|
Първа публикация: 23-04-2006 Последна редакция: 30-01-2015
ЗАГАДКАТА ОКОЛО ЕРОИКА: ОСТАНАЛ ЛИ Е НАПОЛЕОН БЕТХОВЕНОВИЯ "ГЕРОЙ"? Кристофър ДЖОРДЖ Един голям мит: Бетховен – демократът, срещу Наполеон – тиранина В записките на спомените си за Лудвиг ван Бетховен Фердинанд Рис създава един от най-трайните митове в културната история на ХІХ век – а именно, че през 1804 година композиторът гневно анулирал своето планирано посвещение на третата си симфония (Ероика) на Наполеон, когато узнал за неговото самопровъзгласяване за император. Рис си спомня: “Пишейки тази симфония, Бетховен е мислел за Бонапарт, но за онзи Бонапарт, който е бил Първи Консул. По това време Бетховен е имал възможно най-високо мнение за него и го е сравнявал с най-великите консули на античния Рим. Не само аз, но и много от Бетховеновите по-близки приятели, видяха тази симфония на масата му, изящно ръкописно копирана, с думата ‘Бонапарт’, изписана най-отгоре на титулната страница, и ‘Луиджи ван Бетховен’ – най-отдолу. (...) Аз бях първият, който му съобщи новината, че Бонапарт се е самообявил за император, при което той изпадна в ярост и извика: ‘Ето, и той не е нищо повече от един обикновен простосмъртен! Сега, освен всичко друго, ще стъпче под краката си всички човешки права, отдавайки се единствено на своята амбиция; ще се мисли за стоящ над всички хора, ще стане тиранин!’ Бетховен отиде до масата, хвана горната част на титулната страница, скъса я наполовина и я хвърли на пода. Страницата трябваше да бъде повторно копирана и това бе единственото, заради което симфонията получи името ‘Симфония Ероика’” [1] .Основната правдивост в спомените на Рис е потвърдена от биографията на Антон Шиндлер, който е служил на доброволни начала като асистент и секретар на Бетховен през последните години на композитора. Бившият помощник и довереник, обаче, посочва [и] Рис, и граф Мориц Лихновски като лицата, които са донесли заедно новината, че “Наполеон се е самопровъзгласил за император на Франция” [2]. Всяко преразказване на историята на Рис продължава мита за това, че Бетховен – демократът, е разкритикувал Наполеон Бонапарт – тиранина. В началото интелектуалците от цяла Европа са гледали на Наполеон като на герой – включително хора на изкуството от Германия като Гьоте и Бетховен. Но с течение на времето те се разочаровали. В едно неотдавнашно обсъждане на Наполеоновата репутация в “The New Yorker” Адам Гопник преповтори възприетия мит, пишейки: “Най-известното разочарование [от Наполеон] е Бетховеновото...” [3].
На пръв поглед, сцената, описана от Рис, изглежда като последна дума по въпроса за Бетховен и Наполеон. Обаче, както ще обсъдим, очевидното Бетховеново възмущение само изглежда окончателно, такова впечатление се създава, когато то е разглеждано извън контекста на други негови известни бележки по адрес на френския владетел, следващи или дори предхождащи случая с Рис. Истината се оказва много по-сложна, отколкото Рис иска да я покаже. Както ще разгледаме, поради чисто практически и финансови причини, композиторът не е могъл повече да признава публично Наполеон като вдъхновител на симфонията. Така, както е публикувано през октомври 1806 година, симфонията породила името Ероика, с подзаглавие: “per festeggiare il sovvenire di un grand Uomo" – "за отпразнуване на паметта на един велик човек”. Въпреки това, както е забелязано от Клод Палиска: “Бетховен никога не е отхвърлял съществуването на един жив герой под безименния плащ”. И освен това Бетховен не се е опитал да промени елементите в Траурния марш от Ероика, които наподобяват величествените погребални композиции на Френската Република, произведения с които композиторът е бил доказано запознат. Палиска вярва, че алюзиите с музиката на Революцията, Директората и Консулството “трябва да са били въведени до известна степен, за да поласкаят Наполеон” и, както може да се предполага, да направят дългата, трудна симфония „по-приятна” за Първия Консул. Ние бихме могли да добавим, че това трябва да е представлявало истинско предизвикателство. Според музикалните му вкусове, Наполеон е заявявал, че предпочита италианската опера и военните мелодии [4]. Според Шиндлер, идеята за посвещаването на симфонията на Наполеон е била внушена от тогавашния посланик във Виена Жан-Баптист Бернадот. Но Шиндлер погрешно датира посланичеството на Бернадот към 1804 година, тогава когато в действителност Бернадот е служил като посланик от февруари до април 1798 година [5]. Може ли да се вярва на историята за връзката с Бернадот? Съществени въпроси са били повдигани относно Шиндлеровата версия на Бетховеновата биография в светлината на данни, по силата на които той е унищожил и дори поправял книжата на композитора. Бившият секретар е унищожил две трети от около четиристотинте „разговорни книги”, които близките на композитора използвали, за да общуват с почти напълно загубилия слуха си Бетховен в неговите последни години. Вече е доказано, че Шиндлер е подправил около 150 вписвания в останалите 138 разговорни книги [6]. Независимо от всичко, идеята, че Маршал Бернадот може да е изиграл роля при създаването на Ероика, е интригуваща, при все и трудна за проверяване. Шиндлер поддържа становището, че композиторът е станал посетител на „салоните” на Бернадот във френското посолство. Преди тези чести посещения на салона, Шиндлер твърдял: “Бетховен... вече е изразил голямото си уважение към Първия Консул на Републиката”. След като Бернадот подсказал на композитора, че по такъв начин той “би изказал с една музикална композиция почитта си към най-големия герой на епохата (...), Маестрото се преборил с политическите си скрупули” и създал такъв шедьовър. Адмирациите на композитора, казва Шиндлер, произтичали не от военните победи на Бонапарт, а от това, че Първият Консул създал “политически ред от хаоса на кървавата революция” [7]. Дали Шиндлер, известният републиканец, не е изкривил фактите, за да направи така, че Бетховен да изглежда повече демократ? По-рано през настоящето (вече – миналото, доб. прев.) столетие, Венсан д’Eнди го обвини в това, че е постъпил именно така. Той заяви, че историята с Бернадот е била скалъпена от Шиндлер, когато “се е потопил в републиканската идеология и е станал податлив на манията да се покаже прогресивен” [8]. Каква е истината около историята с Бернадот?
Бернадот е пребивавал във Виена като френски дипломат от 5-и февруари до 14-и април 1798 година. След малко повече от два месеца бил принуден да напусне Виена заради своята нетактичност. Безразсъдно, той постоянно подчертавал френския революционен трикольор върху шапката си, нещо което скандализирало роялистки настроените австрийци. Освен това, пренебрегвал протокола чрез отказа си да оказва на когото и да било какъвто и да било официален ранг освен „гражданин”. На 13-и април безпардонно развял революционния трикольор от своя балкон, провокирайки по такъв начин размирици. Това довело до неговото внезапно отпътуване на следващия ден [9]. Като се има предвид поведението на Бернадот, би ли рискувал Бетховен своята репутация чрез обвързването си с него? Би трябвало да си даваме сметка, че Бетховен е бил един германски провинциалист от Бон, а не някакъв установен Виенски композитор. Той все още е имал да извърви път, преди да достигне до високата репутация на покойния вундеркинд Волфганг Амадеус Моцарт или дори на все още живия „Татко” Франц Йозеф Хайдн [10]. Бетховен като републиканец: факт или измислица? През 90-те години на ХVІІІ век Австрия е била една полицейска държава. Въпреки че съществуват данни, внушаващи че Бетховен е симпатизирал на републиканската кауза, той най-малкото не е показвал по очебиен начин своите убеждения. В годините, непосредствено след неговото пристигане във Виена през 1792 година, композиторът не демонстрирал видимо, че поддържа революционното движение. Вместо това, отбелязва Соломон: “Точно както в Бон (...), той бил склонен да слива възгледите и интересите си с тези на своите патрони и на онези от Виена като цяло” [11]. Освен това, след пристигането си във Виена композиторът се опитал да си създаде аура на благородник. Той е разбирал добре, че, ако принадлежи към някоя аристократична фамилия, това ще му служи във Виена по задоволителен начин. За нещастие, по време на съдебните битки през 1818 година във връзка с осиновяването на неговия племенник Карл след смъртта на брат му, било доказано, че настояването му за благородническо потекло било една симулация. Преди това разкритие, той позволявал името му да се появява отпечатано с пруския аристократичен суфикс „фон”. А в едно още по-чудато парадиране с претенция, той дори отказвал публично да опровергае мълвата, че бил роден син на Фридрих Велики [12]. Истината изглежда е в това, че Бетховен е залагал на патрициански повеи, докато в същото време е поддържал републикански симпатии. В Бетховен и Френската революция, епископ Фан Ноли твърди: “Всички лозунги на Френската революция могат да бъдат намерени в Бетховеновите писания и, понякога, на места, на които със сигурност ги очакваме, в делови или любовни писма” [13]. Какво е мислел Бетховен за Наполеон Бонапарт? Не е толкова трудно да се приеме, че композиторът се е самоидентифицирал в известна степен с Наполеон. Френският владетел бил само една година по-възрастен от него. И двамата произхождали от неаристократична среда – семейството на Наполеон също се опитвало да установи своето недоказуемо аристократично потекло, за да благоприятства достъпа на техния син до едно кралско училище за синове на благородници. Двамата мъже идвали от провинциални области и трябвало да се установят в столични градове, за да постигнат успех. Двамата били ниски – Шиндлер твърди, че Бетховен бил пет фута и четири десети, докато повечето автори определят „Малкото Тяло” на пет фута и две или три десети [14]. Поради това, че Бетховен е бил толкова противоречив човек, трудно може да се оцени неговото отношение към Наполеон. Съдейки по факти, показващи неговите убеждения по различни въпроси, най-вероятно, мнението му по адрес на френския владетел е било далеч от ясно изразено. Бетховеновите писма рисуват портрет на един изменчив индивид, който превключвал настроенията си със скоростта на светлината. Така например, в един момент той анатемосва някакъв музикален издател като „мошеник”, след което в последващи писма спокойно прави бизнес със същия този издател. Шедлок отбелязва, че Бетховеновите думи “изразявали само състоянието на неговите желания в определен момент”. Съдейки по лесно възбудимите настроения, проявявани в писмата му, най-правдоподобно би било епизодът, описан от Рис, да се приеме като един по-скоро „моментен изблик на гняв” [15]. Много доказателства показват, че в годините, следващи 1804-а, Бетховен не е бил постоянно отчужден от Наполеон. През 1824 година, композиторът влязъл с Карл Черни в едно кафене. Черни открил на масата вестник, съдържащ известие за Животът на Наполеон на Сър Уолтър Скот. “Наполеон – възкликнал Бетховен. – В миналото не го харесвах. Сега мисля съвършено различно” [16]. В една от разговорните му книги от януари 1820 година Бетховенов приятел изразил почти идентично чувство. “Като германец – написал приятелят – аз бях най-големият противник [на Наполеон], но с течение на времето се примирих с него.” Това е ясно доказателство, че Наполеон не е бил persona non grata в Бетховеновия кръг. На практика, вникването в стореното от Наполеон стигнало до възхвала на детронирания владетел: “Ако Наполеон би се върнал сега, той би могъл да се надява на по-добро приемане в Европа. Той разбра духа на времето и знаеше как да задържи властта... Беше ценител на изкуството и науката и ненавиждаше мрака. Би оценил по-високо германците и би съхранил техните права... Той се бореше с феодалната система и бе защитник на законите и правата...” [17]. Узнавайки на 5-и май, 1822 година, новината за Наполеоновата смърт в изгнание на остров Света Елена, Бетховен отбелязал: “Аз вече композирах подходящата музика за тази катастрофа”. Възможно е един пасаж от Missa Solemnis да е бил инспириран от Наполеоновата смърт. "Dona nobis pacem" в нея рисува удари на барабани и далечни тромпетни фанфари, които контраалтът прекъсва с един страдалчески вик. Марек подсказва, че този пасаж може да е бил “едно напомняне за Наполеон, който е починал, докато Бетховен работел върху Месата...” [18]. В един фрагмент от дневника на Барон дьо Тремо, отнасящ се до време, близко с описания от Рис епизод, ние виждаме доказателство за продължаващото от страна на Бетховен адмириране на Наполеон. Френският държавен служител посетил композитора през 1809 година по време на френската окупация на Виена. Баронът си спомня: “Величието на Наполеон го завладя отново и той често ми говореше за това. Забелязах, че е одобрявал Наполеоновото издигане от самото начало. Това подхождаше на неговите демократични идеи” [19]. Ако композиторът е адмирирал Бонапарт в ролята му на републикански консул, той може да е решил, че не би могъл да го понася, ако стане самодържец, подобно на Юлий Цезар. В своя кабинет Бетховен имал на писалището си малък бюст на Луциус Брутус, убиеца на Цезар [20]. Барон Тремо представя факти за композиторските смесени чувства относно Наполеон. Баронът казва, че е питал композитора, дали би искал да опознае Франция. “Винаги страстно съм желаел да видя Франция – отвърнал Бетховен – но това бе преди Франция да се сдобие с император. Сега загубих предразположението си”. В друг случай, композиторът попитал: “Ако отида до Париж, длъжен ли съм да посетя Вашия император?” Баронът го уверил, че не е длъжен да прави това. “А мислите ли, че той би се разпоредил да му окажа внимание”, продължавал настойчиво композиторът. Тремо заключава: “Този въпрос ме доведе до заключението, че въпреки осъжданията му, Бетховен би бил поласкан от отличия, поднесени му от Наполеон” [21]. И името „Бонапарт” не било така обидно, че той да престане да мисли относно приемането на едно предложение от Жером Бонапарт, новия Крал на Вестфалия, направено през есента на 1808 година. Жером му предложил 6 000 златни дуката годишно, ако той служи като капелмайстор или придворен композитор в замъка в Касел. Заемайки поста, Бетховен би продължил семейната традиция. През 1733 година, дядото на композитора, Лудовикус ван Бетховен, бил назначен като капелмайстор към Курфюрста на Кьолн. Но преди да може да помисли дали да приеме тези омърсени Бонапартистки дукати, в рамките на една интрига във Виена, в която били замесени архидука Рудолф и принцовете Лобковиц и Кински, му било направено предложение да му се плащат 4 000 флорина годишно, докато си намери някаква по-подходяща позиция или, иначе казано, нещо по-подходящо за живот [22]. Едно още по-убедително доказателство за това, че всичко между Бетховен и Наполеон е било опростено, се намира в една бележка, която композиторът е написал за себе си през 1810 година. Тази записка разкрива Бетховен като търсещ посвещение за своята меса в До мажор, опус 86. Месата, казва той на себе си “може би, би трябвало да бъде посветена на Наполеон” [23]. Точното време на композиране на Симфония "Бонапарт" За да се разбере планираното от композитора посвещение на неговата Трета симфония на Наполеон и анулирането на това посвещението, ние трябва да обсъдим времевите граници на написването на симфонията.
Под командването на Моро Наполеоновите войски извоювали съкрушителна победа над австрийците при Хохенлинден на 3-и декември, 1800 година. Мирът между Австрия и Франция бил сключен на 9-и февруари, 1801 година с договора от Люневил, осигуряващ път за един мирен период от четири години. Мирът направил осъществимо за Бетховен написването на произведение в прослава на подвизите на френския лидер [24]. Този период на мир дошъл, когато Бетховен навършил тридесетия си рожден ден през 1800 година. По това време композиторът осъзнал с мъка, че глухотата му се усилва. През октомври 1802 година, докато пребивавал в Хайлигенщат, селище извън Виена, той написал така нареченото "Хайлигенщатско завещание”. В едно дълго писмо до своите двама братя, никога не изпратено и открито сред неговите книжа след смъртта му, Бетховен описвал безнадеждността и самоубийствените си мисли [25]. Съществува връзка между Ероика и Хайлигенщатското завещание. Ето как Денис Арнълд отбелязва, че завещанието показва решението на композитора „да позволи съдбата да си каже думата”: “Хайлигенщатското завещание е в известна степен мелодраматичен документ, в който Бетховен поставя себе си в ролята на герой..., борещ се срещу съкрушително превъзхождащи го сили, които в крайна сметка ще го разбият. На мъчителното настроение е дадено по-убедително изражение в Трета симфония (‘Ероика’) – едно произведение, инспирирано от Наполеон и първоначално посветено на него, а след това... на героичното въплъщение на анти-монархическата революция” [26] .Соломон също вижда връзка между двете произведения на Бетховеновия разум: “В известен смисъл [завещанието] е литературният прототип на Симфония ‘Ероика’, портрет на артиста като герой, поразен от глухота, оттеглил се от човечеството, борещ се с импулсите си към самоубийство, ...надяващ се да намери ‘поне един ден на истинска радост’. Това е блян, съставен от героизъм, смърт и прераждане, потвърждение на Бетховеновата последователност към достойнството и към категоричния императив” [27] .Завещанието предхожда най-малко с 15-ина години влошаването на неговия слух до момента, в който той е бил на ръба на възможността да дирижира. Арнолд дори предполага, че състоянието му го е измъчвало толкова много, че „емоционалният шок бил чудовищен” [28]. В противовес на този фон на лично страдание, композиторът става по-открит в своите политически възгледи. Планираното посвещение на Трета симфония на Наполеон било едно от серията търсени посвещения на лидери на високи постове през периода от 1800 до 1804 година. Соломон посочва, че само много заможен композитор би се съгласил на „неплатени, почетни посвещения” [29]. Венсан д’Енди не отдава значение на посвещението на Наполеон, уподобявайки го на посвещенията на владетели като краля на Прусия. Ноли обаче парира, посочвайки, че за един Виенски композитор „посвещение на Наполеон било табу”, докато посвещение на владетели на държави, сродни на Австрия, „било нормално да се прави” [30]. Бетховен е флиртувал с идеята да се премести в Париж. Френската столица може би предлагала повече свежест и посвещението на една симфония на Първия Консул би могло да благоприятства преместването. По същата причина, Бетховен посветил една нова соната за цигулка и пиано на Рудолф Кройцер и Луи Адам „в качеството им на първия цигулар и първия пианист на Париж” [31]. Решението на композитора да остане във Виена го е подтикнало да смени намерението си относно посвещението на творбата на Наполеон и да я озаглави „Бонапарт”. Принц Йозеф Франц Лобковиц бил готов да му плати порядъчно голяма сума, ако той посвети творбата на него (става дума за Наполеон – бел. прев.). Рис написал на музикалния издател Николаус Симрок на 22 октомври, 1803 година: “[Бетховен] много иска да я посвети на Бонапарт; ако не (поради друго - доб. прев.), след като [принц] Лобковиц иска [правата върху нея] за половин година и е готов да даде 400 дуката за нея, той ще я наименува Бонапарт” [32].
Ръкописното копие на Ероика, намиращо се понастоящем в библиотеката на Обществото на приятелите на музиката във Виена, показва, че произведението е трябвало да бъде една Sinfonia Grande Intitulata Bonaparte (Голяма симфония, наименувана „Бонапарт”). Титулната страница показва датата "август [1]804" – при все и, както изглежда, написана от друга ръка, а не от ръката на композитора. Написана леко с молив от неговата собствена ръка под името му стои анотацията “Geschrieben auf Bonapart” („Написана в чест на Бонапарт”). Последната анотация никога не е била изтривана. Обаче, на основното заглавие, името Бонапарт е било задраскано така яростно, че заличаването е оставило дупка в хартията. Сър Джордж Гроув е написал, че “съвсем не е невъзможно тя да е идентично копие на онзи ръкопис, от който титулната страница е била откъсната” [33]. На 26 август 1804, година, Бетховен писал на издателите Брайткопф и Хертел, за да им предложи “ една голяма нова симфония..., която в действителност е наименована Бонапарт [подчертаното е на Бетховен]... ” [34].Проблемът около датирането на разказа на Рис
Рис не е поставил дата на композиторското анулиране на посвещението на Наполеон. Несъмнено, това е така, защото, когато е записвал своите спомени, вероятно е бил краят на 1837 година и той не е могъл по-точно да датира случая. Спомените на Вегелер и Рис, публикувани в Гобленц през 1938 година, били съставени десетилетия след случаите, които те описват [35]. Изправени пред проблема – как да датират епизода на Рис, повечето писатели го определят към май, 1804 година, когато новините, че Наполеон е решил да се провъзгласи за император, достигнали до Виена. Но защо Бетховен е анулирал посвещението през май, а след това е написал на 26 август, че симфонията е била „наистина назована Бонапарт?” [36]. Ако епизодът на Рис не се е случил през май, а през декември, по времето на Наполеоновата коронация, това решава проблема. Малка част от авторите са избрали да свържат епизода с коронацията, която е последвала проведения във Франция през ноември плебисцит, одобрил по поразителен начин решението на Първия Консул да стане Император. Тази последователност от събития е посочена и от Шиндлер. Един изследовател, който датира епизода към декември 1804 година, е Виржиния Оукли Биърс. Тя, както мисля, е поставила коректно във времето епизода и в същото време е намерила ключа към въпроса, който периодично се появява: дали владетелят на Франция да се посочва като „Бонапарт” или като „Наполеон”: “Отнасянето на новините на Рис относно Наполеоновото коронясване към декември, вместо към месец май същата година, изяснява писмото на Бетховен от 26 август до издателите... Това, че в августовското писмо Бетховен все още е наричал своя герой 'Бонапарт'..., е едно следващо доказателство, че той все още не е знаел за предначертанието относно императорския пост, след което [бившият Първи Консул] не бил известен повече като Бонапарт, а като Наполеон [37]. Друг начин за разглеждане на затруднението около датирането на случая с Рис, е да се приеме, че през май Бетховен е знаел за решението на Първия Консул. Когато през декември научава, че коронацията наистина се е състояла, той изразил отвращението си от това, че Наполеон действително е прекрачил допустимата граница и е станал император. Съзнанието, че Наполеон може да стане император, не е подтиснало, а е направило по-вероятен, неговият пристъп на гняв при научаването, че гражданинът Бонапарт се е обвързал с ранга на стария стил монарси. Поддържащ моето твърдение е фактът, че още на 8 април, 1802 година, две години преди неговото избухване по повод посвещението, той вече е изказал неудоволствието си от това да чуе, че Наполеон, френският владетел, е сключил сделка с Папа Пий VІІ. Наполеон се е съгласил да позволи на Рим отново да управлява Католическата църква във Франция и отново да се отворят църквите, които са били затворени след Революцията. В едно писмо до музикалния издател Франц Антон Хофмайстер композиторът написал в един твърде провокативен маниер: “Да Ви вземат дяволите, господа – загдето ми подсказахте, че трябва да напиша такава соната. По времето на революционна треска – тогава си струваше да се помисли върху тази идея, но сега, когато всичко се опитва да се върне назад в стария коловоз, и Бонапарт направи конкордат с Папата – за каква соната става въпрос? Поне да беше някаква Меса за Света Мария на три гласа, или някаква вечерня и така нататък, в такъв случай веднага щях да грабна перото и да сътворя едно Credo in unum с огромни ноти, тежащи по паунд всяка – но, небеса, такава соната в началото на тази нова християнска епоха – ха-ха – обзалагам се, че нищо няма да излезе от това...” [38]. Размирният Лудвиг ван Бетховен Освен около проблема за датирането на историята, разказана от Рис, ние се питаме и за тона на Бетховеновата реакция. Така, както е описана от Рис, тя изглежда умерена, особено след като съзнаваме ругателството в писмата на композитора и множеството инциденти, припомняни от приятели. Един типичен гневен изблик се разиграва през септември 1806 година, когато той посетил имението на принц Лихновски в Силезия. Една вечер сред гостите присъствали група френски офицери. Било направено предложение Бетховен да посвири. Въпреки тяхната настойчива молба, композиторът категорично отказал. Някой, вероятно самият принц, се пошегувал, казвайки, че ще го постави под домашен арест, ако не свири. Провокиран от доловената обида, Бетховен се втурнал навън в нощта. Бързо се върнал във Виена. Пристигайки си у дома, взел бюста на Лихновски и го разбил в пода. След това написал набързо една бележка до своя патрон: “Принце, това, което сте Вие, сте по силата на случайността на Вашето рождение; това, което съм аз, съм благодарение на себе си. Имало е и ще има хиляди принцове; има само един Бетховен” [39] .Ноли е предложил занимателна версия на този епизод – едно зачитане както към Бетховеновата бушуваща музика, така и лично към него: “Преди всичко, Бетховен би започнал с една невъздържана ругатня, в poco a poco crescendo. Например, нещо подобно: ‘Verflucht! Verdammt! Vermaledeiter, elender Schuft und gemeiner Lumpenkerl!’ (‘Проклет! Злодей! Проклетник, жалък негодяй и низък мерзавец!’). След това, в sempre crescendo: някой мръсен каламбур по адрес на Наполеон; друг още един гаден – по адрес на Бонапарт; след това със стиснати юмруци, във фортисимо с три f – някаква великолепна съкрушителна ругатня върху ненавистната титла 'император'; след това – хвърляне на стол по главите на [граф Мориц] Лихновски или [Фердинанд] Рис или и към двамата; след това разлетяване наоколо на книги и бутилки, докато нищо, което може да лети, не остане цяло; след това – в decrescendo и rallentando, Маестрото пада изтощен върху масата, където лежи Трета симфония, останала като по чудо незасегната от този ураган; след това – в пиано, синкопирано хлипане по адрес на световната република, сведена до купчина руини; след това – в пианисимо, подземен и адски тимпанен тътен; след това – пълна тишина, тишината преди следващата вихрушка; Маестрото вижда посвещението 'Бонапарт'; адският тимпанен тътен е повторен в медзопиано; очите на Маестрото са се разширили и щръкналата му грива е наежена; внезапно целият оркестър се сгромолясва в едно смазващо тути-фортисимо; след с ужасен удар върху чинелите и скръбен тимпанен тътен той къса и захвърля титулната страница, носеща незаслуженото посвещение. С една дума: 'Weltumsturz' ('Сгромолясване на света')” [40] .Ноли добавя: “Има (...) основание да се допусне, че Рис по-скоро е смекчил цялата история. Така, в този инцидент Рис върви по стъпките на набожния Шиндлер! ‘Et tu, Brute!’ (‘И ти ли, Бруте!’)” [41] .Несъмнено, неточностите на Рис и Вегелер са нищожни в сравнение с грешките и изопачаванията, за които е виновен Шиндлер. Например, очевидно останал с впечатлението, че през 1804 година Бернадот все още е заемал поста на френски посланик във Виена (шест години след случая), Шиндлер изказва следното, определено неисторическо, твърдение: “Истинското копие на партитурата, с посвещението към Първия Консул на Републиката..., било готово за предаване на генерал Бернадот, който е трябвало да го изпрати в Париж, когато новините за това, че Наполеон си е позволил да се самопровъзгласи за император, достигнали до Виена...” [42] .“На 19-и май, 1804 година, Бернадот бил в Париж, и бил провъзгласен от императора за ‘Маршал на Империята’. Винаги внимателно грижещ се за своя интерес, през 1803 година офицерът-гасконец се отказал от поста посланик в САЩ, щом научил за продажбата на Луизиана на американците. Цяла година той не се занимавал с нищо, изчаквайки някакво ново назначение. За да не 'ръждяса' маршалският му жезъл, Наполеон назначил Бернадот за губернатор и върховен командир в Хановер с армия от 30 000 души, които през 1805 година станали І корпус във Великата армия. Новите му задължения, в съчетание с нестабилните му отношения с Наполеон, поставят под съмнение участието на Бернадот в план по представянето на симфонията на Наполеон” [43]. Ероика в изпълнение
Симфонията е имала своето първо (частно) изпълнение през декември 1804 година в замъка на Принц Лобковиц. Дотогава композиторът се погрижил да промени обществената представа, че Наполеон е вдъхновил симфонията. За Бетховен не е било политически изгодно тази представа да продължава да съществува. Отново се задавала война с Франция, а Лобковиц, като пламенен патриот, би вдигнал на крак цял батальон, за да се сражава с Франция. Както Чендлър е отбелязал, след Великобритания Австрия била вторият по сила неумолим противник на Наполеон. От януари 1793 година до ноември 1815 година австрийците били в състояние на война 13 години и половина (срещу 21 години и половина за британците) [44]. Първото публично изпълнение на Ероика се състояло във Виена на 7-и април 1805 под диригентството на самия Бетховен. Произведението не се харесало на публиката. Черни казал по-късно, че някой в галерията изкрещял: “Ще дам още някой кройцер, ако това нещо бъде спряно!” [45].Критикът на периодичното Der Freimüthige стигнал до заключението, че публиката “считала симфонията за твърде тежка, твърде дълга”. По отношение на тази критика Бетховен изсумтял: “Ако напиша симфония, която е един час, това ще бъде достатъчно кратко!” Въпреки че отказал да преработи партитурата, той предложил симфонията да бъде изпълнявана в началото на концертната програма, преди публиката да се умори. Публичната реакция по отношение на Ероика продължавала да е разнородна на протежение на целия живот на Бетховен. Тя обаче оставала неговото любимо произведение. 14 години след нейното написване – период, през който той е съчинил седем други симфонии, бил попитан от поета Кристоф Куфнер, коя е неговата любима симфония. Бидейки в сърдечно настроение, след удоволствието от един чудесен рибен обяд, Бетховен отговорил: “Ероика” [46]. Продал ли е Бетховен душата си? Най-големият комерсиален успех на Бетховен дошъл не чрез Ероика, неговото уважение към Наполеон, а чрез едно произведение, написано в чест на възмездието на Дука на Уелингтън над императора. Военната симфония, по-късно известна като Победата на Уелингтън, била написана за ознаменуване на решаващата победа над Наполеоновите войски на 21-и юни 1813 година при Виктория (Vittoria), Испания. Композицията била отхвърлена от мнозина като грубо сътворено произведение. Например, Шауфлер презрително ѝ поставил етикета “парче потресающа грубост” [47]. Той написал: “Тя се състои от остри занимания за ударните и тромпетите с блестящи контрасти под звуците на 'Британийо, управлявай' и 'Малбрук', мелодия известна на американците като 'Ние не ще се приберем у дома до сутринта'. Кулминацията на тази нелепа фантасмагория е действително 'Боже, пази Краля', измъчена в едно фугато, с иначе остроумни ефекти, представляващи виковете 'Ура!' на масите” [48].
С успеха на Победата на Уелингтън Бетховен станал за пръв път платежоспособен. Скоро обаче започнал да разбира, че е платил висока цена. “’Победата на Уелингтън’ е една глупост”, признал той [49]. Фаустовата цена, платена от Бетховен за богатството, което натрупал, включвала и съдебен процес. За сведение – считало се, че произведението е трябвало да бъде изпълнено за пръв път с помощта на „Панхармоникон”-а на Йохан Непомук Мелцел, една гигантска музикална кутия. Мелцел, който освен това бил изобретател на метронома, имал съществена роля при неговото написване. Той подсказал произведението на композитора, за да извлече печалба от народната възбуда във Виена, последвала Британската победа. Той дори достигнал до идеята за включването на откъси от британски патриотични мелодии, както и маршове с ударни инструменти и блестящи тромпетни пасажи. Преди да завърши композицията за Панхармоникона, Бетховен я аранжирал за оркестър, в съответствие с предложението на изобретателя. В този формат, тя имала две изпълнения през декември 1913 година, успоредно със Седмата и Осмата симфония на композитора. В тези случаи, постъпленията отишли за благотворителност. Идентична програма била изпълнена на 2-и януари и на 27 февруари, 1814 година, като този път постъпленията отишли единствено за Бетховен. Мелцел протестирал, заявявайки, че бил измамен с приходите, които му се полагали. Съдебният процес бил насрочен три години по-късно [50]. Бетховен посветил Победата на Уелингтън на Принц-регента и му изпратил едно нейно копие. След като не получил никакъв отговор, на 24 февруари 1823 година той писал на кралската особа, вече Джордж ІV, Крал на Англия, че очаква възнаграждение за посвещението. Заедно с писмото, изпратил гравирано копие на партитурата. Въпреки че по думите на Роберт Хавен Шауфлер Бетховен е бил “Човекът, който освободи музиката” [51], той, както Хайдн и Моцарт, бил също така зависим от кралското благоразположение. В писмото до краля композиторът написал: “От много години долуподписаният хранеше най-съкровено желание Ваше Величество благосклонно да го уведоми, че [копието на Победата на Уелингтън] е надлежно получено; досега обаче той не би могъл да се похвали с тази добра участ...” [52] .Това писмо и гравираното копие на партитурата били изпратени на Бауер, Първи секретар на австрийското посолство в Лондон, за да бъде предадена на Краля. Бетховен писал на Рис, по това време вече живеещ в Лондон, инструктирайки го да помоли Бауер: “да ми даде поне една томахавка или една костенурка за нея” [53] .Отново не пристигнал никакъв отговор от Английския двор. В писмо от април, композиторът изразил своето отчаяние от липсата на отговор от Краля: “Моето продължително меланхолично състояние ме принуждава (...) веднага да напиша нещо, което да ми донесе достатъчно средства за посрещане на настоящите ми нужди. (...) Моля те, мой скъпи приятелю, да ми изпратиш, възможно най-скоро онова, което можеш да платиш за нея...” [54] .Бетховен останал огорчен до края на живота си от това, че изобщо не получил и един грош от Крал Джордж ІV за написването на Военната симфония [55] . След като посветил своята ІХ симфония на Фредерик Уйлям ІІІ, Крал на Прусия, през 1826 година, той с удоволствие научил, че кралят му е изпратил един диамантен пръстен. Удоволствието му обаче било помрачено, защото, когато пръстенът пристигнал, той видял, че ювелирният подарък бил увенчан с някакъв евтин скъпоценен "червеникав” камък (вероятно рубин). Той казал на своя приятел Карл Холц, че възнамерява да го продаде за 160-те флорина, които разбрал, че струва. Холц се възпротивил:“Маестро, запази пръстена, той е от Крал”. Бетховен скокнал и изкрещял: “Аз също съм Крал!” [56] .Благодарности Авторът изразява благодарността си на Дъглас Р. Мачет за помощта при превода на Бетховеновите разговорни книги. Той също изказва признателността си за помощта на Патриция Елиът, куратор на Центъра за Бетховенови изследвания "Ира Ф. Брилънт” в Държавния университет в Сан Хосе, Калифорния. За правата да се публикува фотографията на оригиналната ръкописна титулна страница на Ероика той благодари на Архива на дружеството на музикалните приятели във Виена, който също предостави портретите на Бетховен от 1801 и 1814 година. Художественият портрет от 1804 година е публикуван с любезното позволение на Държавния исторически музей във Виена. Бетховеновата къща в Бон осигури разрешението за публикуване на титулната страница на клавирната партитура на „Победата на Уелингтън”.
|
