твърде глуповато хрумване на полицейския командир: той просто решил, че войниците от взвода на вуйчо ми били партизани, маскирани като войници, и отдал заповед за превантивен огън.

Когато се върнал при взвода си, подпоручик Стоянов установил, че междувременно двама партизани са се били предали. По отколешна традиция, те не се легитимирали с имената си, а със своите прозвища: "Доктора" и "Техника". Били твърде изтощени, може би и болни.

В някакъв момент, над театъра на акцията се появил и кръжащ военен самолет. (Тук, от моя спомен за разказа, се губи информацията за това: дали от самолета се е стреляло или не?)

Когато била отдадена заповед за оттегляне, вече се било стъмнило. Взводът започнал да се спуска по наклонения терен. Двамата партизани вървели бавно, видимо състоянието им било тежко – с мъка влачели краката си, изоставали. Вуйчо ми бил постоянно до тях. В един момент, когато войниците от взвода се отдалечили малко повече напред, той казал на двамата следното:

Взводът спрял за нощуване в някакво село. Подпоручик Стоянов се обърнал към кмета и взел съгласието му да бъде отворено училището, за да могат войниците да прекарат нощта в някоя от стаите. Така и станало. Хапнали каквото всеки имал. Доктора и Техника споделили скромната войнишка трапеза. На другия ден, предалите се партизани били отведени до съответното полицейско управление във Велико Търново.

Продължение след 9-ти септември 1944 година.

Първите съдебни процеси по Наредбата–закон за Народния съд започнали на 20-ти декември 1944 година. Арестът не подминал и подпоручик Илия Стоянов. Било приведено в действие разпореждането: да се арестуват и подведат под съдебна отговорност еди-колко-си фабриканти, еди-колко-си едри земевладелци, еди-колко-си юристи, еди-колко-си военни... При това, трябвало е да се бърза. В Наредбата–закон бил записан един стъписващ с безумието си текст:

И така, никой не можел предварително да знае колко дела ще бъдат образувани, никой не можел да знае колко дълго ще продължат следствените действия, колко лесни или трудни за изясняване обстоятелства ще възникнат. Но... била поставена крайна дата за завършване на всички процеси!

На 27-ми януари 1945 година бил подготвен, отпечатан и обявен Първият обвинителен акт на Народния обвинител при Плевенския областен народен съд, град Велико Търново, Григор Кънев. В него, "от името на българския народ" били обвинени 150 души. Вероятно, това число се е сторило някому недостатъчно голямо, за да се постигне желания ефект от предстоящата кървава вакханалия, поради което на 31-ви януари се появил и Втори обвинителен акт, в който неизменно – все "от името на българския народ" – били обвинени още 48 души.

Още от така дефинираното обвинение към вуйчо ми (с. 13) се долавя сериозно разминаване с онова, което той е разказвал за случилото се по време на въпросната акция. Наистина, всеки би могъл да изтълкува подобно поведение като стремеж за самосъхранение, който може да подтикне към огласяването на всякакви измислици като факти. В случая обаче е имало и странични свидетелства. (Но е нямало съд и съдии, които да искат да ги чуят.)

Така например, вуйчо ми е поискал да бъде призован като свидетел фелдфебелът на неговата рота, който би могъл да докаже, че след приключването на операцията той е върнал цялото количество бойни патрони, които е получил преди нея. Обаче... на часа въпросният фелдфебел е бил преместен нейде из Ямболско, за да се възпрепятства явяването му в съда.

От друга страна, една вечер двама доскорошни партизани (за съжаление, никой през годините не спомена техните имена) са посетили след проведения арест баба ми и дядо ми, вдъхвайки им надежда със следните думи:

Всъщност, тези мъже все още не са знаели каква е "тяхната власт". Вечерта преди деня на процеса единият от тях е посетил отново баба ми и дядо ми, за да им каже дословно:

Някои днешни спомените на участници във въпросната акция (при това, участници от страна на партизаните) подкрепят усещането, че далеч не едно и две твърдения на народния обвинител са били декорирани с порядъчна доза измислици. Например, някой си дядо Орхан (с партизанско име "Иванчо"), живеещ от 1951 година в Турция, споделя през 2010 година пред репортер на агенция "Фокус" своите спомени за Балванската битка:

Според сведение, изпратено на 12-ти март от България за Георги Димитров в Москва, в Габровски окръг са действали "2 отряда, с численост 200 човека, намиращи се в района на Габрово, Севлиево и Г[орна] Оряховица" [Георги Димитров, "Дневник", София, 1997, с. 414]. Ако информацията до Димитров е била вярна, то би се оказало, че в Балванската битка са взели участие практически всички партизани от Габровско – Велико-Търновско.

От друга страна, 6 000 души войници, концентрирани в един твърде малък район на бойни действия, биха могли да направят така, че в околността да не остане жив ни един заек, ни едно врабче дори. А според някои претендиращи за официалност данни, през всичките дни на сраженията са били убити 11 партизани. Видимо и дядо Орхан се е отдал на фантазьорство. Но... в такъв случай остава като много близко до истината неговото твърдение: Войниците стреляха във въздуха. И ние също.

"Народният" обвинител обаче заявява:

Може само да се гадае с какви доказателства е било подкрепено това твърдение (и дали изобщо са били търсени доказателства), но моят вуйчо е бил повишен в чин подпоручик много преди изобщо да се е случила въпросната Балванска "епопея". Ето част от писмо от 14-ти (15-ти) януари 1944 година, адресирано до него именно като "подпоручик Стоянов":

Ето и друго подобно запазило се писмо – от 9-ти (10-ти) февруари 1944 година (и то – много дни преди Балванската операция и преди въображаемото "повишение" за "проявено усърдие по избиването на партизаните"):

Ето и една друга случка, която е твърде показателна за тогавашното време, за манталитета на някои хора, в това число и за способността им да изпитват някакво удовлетворение от чуждата скръб. Иде реч за думи, изречени от майката на някогашен съученик на моя вуйчо, избягал през последната гимназиална година при партизаните и скоро намерил там смъртта си. Тази жена счела за възможно да успокоява баба ми и дядо ми с думите:

След разстрела на вуйчо ми, пак тя намерила за уместно да огласи друго свое успокоение:

А "сега тук" се е отнасяло до сградата, в която преди много, много лета едни други мъже (едни действително "други мъже") са създавали Конституцията на наскоро освободилата се от турско иго България. Но... отприщилата се в България следдеветосептемврийска диващина не е можела да забележи тази другост. Нещо повече, опитвала се е да се понадигне на пръсти, за да може – изричайки имената на Бенковски, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Ботев, Левски, Бачо Киро, Райна Княгиня – да се самопостави редом до тях и мечтателно да се самовъзвиси в собствените си очи.

В 1 часа по обед били произнесени присъдите. В един часа след полунощ 208 души били разстреляни.

Така, скръбта по загубата на син и брат се настанила трайно в семейството ни. Когато вече съм започнал да помня, тя стана част и от моя живот. Всяка година, щом наближеше датата на екзекуцията на моя вуйчо, потегляхме през нощта с влак за Търново, пристигахме някъде призори и тръгвахме към гроба. И така – всяка година.

По някое време, социалистическо Велико Търново позволи в близост до масовия гроб от февруари 1945 година да се построят жилищни кооперации. При земекопните работи багерите изровили много кости. Това не смутило никого. По-късно живущи в новопостроените домове споделяха, че дълго време в мазетата им можели да се открият черепи.

Наложителни въпроси към изявилия се във вестник "Антени" любител на слухове. Дали на човек, в чиято семейна памет са се вписали трагични фрагменти като тук припомнените, би могъл да "колаборира" с комунистите? Дали дописникът би изговорил и сега някое свое бодряшко: "Да". (Или поне: "Защо не?")

Той знае.

(Следва продължение)