Първа публикация: 28-03-2011 Последна редакция: 10-04-2011 ЗА АТОМНАТА И ЗА МЕДИЙНАТА РАДИОАКТИВНОСТ
Илия КОЖУХАРОВ На 8 март, докато много мъже се опитваха да ухажват жените около себе си, няколко души ме уведомиха, че политологът Огнян Минчев е публикувал в "Медиапул" свой текст, озаглавен така: “ Поробването на българския народ от АЕЦ ‘Белене’” (http://www.mediapool.bg/show/?storyid=176836&srcpos=1). Без да е известно дали е бил търсен някакъв специален ефект, това заглавие, както и гневният текст, който го изпълва, трябва да са прокънтели с особена сила в съзнанието на повечето от нас, които само няколко дни по-рано отбелязахме за пореден път Освобождението на България от турско робство.Много места в посланието на известния коментатор ми прозвучаха като безусловна истина. И по всяка вероятност те са именно безусловна истина. Независимо от това, реших да проведа специален разговор с човек, сериозно запознат с атомната енергетика, а и с енергетиката като цяло. Впоследствие прецених, че далеч не малка част от онова, което чух, е твърде важно и че е полезно то да се прочете от колкото е възможно повече хора. Това ме подтикна да сваля съдържането на записа и да го поставя успоредно с текста на господин Минчев. В резултат на полученото двугласие тук или там мнозина могат да се почувстват объркани, раздвоени, смутени. Това не трябва непременно да предизвиква уплаха. Живеем във време, в което ще трябва все повече и повече да привикваме към подобен мисловен ландшафт, който – строго погледнато – е съществувал непрестанно пред взора на човека. Сега само е усилен от могъщата медийна радиоактивност. И от все по-добре откърмваното от нея невежество сред хората. (Независимо от преживения "Век на Просвещението".) С последните изречения от своята книга "Преобръщането на света / Политика на кризата” Ерве Жювен успокоително предвещава: “Това ще е време на суматохата и безпорядъка, време на борба, време на хули и оскърбления, преброеното време на истината за народите и за всеки един от нас, преди то да се спусне върху всички ни, без значение – империи, градове-държави, нации и народи – необятното вечерно умиротворение, когато пеперудите долитат от небето, за да кацнат върху мъртвите воини и техните заспали победители.” Някой ще запита: какво успокоително може да има в подобна апокалиптична картина? Отговорът се съдържа във факта, че с това свое последно изречение Ерве Жювен всъщност е пресъздал картина от "Бхагавад Гита", която – на свой ред – е само част от "Махабхарата", епичната санскритска история на древния индийски свят. А тя, както се счита, е била сътворена някъде преди около 2500-2700 години. Ерго, поне оттогава мнозина все се упражняват в рисуването на подобни катаклизми. Като една постоянна прокоба. Освен това, нима не е примамливо обещанието за идването (най-накрая!) на "времето на истината"? Истината "за народите и за всеки един от нас"? Не съм получил разрешение да огласявам името на моя събеседник, поради което ще го обознача като "Инженер Е." (Инж.Е.). Изначална уговорка. Вероятно мнозина ще открият както в единия, така и в другия текст прояви на някакви гео-политически "фобии" или "филии". В същото време, допускам, че може да бъде извлечена и немалко фактологическа информация. А тя, както често се установява, би могла да бъде полезна при всеки опит за по-точна ориентация в трудни и заплетени казуси. Публикацията & разговорът
Опит за ориентация в джунглата Какво се случва с редовия гражданин, който ежедневно бива облъчван от колосални потоци информация? (Тук искам изрично да помоля да не се слага знак за някаква автоматично подразбираща се и едва ли не винаги валидна синонимия между понятията "информация" и "истина".) В общия случай, редовият облъчван не може да се ориентира. Или поне не се ориентира достатъчно добре. Причините са най-различни: бурно разрастващият се гъсталак в терминологичната джунгла; хроничният недостиг на време; всевъзможните управленски "Гордиеви възли", които (дори и при добра политическа воля) не могат да бъдат развързани, а разсичането им се оказва забранено; палитрите от симпатии и антипатии, често провокирани от причини, имащи малко общо с онези проблемни области, които изискват точна ориентация; едва ли не вроденият стремеж към елементарни обяснения на явления, обвързани в сложните мрежи на всевъзможни причинно-следствени отношения; ниската средна интелигентност (и/или неосведоменост), съчетана с висока степен на доверчивост по отношение на хора, обладани единствено от мания за величие... И така нататък (като в това "и така нататък" почетно място заема и откровеното дезинформиране, солидно предварително осребрено). Терминологичната джунгла Тече телевизионна новинарска емисия. Или дискусионно радиопредаване. В ефир звучат изрази като "спотови пазари", "фючърсни сделки", "форуърдни контракти"... Преди време получих покана да се запозная с един текст, носещ показателното заглавие "Смелост": “Да четеш поезия се иска смелост. Поезията отказва просто да те информира за събития някога или събития сега. Поезията отказва да съобщава. Тя не търси онази част от твоето обществено аз, която е готова да влезе във всеки публичен диспут с убеждението за своята правота и разбиране на истината. Поезията отказва да приеме твоята истината. Защото истината – това е поезията. Когато четеш стиховете на поета, продължаваш да се учиш. Всъщност поезията ти показва колко незнаещ си, като ти разкрива неподозираните тайни на битието. Когато четеш стиховете на поета, продължаваш своето възпитание. Всъщност поезията ти показва колко невъзпитан си, като възпитава чувствата ти. Когато четеш стиховете на поета, пред теб се разкрива дълбочината на красивото – необятността на неговия простор е плашеща и мамеща едновременно. Когато четеш стиховете на поета, ти ставаш друг, за да преоткриеш себе си. А за преоткриването на себе си се иска смелост. Смелостта да четеш поезия.” Стефан Пеев Може да се подмине с полагаемото се снизхождение една нездравословна, но самонадеяно заявена, претенция (“Истината – това е поезията”). Може да се окачестви като нещо не най-изискано и една несмутена от никакви задръжки арогантност (“Поезията отказва да приеме твоята истина”). Накрая, може да се махне с ръка и по адрес на един (вероятно) недоогледан, но в същото време – потенциален парадокс (“Когато четеш стиховете на поета...”, ти продължаваш “да се учиш”, “да се възпитаваш”, да откриваш “дълбочината на красивото”... А ако "ти", четящият, се окажеш също "поет"? И поезията у теб – според предписание №3 – откаже да приеме “истината на поезията” срещу теб?) Ако обаче стигнете до края на този текст, след което се върнете и го прочетете отново, като замените навсякъде думата поезия с информация, а поет – примерно, с медия, ще установите, че далеч не се изисква по-малко смелост да си позволите да общувате с медиите. (Или да им позволите те да общуват с вас.) Вие непрекъснато ще установявате “колко незнаещи” сте. (Това – без ни най-малка доза ирония!) Времевият дефицит Това, че някой ще диагностицира своето незнание, не е ни най-малко стресиращо. (Или поне не би трябвало да предизвиква притеснение.) Хората трябва да го приемат като постулативна даденост. Проблемът се отваря от факта, че съзнанието ни непрекъснато поема информация с множество неизвестни. То няма възможност да си изясни всеки непонятен смисъл. Така, постоянно се трупа нови и нови неизвестни върху едни или други стари неизвестни. Ефектът е предизвестен. (А защо не и предварително планиран?) Целта е да се формира мнение. Не знание! А просто мнение. Обикновено, знанието претендира да стои върху аргументи от логически издържано естество. Ако те бъдат оборени, то изчезва на минутата. Мнението – в противовес – лежи върху мъглявини. Изпредени най-често от вездесъщото: “Така ми харесва!” Мнението не може да бъде оспорено. Не може да бъде оборено. Ако бъде застрашено, то ще се барикадира зад всевъзможни аргументи, ще потърси закрила дори от конституционно гарантираните човешки права. А там, като дежурни адвокати, ще се включат и онези, които са го формирали. То е тяхната най-важна ценност. За успешното формиране на мнение се използва и техниката на "терминологичната джунгла", и технологията на "времевия дефицит". Например, господин Огнян Минчев казва: “Обстоятелството, че бензинът в България е по-скъп от този във Виена и значително по-скъп от този в Германия, а дизелът е по-скъп дори и от бензина, ни води към единственото разумно обяснение за цените на българския енергиен пазар – монопола. Тогава, когато говорим за бензин и нафта – това е монополът на ‘Лукойл’, руската международна компания, която притежава рафинерията в Бургас и упражнява всякакъв тип влияния, за да избегне значим алтернативен внос на горива в България откъдето и да е, освен от Русия.” Нека спрем за момент информационния поток. И нека направим малка проверка. По-долу са посочени данните от едно ирландско изследване, представящо усреднените цени на петролните продукти за 27 европейски държави през февруари тази година, публикувани през текущия месец март.
Нека сега прегледаме нивата на въпросните цени, за да установим: 1. Къде те са били най-ниски? 2. Къде са били най-високи? 3. Какво е било съотношението между цените на бензина и на дизеловото гориво? За улеснение, максимално високите стойности са поставени върху червен фон, а максимално ниските – върху зелен. Какво прави недвусмислено впечатление? Първо. Далеч не една и съща държава е поддържала едновременно най-високи, респективно – най-ниски стойности и при цените на бензина, и при цените на дизеловото гориво. Това означава, че в ценовата стратегия по отношение на петролните продукти във всеки отделен случай са се намесвали и други (може би неявни) фактори. Второ. Между най-високата цена за безоловен бензин (тази в Норвегия) и най-ниската (тази в Полша) съществува разлика от 47%. Идентично, между най-високата цена за дизелово гориво (тази в Северна Ирландия) и най-ниската (тази в Унгария) съществува разлика от 36%. Напълно естествено може да бъде поставен въпросът: колко ефективен фактор е била пазарната конкуренция, след като очевидно не е действала на продължение на достатъчно дълги периоди от време, за да се достигне до толкова драстични разлики в цените, валидни в рамките на отделните национални граници от иначе общия Европейски пазар? И дали има някаква възможност и тук да бъде открита дългата ръка на заклеймения монополист "Лукойл"? Или в Европейския пазар действат дългите ръце (и) на други монополисти? Ако обаче е вярно второто, то тогава с какво "монополизмът на Лукойл" е по-лош от който и да било друг? Трето. Може да се забележи, че в очертанията на пет обособени ценови територии (Естония, Великобритания, Латвия, Северна Ирландия и Швейцария) цената на дизеловото гориво е по-висока от цената на бензина, а в една, Австрия, цените на двете горива са изравнени. По този повод веднага се опитвам да си представя следната ситуация: примерно, някой британски Огнян Минчев (някой въображаем Mr Flamy Minch) написва текст, озаглавен "Поробването на великите британци от..." ("Enslavement of Great Britons by..."). И сега възниква въпросът: ОТ КОГО? ОТ КОЙ МОНОПОЛИСТ? Кой е виновникът, например, за това някъде из Европа дизеловото гориво струва по-скъпо от бензина? В подобна ситуация не е изключено да се открие, че в едни или други национални граници, поради действието на едни или други причини, в едни или други периоди от време, примерно, се е увеличил паркът от дизелови автомобили. При това положение, в един или друг момент, на едни или други търговци, би могло да им хрумне да приложат над нищо неподозиращите собственици на такива возила една идея, която е толкова стара, колкото е стара и самата търговия – след като вече са се обвързали сравнително трайно с автомобилите си, да имат добрината да купуват по-скъпо гориво. Между другото, великите британци са прилагали тази тактика над цели народи – например, индийците. Христоматиен е примерът, който те са оставили за учебниците по търговия, когато сторили с тях следното. След като била изобретена газената лампа, имперски търговци започнали упорито да я предлагат като стока в своята колония. Индийците обаче упорито отказвали да купуват тази стока, предпочитайки традиционните си светилници, в които изгаряли всевъзможни, често домашно добивани, мазнини. Димът лютял, очите се зачервявали, но... традицията била нещо свещено. По-важно от техните свещени практики обаче било нещо друго – великите британци не можели да продадат лампите си. А от това губели. Губели пари. Тогава постъпили така: започнали да ги подаряват. Индийците пък започнали да ги приемат. С видима охота. И не подозирали какво ще им се случи. Междувременно, скоро установили, че въпросните лампи са по-добри от светилниците им. Но... в радостта си не забелязали един основен техен недостатък: след време горивото им свършвало. Така се стигнало до необходимостта да купуват газ. По цени, с които изплатили и подарените лампи, и демонстрираното нежелание да участват в обмена на ценности, предлагани им от търговците – сиреч, от онези, чиято исконна и най-висша цел винаги се е свеждала до това: ДА УСПЕЯТ ДА НАДХИТРЯТ НЯКОГО. При такава предистория има ли нещо неестествено търговците на дизелово гориво да са прибегнали до урока на своите колеги-предшественици? Разбира се, тук може да се лансира някакво съмнение – да речем, относно достоверността на посочените цени от таблицата по-горе. Нека тогава бъде използван друг източник. Той е предназначен за онези, които обичат да “шофират из Европа без да са зависими от нечии транспортни услуги”.
Нека сега отново прегледаме нивата на въпросните цени и отново да установим: 1. Къде те са били най-ниски? 2. Къде са били най-високи? 3. Какво е било съотношението между цените на бензина и на дизеловото гориво? За какво предупреждават авторите на тази сводка? Ето фрагменти от онова, което всеки потребител на тяхната информация би следвало да има предвид: “Класацията се актуализира веднъж на всеки 2 месеца. Най-новата версия е от 9 февруари 2011 година. Данните са събрани от различни източници: някои са от официалните правителствени уебсайтове, други са от сайтовете на компаниите, занимаващи се с търговия на горива, а трети са от сайтове за сравняване на цените в съответните държави. За да могат сравненията да се направят по-лесно, тази таблица показва всички бензинови и дизелови цени в евро. (...) Цените на бензина, се отнасят до средните цени за 95-октаново гориво. Не трябва да се забравя, че обикновено това гориво е най-скъпо по магистралите и най-евтино в супермаркетите. Бензиностанциите към супермаркетите често са затворени в неделя, по време на официални празници, както и в края на вечерта и през нощта. (...) Спрямо последното наше обновяване на данните цените са се повишили рязко (...) със средно покачване от около 8% за бензина. При цените на дизеловото гориво в Европа се наблюдава особено рязко повишение, като в редица страни дизелът вече не е значително по-евтин от бензина.” При по-внимателно вглеждане в данните от таблицата би се забелязало, че между най-високата цена за безоловен бензин (тази в Норвегия) и най-ниската (тази в Латвия) съществува разлика от 41%, а между най-високата цена за дизелово гориво (отново в Норвегия) и най-ниската (тази в Люксембург) разликата е от 46%. Отново (и независимо, че методиките за изчисление на данните от двете таблици, предходната и тази, по всяка вероятност са били различни) се вижда, че става въпрос за много сериозни ценови разлики. Така, за втори път следва да бъде поставен въпросът: ако реалните възможности на пазара да играе ролята на универсален ценови регулатор са такива, каквито широко се рекламират, то кой е попречил те да се проявят? И ако нещо (или някой) е могъл успешно да им пречи, то въпросните пазарни възможности реални ли са? Ако тук или там някакви местни Валентин-Златевци са могли (и могат!) да играят същата роля, като тази на нашия петролен бос (за да бъде продължена мисловната схема на Огнян Минчев), то тогава има ли някакво значение кой от тази порода ще се отъждествява с един или друг монопол? И конкретно – дали нас в България ще ни смучат "наши" или "чужди гости", наш "изедник" или чужд "сердарин" (за да бъде припомнен Христо Ботев)? Накрая, нека бъде направен опит да се установи: дали коментираната ценова картина е някаква новост или положението е било идентично и преди години?
Тук ви посрещат с думите: “ТОВА Е СКАНДАЛНО! НИЕ ПОДКРЕПЯМЕ ПРЯКОТО ДЕЙСТВИЕ! Кампания на Сии-Сърч за еднакви цени на горивата в цяла Европа” А данните са от август 2005 година! Нека за трети път изчислим разликата между най-високата цена за безоловен бензин (тази в Холандия) и най-ниската (тази в Гърция). Тя възлиза на 53%. При дизеловото гориво въпросната разлика се измерва между най-високата цена в Обединеното кралство и най-ниската – в Люксембург. Стойността е 49%. Вероятно тези данни са подтикнали авторите на сводката да напишат изрично: “ЗАБЕЛЕЖЕТЕ, ЧЕ СЪЩЕСТВУВАТ ЗНАЧИТЕЛНИ РАЗЛИКИ В ЦЕНИТЕ МЕЖДУ ОТДЕЛНИТЕ СТРАНИ (ТВЪРДЕ ГОЛЕМИ ЗА СПРАВЕДЛИВАТА ТЪРГОВИЯ В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ).” Видимо, тук изразът "справедлива търговия в Европейския съюз" би трябвало да се възприема като използван в ироничен план. И още, едва ли въпросът, който е зададен непосредствено по-нататък, е намерил някакъв ясен и убедителен отговор. А той е: “Какво да се каже по въпроса относно това: как правителството на Обединеното кралство, а също и другите правителства, подкрепят собствените си индустрии?” И този въпрос се задава в страни, които учат далеч не малко други страни на пазарни отношения?! От все същите таблични данни се вижда, че още през 2005 година в редица страни цената на дизеловото гориво се е изравнила с тази на бензина и дори я е превишила. Освен това, става ясно, че в определени страни цените на горивата са много по-високи от цените в близки съседни държави. Нека за пример бъде сравнена цената на бензина в Холандия (100,3 пенса) с тази във Франция (85, 3 пенса) или в Ирландия (74,5 пенса). Нека в добавка бъда сравнена и цената на дизеловото гориво в Обединеното кралство (94,8 пенса) с не много отдалечения от него Люксембург (63, 7 пенса). Нека сега бъде прочетена още веднъж мисълта на Огнян Минчев: “Обстоятелството, че бензинът в България е по-скъп от този във Виена и значително по-скъп от този в Германия, а дизелът е по-скъп дори и от бензина, ни води към единственото разумно обяснение за цените на българския енергиен пазар – монопола.” В такъв случай, из Европа, а в определен аспект и из Съединените щати, монополът шества триумфиращо. При това, пред лицето на специалното европейско и американско антимонополно законодателство и пред тогата на достатъчно респектиращата съдебно-наказателна практика из тези географски ширини. Важна уговорка. Нищо от изложеното дотук не би следвало да се разбира като някакъв опит за защита на трайно афишираната безсрамна алчност от страна на едни ли други български олигарси. Нищо от все същото изложение не би следвало да се разбира и като опит да се лансира съмнение по отношение на нечии монополни щения. (И не само щения.) Споделените данни имат за цел да посочат единствено това, че евентуалното възприемане на засвидетелстваната от Огнян Минчев логика води по необходимост до изводи, които той или не е направил, или (поради някакви причини) е преценил, че не е подходящо да бъдат огласявани. Това обаче го поставя в уязвима позиция. Накрая, ако изложените разсъждения, разположени под титула "Времевият дефицит", бъдат дори само бегло прегледани, ще се забележи, че за това ще е необходимо немалко време. Ако в добавка данните от използваните таблици трябва да бъдат анализирани по-подробно, ако се предприемат и допълнителни сравнения между някои от тях, ако се потърсят и други източници – изведнъж ще се открие, че междувременно е дошъл следващият ден, а в нощта преди него някой е написал друга статия, която (ако не бъде прочетена) човек ще е изостанал в своята осведоменост... И няма да знае, че "единственото разумно обяснение на..." е... И така, ден след ден... В някаква лудешка гонитба с времето. А дали сме устроени по подходящ начин, щото да можем да издържаме на подобен режим? Управленските "Гордиеви възли" Всъщност, проблемът за "времевия дефицит" е много по-сериозен, отколкото може да се стори някому в първия момент. Със своята изключително разнообразна дейност човечеството отдавна се намира в положението на онзи чирак от известната легенда, който в отсъствие на своя патрон-магьосник решил да отпуши бутилките с духовете – за да разбере твърде скоро, че не може да управлява тяхното извън-бутилково поведение. В своята смазваща динамика светът на човеците генерира всяка минута огромни потоци от нови знания, които – за съжаление – не могат да бъдат организирани в единна система. (Поне от онези хора, за чиято работа това би било от фундаментална важност.) В същото време светът генерира и още по-големи потоци информация, всеки от които претендира да носи някаква истина. В подобна среда стремежът да се заеме обективно правилната позиция изглежда сравним единствено с илюзиите от разните вълшебни приказки. Така, вземането на някакво управленско решение се оказва едва ли не задължително белязано с щемпела на случайния избор, в болшинството случаи гарниран обилно с всевъзможни интуитивни мъглявини. Едно показателно становище като съпътстващ контрапункт: “Досега биологията изследваше предимно прости системи, респ. такива, които могат да бъдат разложени на прости компоненти; при това, тя използваше заетия от класическата физика принцип на изследване, който изискваше в даден експеримент да се допуска вариация само на една променлива, а всички останали променливи да се поддържат константни. Този подход е действително прост и прегледен в своята линейна каузалност, обаче за биологията се оказва ограничен, а изследването на много сложни системи той е даже принципно неприложим. В организма участват мултипараметрични, йерархично построени големи системи, които са до такава степен динамични и вътрешно корелирани, че промяната на един фактор предизвиква веднага изменение на много други фактори (мрежовидна каузалност). Такива системи подлежат на своеобразен ‘мултидименсионален’ анализ” [Х.Дришел & колектив, “Въведение в биокибернетиката”, София, 1977, с.9-10]. И така, в биологичните системи действа "мрежовидна каузалност" – “промяната на един фактор предизвиква веднага изменение на много други фактори”. А какво би се случило при все същата мрежовидна каузалност, когато всяко изменение на всеки един от тези "много други фактори" на свой ред предизвика изменения в ареала на много-по-много други фактори? А те на свой ред? Съвременният човек иска сигурност. И тя се свежда до дефинирането на прогнози, последвани от тяхното сбъдване. Как обаче да се прогнозира в нашия динамичен "мултипараметричен" свят? В миналото, всяка партия считаше за свой първостепенен дълг изработването на собствена идеология. Всъщност, нещата стояха в обратна хронология: идеологиите биваха основните причини за създаването и съществуването на партиите. Те представляваха едни или други опити да се отговори авансово на управленски въпроси, които биха възникнали в някакво бъдеще. Пак те поставяха основните жалони, спрямо които и партийният лидер, и редовият партиен член или симпатизант биха могли да се ориентират в една или друга неочаквана или неясна ситуация. Постепенно обаче, най-напред на Запад, започна да се оформя схващането, че партиите би следвало да се деидеологизират. Учестено започна да се говори и пише за "краха на идеологиите". Аргументът бе един. И изглеждаше непоклатим: партиите – и техните наместници в управлението – не можеха да правят сериозни прогнози, а случеше ли се да се съблазнят от нещо подобно се оказваха генератори на масови заблуждения, за които впоследствие се налагаше трескаво да се търсят извинителни обяснения. (Ако изобщо някой намереше за необходимо да озари обществото с някаква "светлина" по случилото се и неслучилото се.) Ето един пример. Основен идеологически принцип за ляво ориентираната политика представлява така нареченият "прогресивно-подоходен данък". Виждането за неговото извоюване през вековете се е съдържало в идеята за социалната солидарност, която, по принцип, е лява идея: “Силният помага на слабия, здравият – на болния, богатият – на бедния.” Пак през вековете се е открило и друго отправно положение: ако идеята за социална солидарност не бъде вградена в законово положение, ако с това тя не се превърне в категорично задължение, то нейното спазване ще се осъществява от шепа алтруисти и в същото време ще бъде подминавано (нерядко, с насмешка) от широките маси егоисти. Общество, в което идеята за социална солидарност не е припозната като безпрекословна необходимост в съвместния живот, все повече и повече се поляризира в своето развитие, като силните стават все по-силни, а слабите – все по-слаби. Подобен процес води закономерно до една или друга разтърсваща обществена сеизмичност. Прогресивно-подоходният данък е един от инструментите за налагане на социална солидарност. А така нареченият "плосък данък" е неговата противоположност. По този повод, веднага възниква въпросът: могъл ли е да се предвиди онзи политически момент, при който една коалиция, доминирана от лява партия, ще въведе именно плоския данък? Огнян Минчев пледира за предвидимост. И затова заявява: “Няма очертан потенциален пазар за енергията, която новата АЕЦ ще произвежда, освен общите приказки за това, че потребностите в региона щели да растат.” А дали той е осведомен за наличието (или отсъствието) на идентичен "очертан пазар за енергията", която ще се произвежда от новата АЕЦ в Турция, освен “общите приказки, че потребностите в региона щели да растат”? (Впрочем, дали Турция изобщо щеше да започне строеж на ядрена централа, ако България бе изградила вече своята втора централа в Белене?) А дали той знае, с какъв план за очертан "енергиен пазар" разполага Румъния, за да проектират в сравнително далечното бъдеще на 2020 година френският консорциум "Арева" да построи втора ядрена централа на нейна територия? Дали в Румъния и/или Турция са наясно каква ще бъде цената на тока след 5 или 10 години, за да могат да претеглят плюсовете и минусите на подобни начинания? И така нататък, и така нататък. От друга страна, пред всяко една правителство стоят за решаване въпроси, които не търпят никакви оправдания с каквато и да било обективна невъзможност за прогнози. Как се постъпва в подобни случаи? Независимо от външната привидност по използването на някакъв здрав разум (сиреч, наука, хванала за ръка морала), в действителност – и в условията на перманентен времеви дефицит – се ползва повсеместно онова, което в ежедневието наричат "нюх". Нюх за установяване на посоката на социалните вектори и за измерване на тяхната големина. А те често пъти са скарани с каквато и да било наука и с какъвто и да било морал. По този път, някои се провалят. А други се издигат до висините на национални герои. Един социален вектор иска намаление на цените за даден вид продукти. Той не се интересува от това, че, примерно, благодарение на определен висок акциз в държавната хазна влизат суми, които ще покрият нуждите на друг социален вектор. Нещо повече, когато единият социален вектор е седнал зад волана и протестно натиска клаксона с искане за евтин бензин и нафта, изобщо не се замисля, че той е потенциално част и от друг социален вектор. И щом легне в линейката на "Бърза помощ", ще иска евтино и ефективно лечение. В очертанията на такава реалност Огнян Минчев (странно!) се отдава на приказни видения, за да изведе съвет към Премиер-министъра на България: “...срещу наглия руски натиск, срещу бруталния криминален рекет на българската олигархия, срещу любезното безразличие на европейските му партньори, един български премиер все пак има народ, има гражданска общност, към която може да се обърне, на която може да се опре, да я призове към защита на държавата и на националния интерес.” Какво ще чуе българският премиер, ако реши да се "опре" на народа си, примерно, по въпросите на ядрената енергетика? Какво ще му каже гражданската общност, ако той реши "да се обърне" към нея за съвет? Едни ще твърдят, че не трябва да строим нова ядрена централа, а други – че трябва час по-скоро да се заловим за това, защото с всеки пропилян ден губим все повече и повече от златните си шансове. Едни ще твърдят, че десетилетия наред ще плащаме скъп ток, ако се сдобием с АЕЦ "Белене", а други – че ще плащаме скъп ток (sic!), ако не построим АЕЦ "Белене". Е...? Финална бележка. Нищо от написаното дотук не би трябвало да се схваща като пледоария в защита на кохортите бездарни, неинтелигентни и неморални български политици. То е само опит да се покаже, че самите управленски задачи са многократно по-трудни за решение, отколкото изглеждат на повърхността. А за бездарни, неинтелигентни и неморални политици тези задачи са направо нерешими. Освен това, никога не трябва да забравяме, че ПОЛИТИЦИТЕ, ТОВА СМЕ НИЕ: НИЕ, КОИТО СМЕ ГИ ИЗБРАЛИ, НИЕ, КОИТО ГИ ИЗБИРАМЕ, И НИЕ, КОИТО ЩЕ ГИ ИЗБИРАМЕ. Ето защо, когато им се сърдим, ще трябва първо да се сърдим на себе си! Така е по-честно. А ако започнем да се извиняваме с това, че сме им вярвали, че сме ги натоварили с някакви наши надежди, които те разбили, и прочее, и прочее – отново би следвало първо да се разсърдим на себе си. За това, че сме вярвали. И попътно да си дадем сметка, че онзи, който вярва, всъщност не знае. А като не знае – първо, трябва да е готов да бъде излъган и, второ, би следвало да седне и да учи повече. За да знае. И да съобразява. Например, че ако могъщата Кралска датска петролна компания "Шел" реши, би могла (със своите над 100 бензиностанции в България) да постави на колене всякакви разни "московци", които искат да поробят петролно българите. А ако купува бензини и дизелово гориво от проклетата руска рафинерия "Лукойл", да знае, че това означава не просто и не само "любезно европейско безразличие" към съдбата на българите, а СЪ-УЧАСТИЕ в тяхното поробване. За което би трябвало да получи съответното медийно и обществено заклеймяване! Нали? И още, че ако могъщият Шести американски флот не спре да купува каквито и да било петролни продукти от проклетата руска рафинерия, ще трябва (и той!) да получи своето медийно и обществено заклеймяване! Нали? И още, че ако всевъзможните чужди авиокомпании, които осъществяват кацания на българска земя, не престанат да зареждат... Още от джунглата Остават далеч не малко въпроси, свързани, примерно, със сеизмичните характеристики на България и съответната антисеизмична устойчивост на една евентуална бъдеща атомна централа, с изграждането и сигурността на депата за съхранение на отработеното ядрено гориво... И така нататък. "Сагата 'АЕЦ Белене'" Във връзка с коментирания въпрос определен интерес представлява текстът на д-р Вера Михайлова, озаглавен "Сагата 'АЕЦ Белене'", писан и публикуван през 2007 година. Д-р Михайлова е специалист по радио-химия, доскорошен старши научен сътрудник ІІ степен в БАН. Специализирала е 11 месеца в Япония като стипендиант на японското правителство в Японския институт за атомна енергия, а 6 години е работила в Обединения институт за ядрени изследвания в Дубна. На 8 март 1988 година се включва в създаването на Комитета за защита на Русе и е избрана (от залата!) по време на учредителното събрание в неговия Управителен съвет. В нарочно писмо, придружаващо текста на "Сагата...", д-р Михайлова сподели: “В момента работя над материали за Чернобил от 1986 г., които едва ли някой друг е запазил. А си мисля, че това е информация, която трябва да се запази. И – разбира се – да се свърже с трагедията във Фукушима, чието развитие никой не може да предскаже засега. Сигурна съм, че след време японската трагедия ще бъде разказана не по часове, а по минути, но да се опише нейното развитие сега е невъзможно. Няма правдоподобен сценарий за човешката трагедия там, защото параметрите, от които зависи гасенето на реакторите, са толкова много и всеки от тях е с толкова различна и променяща се във времето тежест, че всеки опит за предсказване хода на процесите ми изглежда прекалено самоуверен. И даже неуместен. Това, в което вярвам (или ми се иска да вярвам), е че японците ще направят невъзможното за спасяването на страната си, а оттам – и на света!”
Провокиран съпътстващ въпрос: Какво следва да си мисли един редови гражданин, който – проследявайки новинарски емисии или специализирани предавания на една или друга национална медия – чуе (примерно), че след направени нови изследвания на района, предвиден за изграждането на АЕЦ “Белене”, изводите гласят: не съществува сеизмична опасност? Следва ли да съобрази, че едни изводи, които са останали записани години наред върху хартия, може и да не са се променили, но, междувременно, науката се е развила и коригира старите изводи? Или да заеме позата на перманентен скептик?Справка: "bTV Репортерите" от 02.04.т.г. Думата на екс-директора на АЕЦ "Козлодуй", Козма Кузманов
След продължително боледуване, на 14 декември 2007 година приключва земния си път двукратният директор на АЕЦ "Козлодуй", Козма Кузманов. Завършил специалността "Електрически централи, мрежи и системи" във ВМЕИ – София, Козма Кузманов работи последователно като главен енергетик на Азотно-торовия завод в Димитровград и на Химическия комбинат във Враца (където става и заместник-директор), като директор по експлоатацията на АЕЦ "Козлодуй", директор на ТЕЦ "Марица – Изток 2", директор на Дирекция "Безопасност" към Министерството на енергетиката, заместник-директор на "Енергоремонт" – Гълъбово и изпълнителен директор на АЕЦ "Козлодуй". През 2008 година излиза от печат книгата "Ето такъв човек", в която са публикувани спомени за Козма Кузманов от негови роднини и колеги, както и негови размисли за ядрената енергетика изобщо (и в частност, за проблемите, съпътствали работата му в АЕЦ "Козлодуй"). На едно място доц. д-р, капитан І ранг Кирил Медникаров, съученик на Козма Кузманов, споделя: “Ако трябва да отговоря, кое качество в Козма ми е харесвало най-много, ще се затрудня, но бих посочил на първо място честността. В детството и в детските игри се случва да хитруваш. И да не излъжеш, то поне – да скриеш истината. Такова нещо в Козма не съм забелязал никога.” Надолу следват фрагменти от тази книга.
В САЩ Надолу следват фрагменти от съдържанието на един американски блог. Поместени са карти, показващи зоните на сеизмична активност и разположението на американските ядрени централи. Включени са и някои коментари.
Провокирани съпътстващи въпроси: Долавят ли се някакви разлики между въпросите, които се поставят от редовите граждани в САЩ и България? Долавя ли се някаква разлика в съмненията за инфилтрирани обществени заблуди, които са мотивирани единствено от материални интереси?Ако по адрес на едната държава се твърди, че функционира шлифована през вековете демократична управленска система и култивирано гражданско общество, а по адрес на другата – че всичко е в някакъв осакатен зародиш, то къде са разликите в резултатите? ХААРП - фантазия или...
Няколко изпратени текста изчакват своето публикуване тук в качеството им на продължаващи размисли по темата за радиоактивността: атомна & медийна. Един клип обаче, изпратен ми от моя бивш студент Васил Илиев, изпревари всички останали със своето зловещо послание. Човечеството вече е осведомено за достигнатите (с помощта на науката) възможности, примерно, за генериране на изкуствен дъжд или за изместване на пространствената ориентация на земното магнитно поле. В същото време, то може би не знае за редица други открития – за съжаление, най-напред (и най-често) използвани в непрестанните битки за нечие надмощие или за нечия печалба. Клипът по-долу поставя далеч не малко въпроси. А отговорите (там, където изобщо могат да се появят) не звучат ни на-малко успокоително. Може ли, послания като долното да бъдат просто плод на болестно желание за мимолетна медийна слава? Или са искрено предупреждение (всъщност, ВИК!) към хората, чието обичайно състояние е състоянието на летаргия? Болестен синдром ли е склонността към шпиономания? Или традиционното насмешливо отношение към подобен поведенчески модел е някакъв успокоителен трик, разпространяван от психолози и невролози с цел предпазване от масови безумия? Историята на човечеството не е ли дала достатъчно красноречиви примери за това, че далеч не рядко гениалността на учения се събира в едно тяло (и в едно съзнание) с въпиещата неморалност на някакво социално дегенератство? Всъщност, имат ли човеците по земята някакви гаранции за това, че научното знание попада в чисти ръце?Накрая, как може да бъде различено медийното "жълто" от другите цветове в пъстрия медиен спектър? Какво е цветовото излъчване от съдържанието на непосредствено следващия кратък филм?
(Следва продължение) |