2

6

ю

н

и

2

0

0

9

Този текст може да се стори леко странен. Затова бързам да обясня, че е написан от човек, прекарал последните 22 години извън страната – в Белгия.

Макар и откъснат от Родината, винаги съм се чувствал съпричастен към ставащото в нея и съм се стремил да разбирам, доколкото мога, сънародниците си. Това, убеден съм, ще бъде и слабост, и сила на мислите, които следват.

Преди 15 години, когато се бях върнал по някакъв повод в Пловдив, съвсем случайно попаднах у едно семейство на пенсионирани учители. Съпрузите бяха много любознателни хора и дълго ме разпитваха за всичко, което можех да им кажа за Белгия – как е уредена тази страна, как живеят хората там и така нататък. Разбира се, стремях се да намаля разликата между живота в двете страни, но въпреки това, в края на разговора ни, дойде един много неочакван за мен въпрос:

“Ами като са толкова добре, кой им помага?”

Стана ми много мъчно – най-напред за бездната между жизнения стандарт в България и Белгия, но най-вече – за засвидетелстваната почти детска наивност и безпомощност.

Ето до какво ни доведоха толкова години тоталитаризъм – да се реем като малоумни и да не можем да ползваме собствения си ум! Това, струва ме се, е показателно за българина – от една страна, детинска наивност, а едновременно с това, и едно чувство за превъзходство без никакво основание.

Причината на желанието за превъзходство е, може би, в чувството за малоценност, което се таи у нас – и което се опитваме да преодоляваме по този глупав начин.

Впрочем, като че ли и не би могло да бъде иначе, щом като в продължение на поколения мирогледът ни се е оформял от това, което сме можели да виждаме през един малък и изкривен прозорец.

Защо казвам "малък"? Защото дълго време сме държани в неведение и заблуда, приучвани сме да не виждаме и да не мислим. Нашите мозъци са замътени, а възможностите ни за познание – доста ограничени. Мислим, че знаем много, а сме наивни като деца.

А защо казвам "изкривен"? Защото много люлки са ни люляли и много лесно вярваме на всичко, което ни се разказва тъй, че сами да изградим собствените си заблуди. Защото безкритично приемаме най-невероятните измислици и по този начин си създаваме един илюзорен свят – свят фантазен, но... свят, в който не забравяме да отредим за себе си ролята на герои и светци. Впрочем, това също е нещо характерно за нашето мислене – манипулирането, но и самоманипулирането, чрез което се опитваме (отново по един крив начин) да излезем сухи от водата.

Доста години живях в Западна Европа и мога със сигурност да кажа, че такава масова тенденция към манипулация не съм видял. Там хората живеят собствения си живот и не се интересуват толкова от това: кой какво мисли за другите. Може би подобно спокойствие се дължи на вродената и добита в живота им толерантност, както и на съзнанието, че и околните не се занимават със сплетни и клюки, а просто също живеят собствения си живот; докато ние употребяваме огромна енергия, за да убедим някого да мисли онова, което искаме, а не което неговата логика му диктува. Резултатът, естествено, е негативен и за двете страни – за този, който е манипулиран, но и за онзи, който манипулира. Рано или късно истината лъсва и тогава манипулаторът се оказва в "лозе", което "не е обрано".

И така стигаме до върхове от абсурди, които едва ли съществуват другаде по света. Толерантни сме до безумие към тия, които ни ограбват и тъпчат най-безапелационно, а от друга страна сме нетолерантни до диващина към хора, които нищо не са ни направили – хората като нас, хората около нас.

Ние сме като жабата, която е поставена в тенджера със студена вода и не реагира, когато температурата се покачва постепенно. Не прави нищо, търпи и чака, после започва леко да се размърдва и чак накрая, когато водата стане непоносимо гореща и трябва да се действа, решава да стори нещо, но вече няма сили. И така, постепенно умира. Ако жабата направо бъде пусната в тенджера с гореща вода, тя веднага ще изскочи оттам. И ще се спаси.

Така и ние – не реагираме като отговорни граждани. Стоим, искаме, очакваме, оплакваме се – но не правим нищо. Дори когато ни яхат и ни тъпчат, отново само стоим и се оплакваме. Искаме по-добър живот, а пръста си не мръдваме, за да го постигнем.

Нормално е човек да желае да живее по-сносно, нормално е да иска повече и да се стреми към висините. Но това стремление трябва да е подплатено с нещо, а не да е само мечта за получаването му наготово, без никакво усилие. (Или за сметка на другите.) Не сме разбрали или не искаме да разберем, че добрият живот идва с труд, не даром.

А ние искаме точно това – да получаваме без усилие. И ако все пак се налага да се понапънем, то моят напън в никакъв случай не трябва да е повече от напъна на другите!

Така стигаме до една друга характерна черта на българина – страха да не се мине, да не би да даде повече от другия. Само че... не инвестираш ли усилия, няма как да пожънеш успех. Или ще спечелиш случайно: веднъж, дваж, а после ще започнеш да търсиш извинения за неуспехите си – да се оплакваш, че някой друг е бил крив или пък че те е спъвал да разгърнеш способностите си. При което – стигаме естествено до въпроса:

Какво е това, което толкова ни възпрепятствува да бъдем щастливи и успешни, да заемем подобаващото ни се място сред другите нации?

Българинът има толкова много добри качества, а не успява да уреди живота си по начин, който да му донесе спокойствие и радост? Как други успяват, а ние – не?

Наистина, не трябва да забравяме, че в последните 65 години нашата нация е била обезглавявана на два пъти. Първият – по време на преврата от 9 септември 1944 година, когато голяма част от двигателните сили на народа са били унищожени или пратени по затворите. За втори път нацията ни бе обезглавена – този път безкръвно – след падането на тоталитаризма, когато отново най-живите и инициативни българи, отвратени от мафиотския режим (естественото продължение на тоталитаризма), се изнесоха от България и потърсиха по-добър живот другаде. Това ни лиши от едно здраво, мислещо и можещо ядро и ускори разрушаването на ценностите.

Така изплуваха отново – и с още по-голяма сила – старите недостатъци, от които, за мен, един от тях изпъква най-вече и има най-голям дял в нашето нещастие. Това е тарикатството.

Известно е, че за едно или друго човешко поведение има множество причини.

Не се наемам да дефинирам научно тарикатството, но ми се струва, че то е свързано с простотията, селянията, невежеството и мързела. Оттам произтичат и завистта, и нежеланието да се приемат успехите на другите, когато са постигнати с истински труд.

Тарикатството е удобно средство да се чувствам привидно добре, без да полагам усилия. То е средство да се оценявам като по-хитър, по-успешен, дава ми усещане за превъзходство. Но да смятам другите за будали – прави ли ме това по-умен, по-успешен, по-щастлив? Не е ли подобно усещане само въображаемо, фалшиво? Може ли то да реши който и да е от моите проблеми? Или само ме държи в някакво състояние на безтегловност, от което като че ли няма изход?

Тарикатството е свързано с желанието аз да обера плодовете, но – ако може – друг да е положил усилието. Това поведение е присъщо на по-мързеливите и (дълбоко вътрешно) по-пасивните индивиди. Тарикатството е неразривно свързано с мързела – чували ли сте за работливи тарикати? Или за такива, които са готови да се поизпотят? Или – не дай-боже – да се пожертват? Тарикатството е един вид извинение за неспособността да се свърши нещо добре. (Камо ли по-добре от другите.)

Защо по други географски ширини хората просто си вършат добре работата и не се интересуват от някакви изхвърляния и демонстрации на претенции? Там те не се правят на интересни – те просто са интересни! Доказали са качествата си, защото работят добре.

Забавно е, че заедно с перченето и демонстрацията на високо самомнение българинът (както споменах) проявява детинската си наивност. А може би се прави на наивен? Може би да се правиш на наивен е също форма на хитруване – хитруване, което ни изиграва твърде лоша шега, защото, както е казал един руски писател, то:

“е като дребната монета – с нея почти нищо не може да се купи.”

Аз бих добавил, че с хитруване можем само да си спечелим някое лошо име – както напоследък се сдобихме с порицанието на цяла Европа. С хитруването си ние губим приятели, партньори, инвеститори, клиенти.

Е... това ли е печалбата ни?

Последната диктатура изостри тарикатството и насърчи способността да се оправяш – пък макар и с лъжи или шмекеруване – в една държава, пълна с абсурди. Това време разви до крайност безотговорността, нихилизма и мързела. И се получи онова, което сме сега – но което не искаме да приемем – лош генетичен материал. Българинът дори не жадува за равноправие с останалите. Той се надява да се оправи по-добре сам, но... за сметка на същите тези останали. Прави се, че не чува или не разбира максимата:

“Това, което не искаш да ти правят другите, не го прави и ти на тях!”

Или иначе казано:

“Отнасяй се с другите така, както искаш те да се отнасят с теб!”

Точно това го няма у нас. Нашата нетолерантност е пословична. Неуважението към другите се среща на всяка крачка, а ние се мислим за еталон на човещина и топлина. Нека погледнем другите народи в Европа – там хората са наистина по-внимателни и по-човечни един към друг. (Без да се натрапват и без да се хвалят, както правим ние.)

А какво е човещината, хуманността?

За мен тя е най-вече две неща: разбиране на другия и неговото приемане такъв, какъвто е. По-нататък идва взаимопомощта като висша форма на хуманност. Да познаеш някого – това е да проявиш безкористен интерес към него: да се опиташ да го разбереш, да усетиш какво чувства, от какво го боли, кое го радва. А да приемеш един човек – това означава да го оставиш да бъде такъв, какъвто е, и да не се опитваш да го промениш или да го накараш да прави или мисли онова, което ти искаш; просто да го оставиш сам да реши, кое е добре за него.

За българина подобно изискване се оказва изключително трудна, почти непосилна, задача. Казвам “почти”, защото все пак вярвам в нашите възможности да се усъвършенствуваме и да превъзмогваме слабостите си.

Как може да се помогне на онези, които са се заплели в паяжината на еснафлъка и не могат да видят по-далеч от носа си? На този въпрос Имануел Кант е отговорил още през 1784 година. В своето есе “Що е Просвещение?“ той много мъдро заявява:

“Просвещение е изходът на човека от непълнолетието, което той сам си е причинил. Непълнолетие е невъзможността да се ползваш от разсъдъка си без ръководството на някой друг. Самопричинено е това непълнолетие, когато причината му не лежи в недостиг на разсъдък, а в липсата на решителност и смелост да се ползваш от него без ръководството на другиго” [“Философска мисъл”, София, 1984, кн. 12].

И той добавя, че е напълно възможно едно общество да се самопросвети, и дори – ако го оставят на свобода – това се оказва неизбежно. За просвещението не се иска нищо друго, освен свобода, и то най-невинната измежду всичко онова, което може да се нарече свобода – а именно: винаги и изцяло открито, публично да използваш разума си.

И така, нека се запитаме: мисля ли или се залъгвам (че мисля) – залъгвам се, че разбирам, залъгвам се, че зная, залъгвам се, че ми е добре?

Използвам ли собствения си разум или оставям някой друг да мисли вместо мен? Имам ли собствено мнение по въпросите, които ме касаят? Поставям ли под съмнение баснословните или чудотворни истории, които ми се разказват? Говоря ли автоматично или премислям това, което казвам? Използвам ли готови формули или анализирам ситуацията? Казвам ли лесно "не знам“ и "не мога“ – без да съм се замислил, без да съм опитал да положа усилие? Казвам ли лесно "знам“ и "мога“ – също без да се замислям, само за да изглеждам по-хитър?

Замислям ли се: докъде ще ме доведе това поведение?

Ако всеки ден си задаваме въпроси – въпроси като: "колко пъти днес реагирах без да се замисля?“, "колко пъти днес приех чужд анализ без да го поставя под съмнение?“ – ние ще тръгнем смело по пътя на самоусъвършенстването.

А ако всеки ден помогнем на някой друг да си зададе същите тези въпроси, то ще можем да си легнем с чувство за изпълнен за този ден дълг. "За този ден" – защото утрешният ще постави пред нас нови предизвикателства, но и нови възможности за изява на все по-независимия ни и критичен дух.

И така, както Кант в своето време е отговорил на въпроса:

“Живеем ли сега в просветена епоха?”,

нашият съвременен български отговор ще е точно същият:

“Не, но живеем в епоха на Просвещение.”

2

6

ю

н

и

2

0

0

9

Дали българският народ е успял да формира нация?

Това е въпросът, който ме занимава от известно време. Все не успявах да се концентрирам и да си подредя мислите. Сега обаче съм провокиран от въпроса на Илия Кожухаров:

“КАКВО СМЕ НИЕ, БЪЛГАРИТЕ?”

И ще се опитам да си отговоря на моя си въпрос, а пък и на неговия.

Днес всеки човек носи вътре в себе си своята национална принадлежност. Националната принадлежност и идентичност се приемат за нещо толкова естествено, че дори правото на такива се смята за естествено човешко право. Човек се ражда българин, грък, арменец, англичанин, французин или някакъв друг. Да спомена обаче, само мимоходом, че съвременното международно право му дава възможност и да избере националността си.

Нацията, която по правило живее в създадена от нея самата национална държава (sic!), гарантира на индивида граждански права, гражданство, сиреч принадлежност към държава, и обещание за закрила – или поне има претенцията да прави всичко това. (Държавата няма собствена психична воля – тя е абстракция. Нацията е тази, която създава държавата и нейните институции. В тях се отразява психичната воля на нацията през нейните представители.)

За отделния индивид националната принадлежност означава твърда, постоянна обвързаност с една голяма социална група. Тази принадлежност му осигурява солидарност и подкрепа от страна на групата в перспективите му за развитие, социална защита в случай на нужда, по-добър живот, щастие. Но това си има своята цена. Като насрещна престация (поет ответен ангажимент – бел. моя, И.К.), нацията очаква от индивида лоялност и готовност той да я защити в час на опасност, а ако трябва – да жертва дори и живота си за нея. Нацията и обосноваваната от нея национална държава, представлява за индивида, независимо от неговия произход, раса или език, основа за живот и рамка за неговите политически, социални и културни действия. (Поне така е на теория.)

Но освен всичко това нацията има и други функции. От ХІХ век насам тя, в качеството си на предпоставена солидарна човешка общност, носителка на определени свойства и характеристики, става спойката между обществото и държавата. Нацията е онова нещо, което придава стабилност на държавата, нацията е онова нещо, което може да накара своите членове, които същевременно са и граждани на държавата, да действат заедно.
И сега следва въпросът:

Има ли солидарност между българите?

Отговорът на този въпрос е абсолютно еднозначен:

Не! Няма!

На това място бих могъл да изредя достатъчно много примери за липсата на солидарност между отделните представители на нацията, но то би представлявало само повторение на ежедневната преса.

Тогава по необходимост следва, че не бихме могли да наричаме гражданите на България нация. И това е най-важната причината да няма стабилна българска държава, респективно управление, политика и така нататък.

След като не сме нация, ние не можем да създадем и национална държава – очевиден факт! Българската държава след така нареченото Освобождение все се създава от други – най-вече от руснаците. Третото българско царство е създадено тъкмо от тях, но и с помощта на други – чехи, поляци, белгийци и дори швейцарци. Получила се е еклектична смес, но работеща. Започнало се е изграждането на солидарност между членовете на нацията. Резултатът е бързо прогресираща държава и забогатяващ народ. Този процес се прекъсва брутално от последната война.

Първата българска република, социалистическата Народна република България, пак е създадена от руснаци, но този път без други чужденци. Създава се модел по съветски образец, който като сибирски студ смразява кълновете на солидарността и ражда недоверие, омраза, отчуждение между членовете на "нацията”. Ражда се страх и ужас между нацията и държавата. Но и държавата се страхува от нацията, впрочем тогава "народ”. Резултатът е ограбване на натрупаното от предходните поколения, кипеж на безсмислен труд в налудничави проекти и накрая – тотален фалит – морален, ценностен, материален.

Втората българска република, демократичната република България, се опитахме да създадем сами, но пак с чужда помощ – европейска и американска. Само че представите за държава и демокрация на американците и на европейците се различават значително. Резултатът е ужасен миш-маш от противоречащи си идеи, неукост, доморасло самомнение, гарнирани с користни и лични интереси. Обезсърчаващо, нали?

Какво може/трябва да се направи?

Като начало би трябвало да се започне от създаването на солидарност и формирането на обществени цели, за да можем най-сетне да направим СВОЯ българска държава. Може би Трета република?

Как да се направи?

Не знам. Ако знаех, щях да се кандидатирам за мажоритарен депутат.

В заключение:

Не сме мърша, народ сме. Но не сме дорасли до нация.

П.П. Като се има предвид, че в момента тече процес на отмиране на националната държава, защо ли ни е да се напъваме да ставаме нация, че и национална държава да си правим, която после ще трябва да отмира?

9

9

9

2

7

ю

н

и

2

0

0

9

ДАНО ДА ГРЕША!!

9

Този текст се намира и в сайтовете: www.kafene.net и www.svobodata.com.

9

9

“който може да се каже като какъв се отъждествява българинът”.

От около 10 години наблюдавам с болка как членството на Австрия в Европейския съюз промени толкова много живота, нагласите и ценностите на австрийците, че на тях просто не им стигна времето да реагират по отношение на процесите. Същото очаква и българите... Националното се "затрива" за броени години... Настанява се тотална глобализация на едно клиширано "средно", консумативно мислене – едно унифицирано, безнадеждно американизиране и диктат на медиите (еднакви до неразпознаваемост едни спрямо други, но иначе безупречно манипулиращи съзнанието).

Тарикати има и тук – както глупаци, така и интелектуалци. Има и еснафи, и напудрени буржоа, и всякакви гърчещи се след поредната неуспяла пластична операция люде, и умиращи младежи-наркомани... Има просто от всичко, с което може да се дефинира пост-глобалното, "мулти-култи"-общество. И никой не се тръшка, че народът му е или не е такъв, какъвто са го "изисквали" социалните идеали на миналия век.

Медицинската диагноза "аутизъм" вече се приема от някои генетици като мутация/еволюция на хомо сапиенс до нов вид съзнаващо същество без способности за емпатия, но с огромен паметов потeнциал и механистично/компютърно мислене. Груповата, родовата, националната принадлежност пада и се заменя с тотален индивидуализъм, егоцентризъм и социална анонимност.

И какво бихме били (или би било добре да бъдем) "ние българите" в този "хорор-сценарий"?

След споделените мисли може да прозвучи и неубедително, но моят отговор е:

нека се опитаме да бъдем това, което всеки един от нас е – неповторима индивидуалност с гражданство на планетата Земя!

9

Ще направя едно малко отклонение, за да изясня част от изходната си позиция. Има едно клише, което казва, че няма добри и лоши народи. Не възразявам. Но това е прекалено общо и прекалено морализаторско. Факт е, че има народи и по-малки общности, чиито традиции не ги стимулират да реагират адекватно на промените в света. НО ТУК СТИГАМЕ ДО УСЛОВНОСТТА НА ВСЯКА ТЕЗА. Например, циганите до края на ХІХ век съвсем не са били тази маргинална маса, каквато са днес. Имали са занаяти, които са упражнявали от векове, предавали са ги като традиции в родовете си и са живели някак в полза и мир с околния свят. Тази идилична приказка свършва с настъпването на индустриалното общество – голяма част от занаятите им се оказват ненужни, а в адетите им липсва адаптивността. В хилядолетната им традиция знанията са се придобивали от жизнения опит, а не с посещения в училище и четене. Нашият народ до средата на ХХ век е пълната противоположност на тази нагласа. У нас имаше култ към образованието, към четенето, към новото и различното.

ДАНО НЯКАКЪВ СТРАШЕН КАТАКЛИЗЪМ НЕ ДОВЕДЕ НЕЩАТА ДО ПОЛОЖЕНИЕ, КАКВОТО МНОЗИНА ОЧАКВАТ, ОТНОВО НАЙ-ВАЖНОТО В ЖИВОТА ДА СТАНЕ ФИЗИЧЕСКОТО ОЦЕЛЯВАНЕ, ЗА КОЕТО ЗНАНИЯТА И ОБРАЗОВАНИЕТО БИХА СЕ ОКАЗАЛИ ПО-СКОРО ПРЕЧКА.

Един малък фрагмент, който засяга въпросите и за народопсихологията и за нациите. Ще се позова на моя любим Ортега-И-Гасет. От прочетеното оставам с впечатлението, че той е бил почитател на британските стандарти в организацията на обществото, в мисленето, в усещането на личността за уникалност в общността, за ролята на Великобритания в света. Мислите му са от 20-те години на миналото столетие и са пророчески, като имаме вече знанието, какво се случи в Европа, а и в самата Испания, след 33-та. Той говори за английския обичай по мръкнало всички да са си по къщите (ЗАБЕЛЕЖЕТЕ!), оставяйки улиците във властта на престъпността. Той прави констатацията, че откакто се избира парламент, винаги има политически сили, като едни от най-силните послания към електората са: да се въоръжи полицията, за да се справи с уличната престъпност. И тези политици и партии никога не са получавали нужната подкрепа, за да въоръжат английската полиция. Според Ортега британците ясно си дават сметка, че ВЪОРЪЖЕНИЯТ ПОЛИЦАЙ Е ПО-ОПАСЕН ЗА ОБЩЕСТВОТО ОТ УЛИЧНИЯ БАНДИТ, защото от последния можеш да се скриеш, например след 9 часа, в своята крепост – дома, а от прекалено овластената полиция реално няма ефективна защита. За мен тези мисли бяха разтърсващи и в качеството ми на българин – обезсърчаващи. Защото тук нагласата е точно обратната – повече сила и власт на въоръжени хора от какви ли не органи и по-малко контрол върху тях с илюзията, че те ще ни отърват от лошите. И това, при всичката информация, колко е лесно преминаването от лагера на полицаите в лагера на бандитите – както и при постоянно споделяните подозрения, че често двата лагера заедно воюват срещу интересите на гражданите. Толкова за Ортега-И-Гасет и моите тревоги по въпроса.

Друг фрагмент от една презряна от мнозина форма на обществен живот – футболът. Случайно бях във Виена по време на един незабравим мач на Барселона (със Стоичков и Ромарио) срещу един от местните отбори. Половината Виена се радваше на победата на Барселона без ни най-малки патриотични угризения. Ако аз декларирам подкрепата си към чужд отбор, когато той играе примерно с ЦСКА, ще бъда заклеймен като национален предател. Сега да не влизаме в разсъждения: откъде в днешните времена черпим вдъхновение за националното си самочувствие, както и в илюзии за единение – това е съвсем друга тема. За несведущите по въпроса ще припомня факта, че Великобритания си има четири национални отбора – тези на Англия, Уелс, Северна Ирландия и Шотландия и не е толкова интересен фактът, че държавата от това не се е разпаднала. Мен ме вълнува много по-смущаващ въпрос. Ние постоянно виждаме натурализирани спортисти в различни спортове, които приемат дадено гражданство, за да участват на международно ниво, както и откровено за материални облаги. За гражданите на Великобритания натурализацията е излишна. Ето тук моят български мозък, моят български морал, моят патриотизъм и моят нихилизъм взети заедно, а и поотделно, не могат да преработят факта, че млади момчета се декларират като уелсци с пълното и ясно съзнание, че, колкото и велики футболисти да са, никога няма да усетят тръпката на победите и триумфа на световни и европейски първенства. От което, на територия футбол, губи и самата Англия, защото разпилява звездите си, но някак британските граждани са узрели до убеждението, че маркирането на някакви различия, които на определено ниво създават проблеми, носи дивиденти при големите и важни неща за цялата нация във…, във …., абе, където трябва.

Трети фрагмент, отнасящ се до популярната теза, че има незрели нации, нации, които са нещо като деца в “огромното световно семейство”. Скорошните скандални изказвания на Ахмед Доган за пореден път разбуниха общественото пространство. Естествената реакция на думите му е справедливият гняв, макар че е редно да осъзнаем, срещу какво точно се гневим – срещу цинизма на тона или срещу фактическото положение, в каквото реално си живеем от осем години. Искам да погледна на провокацията на Доган от малко по-различен ъгъл – моделиране на реакцията. Има нещо зловещо и сатанинско в премерените и прицелени многоходови комбинации на Ахмед Доган, в които на нас самите ни е отредена съвсем не маловажна роля. Сатанинското е в употребата на естествената, справедлива в моралната си основа, реакция за цели, които са диаметрално противоположни на морала на самата реакция. С други думи, в тази схема действието на добрите задължително довежда до ползи за лошите. И това е така, защото моралната енергия предварително е канализирана да се излее в неполитическа активност. Едно политическо действие предизвиква неполитическа морална реакция, защото от много време ни се внушава, че политиката не е арена за реализиране на морал. И всички, които по детински вярват, че на неморалното действие на политиците трябва да се отвърне с морална реакция на битово, а не на политическо ниво, реално работят за Доган и приятелите му Станишев, Първанов и марионетките около Симеон. Защото най-първосигналният подтик, да се подкрепят кресливите опоненти на Доган – Атака и Ред, Законност и Справедливост, стяга електората на ДПС. Това, в комбинация с навика на много от моралните хора да отиват за гъби точно в деня на изборите, дава на Доган влияние в политическия ни живот, далеч надхвърлящо влиянието – материално и духовно – на собствения му електорат.

За жалост наоколо не забелязвам Ортега-И-Гасет, за да го попитам: какво е мнението му по въпроса.

2

8

ю

н

и

2

0

0

9

Какво точно каза Доган на 18 юни в Сатовча?

Ами той просто обясни технологията за одобряването на проекти по различните програми, субсидирани от Европейския съюз. И представи истинската технология за избирането на бенефициентите.

Решението не се взема от партийния лидер, а от неговите инструменти в изпълнителната власт. Нека не забравяме, че Доган е (беше) депутат, сиреч е (беше) в законодателната власт. Но той пък си има инструменти в изпълнителната власт – като например, шефката на фонд "Земеделие". Тя от своя страна подписва договора с бенефициента. Едва тогава последният може да започне с реализацията на проекта. Значи Доган може ефективно да влияе върху вземането на решения: кой да получи и кой да не получи субсидия от еврофондовете. Затова на събранието в Сатовча той толкова открито съобщи на електората си схемата.

И това е истината – депутатите не са хората, които разпределят лично парите по програмите. Одобряващите проектите са във фонд "Земеделие”, където са хората на Доган. След изпълнението на проекта бенефициентът изготвя един куп документи, свързани с отчета на изпълнението, и ги предава – отново на следващия Доганов инструмент, "Разплащателната агенция". А тя какво прави – търси под вола теле и често го намира или не го намира според указанията от "високо място”.

Ето, това е истината и Доган я каза.

Въпросът

Само Доган ли прави така? Естествено, отговорът е:

“Не”.

Всички останали партии и техните лидери също правят така! Следва:

“Защо?”

Моят отговор е:

“Защото нацията го допуска, защото ние го допускаме, защото всеки от нас го допуска, защото аз го допускам. Защото социалистическото ни възпитание ни е научило, че Партията ни дава образование – безплатно(!), дава ни правото да се трудим – по разпределение, където Тя реши(!), пак Тя ни осигурява медицинско обслужване – също безплатно(!), пак Тя ни дава апартаментите – този път не безплатно(!), пак Тя ни разрешава благосклонно да се запишем на опашката за кола и да и дадем 1500 лева заем – безплатен(!), сиреч безлихвен, за 10-15 години. Да не говорим за жилищно-спестовните влогове…”

В ония времена Партията даваше или не даваше всичко! Всичките ни партийни лидери са възпитавани в онова време. Поради това и мисленето им е еднакво – независимо в какво се кълнат. Всички сънародници на възраст над 18 години (а това са гласуващите!) са възпитавани по същото време и при същите нрави. На всички нас е внушавано, че това разпределение е справедливо, естествено и конституционно (член 1!). Мнозинството от нас го и приемат. Затова и го допускат. Още е много малко малцинството, което не е било в зависимост от Партията и което не смята, че една партия дава/не дава благините. То още няма решаващата дума. Затова няма разлика между Партията и партиите, затова се роди перифразата "всички са маскари”, като отглас на Алековата "и едните, и другите са маскари”. Затова няма шут на управляващите.

Изходът?

Библията – Мойсей – поне още едно поколение. Цицерон:

Тъжно – за моето поколение. И за още две след моето.

Какво не каза обаче Доган?

Доган спести на избирателите, че тъкмо това нещо Европейската комисия го нарича

“риск от упражняване на политически натиск при разпределяне на еврофондовете”.

И поради това замрази куп милиони. Доган пропусна да каже, че Европейска служба за борба с измамите (OLAF) ще дойде отново, и то скоро, за да наблюдава процедурите за разпределянето на парите на европейските данъкоплатци. След това ще започне да наблюдава и разпределението на парите, събирани и от българските данъкоплатци. Защото ние сме част от европейските.

Защо европейските институции са се загрижили толкова за нас? Мисля, че се грижат повече за себе си – практикуваният тук начин на мислене е опасен и за тях, защото е заразен – и за обикновения човек, и за политиците. Досега в старите демокрации партиите не са давали и хората не са получавали благини от тях. И това е може би най-голямата социално-културна разлика между тях и нас, която пречи не само на политиците да разбират посланията им.

Изводът?

Практическото прилагане на марксизма прекъсна континуума на социалното и културното развитие на българския (и не само на българския) народ и превръщането му в нация за период от 2-3 поколения. (В тоталитарното време не се говореше за нация – създаде се дори ужасното понятие "съветски народ”!) Премостването на този период (вероятно, "преминаването над него като по мост" – бел. моя, И.К.) и лекуването на пораженията в мисленето на хората ще продължи поне също толкова време, за да се върнем на нивото от преди социализма. А колко ли още време ще ни трябва да се изравним с другите и да започнем да ги разбираме?

9

9

Моля ви, убедете ме, че не е така!!!

9

Пак идват избори, на които пак към урните ще се запътят еди колко си национални характера и така ще възпроизведем част от профила си във вид на политически водачи.

9

"Цар Траян има магарешки уши."

2

9

ю

н

и

2

0

0

9

Ето, че въпросът за тарикатлъка се преплете и с проблема "Доган". Народопсихологията естествено се отразява и в политиката. А Доган си е хабилитирано лице по тарикатлък.

Много ми хареса в един сайт статията на Бени Хюбнер: "Пример за вярност към демокрацията". Ето я и връзката към този сайт – за всеки, който прояви интерес:

http://www.forumat-bg.com/index.php?option=com_content&task=view&id=281

Алегорията ми допадна...

Чета в "Нова Магнаура", чета из мрежата... И си мисля – как стана така, че издигнатото преди в култ образование (както казва един от коментиращите) в момента е в упадък?

Аз виждам причината точно в култа и в народопсихологията.

Ако погледнем назад през годините, някъде там, в онези далечни времена на Просвещението, в цял свят стремежът към грамотност е бил свързан със стремеж към просперитет. И при нас – също. Но... винаги има едно "НО” – докато просветените хора в света са били обект на възхищение и преклонение, а непросветените са се стремили да ги настигнат, при нас просветените са били обект и на тиха ненавист, породена от завистта. А тя – завистта – е заразна. Нека да не се връщаме толкова далеч във времето. През смутните години след 9.ІХ.1944, доста учители са били убити без съд и присъда, без вина – просто, защото са били по-просветени, а имената им попадат в списъците на "враговете на народа”. Знам за трима, в района около Пирдоп. Единият (преподавател по математика) дори е бил ятак, но това не е попречило още в първите дни, след като партизаните са слезли, да бъде убит...

В какво се е изразявал години наред стремежът към образование? Дори във времето на моето детство беше доста популярен съветът:

“Учи, мама, за да не работиш!”

За българина, в голямата му част добиващ от векове парчето хляб с тежък труд и много пот, работа, която не предизвиква пот, не е работа. От там и стремежът към тарикатлък. Който не успее да получи (не просто) образование, а ЗНАНИЯ, даващи му възможност да се ТРУДИ, но с пот по сивите клетки, както казва Еркюл Поаро, такъв търси друг начин да не се поти по гърба и челото. Всеобучът ("всеобщо задължително обучение" – бел. моя, И.К.) по време на социализма, доведе до голямо изобилие на хора, притежаващи какви ли не дипломи, неподплатени с истински знания и умения, а оттам – и до процъфтяване на тарикатите и тарикатските начини да забогатееш. Та нали "да си добре” е синоним на "да си богат”. Беше срамно и непрестижно да се работи с пот на чело. Въпреки че РАБОТНИКЪТ беше солта и пипера на социалистическото общество, работата "на бюро” беше кроткият стремеж на всеки. А бюрата – малко. Всеки от тук пишещите сигурно се е сблъсквал с антагонизма между "потящите се" и онези другите, "учените". Бащата на първия ми съпруг казваше:

“Учен човек, като породист кон – само яде и с..е – от него файда няма.”

И аз трябваше да се чувствам второ качество човек.

Партията подклаждаше това – за хората с висше образование местата в нея бяха лимитирани, заплатите на образованите хора – също. Още тогава съм чувала:

“И к`во, като си учена – колко вземаш!”

Посятото тогава сега дава плодове. Плачем, че ценностите били подменени, че образованието било в упадък, че младите били такива или онакива, че българският народ бил такъв или онакъв.

Не! В голямата си част българският народ е трудолюбив, любознателен, толерантен. В голямата си част българите работят онова, което могат и не се интересуват от "канчето на другите”. За съжаление и условията за процъфтяване на тарикатите са добри – и те, естествено процъфтяват, търсят (и често намират) място в политиката, в бизнеса, в правораздаването, в университетите... Примери за това – много, но силно се надявам, че тези условия скоро ще се променят. Не че тарикатите ще измрат. Те винаги ще съществуват, защото са като плевелите – устойчиви. Но не може заради няколко туфи с плевели да кажем, че нивата, наречена България, е негодна.

Връщам се към статията на господин Хюбнер. Написах към нея доста тъжно продължение, но би могло да се напише и друго – оптимистично!

9

аз НЕ възприемам себе си като мърша,

с всичките ни предимства и недостатъци.

9

Ние българите страдаме още, но страданието идва от привързаност към вековни догми и предразсъдъци, които са навсякъде около нас и ни пречат да видим ясно пътя. Илюзиите са най-силните бастиони на егото и там ще се водят най-великите битки на новото време. Всичко това е вече започнато. Нека не бъдем на опашката и да го пропуснем изцяло, а да го посрещнем с широко отворени обятия, сърца и очи!!

3

0

ю

н

и

2

0

0

9

“Група младежи българи мохамедани в гр.Смолян, ръководени от чисто вътрешни подбуждания и ясно съзнание, че е дошло време и ние да заживеем един културен живот в духа на новото време и да дадем подтик към народностно пробуждане на нашите съверци и сънародници от Родопския край, които досега са живели един съвсем затворен живот, спъвани от ред традиции и причини, и така са останали най-назад в културно отношение от всички отклонки на славянското племе, решихме да скъсаме отношенията си с вековното невежество и да поведем народа към един нов живот и културен възход за благото и честта както на българомохамеданите, така и на целокупното ни отечество България” [с.31].

"Подтик към народно пробуждане", за да се скъса с някакво "вековно невежество" на хора, "останали най-назад в културно отношение" – и всичко това като цел на една вечеринка! Изглежда сюрпризиращо.

При това се продължава:

“Ние добре знаем, че сме българи по народност и че по една или друга причина преди 3-4 века сме приели мохамеданската вяра. Това обаче не ни пречи ни най-малко да се чувстваме членове на общото славянско семейство. Заблуждението, в което са тънели нашите деди, искаме да отхвърлим и да заживеем в радост, още повече сега, когато се чувстваме с едно сърце и една душа с нашите сънародници българохристияните. Нашето желание е пламенно и ние сърдечно ще се стремим да се уравним и да заживеем с един наистина задружен културно-обществен и родолюбив живот с нашите събратя, към които храним особена надежда да ни помагат и упътват, дето стане нужда. (...)

Затова, изхождайки от това съзнание, ние (...) се събрахме и сгрупирахме около младежа Ариф Бейски, 22-годишен, от гр. Смолян (...), обмислихме и решихме да направим първа крачка в нашия нов културен живот. (...) Имената на членовете на тая първа българомохамеданска културна група са следните: Ариф Юс. Бейски, Мехмед М. Ишарлиев, Брахим Джаферов, Зюйди М. Челебиев, Ариф Хас. Барчинков (от с. Райково), Сюлейман Ем. Фисенски, Мустафа Ибр. Порязов, Смаил Джалалов, Адил С. Ходжаджиков, Осман Ас. Ходжаджиков, Салих М. Ходжаджиков, Асан С. Фисенски, Салих М. Узунов, Исен М. Челебиев и стария общественик Юсеин Бейски.

За ръководител по устройството на вечеринката поканихме нашия съгражданин г. Петър Ан. Маринов, известен като популяризатор на родопския народен бит, който се съгласи и пое работата. Същият ни приготви и специална пиеса из селския бит ‘Съдът на агите’, която веднага възприехме, раздадоха се ролите и приготовлението на вечеринката почна. Днес направихме генерална репетиция” [с.31-33].

Из Протокол за изнесената първа българомохамеданска вечеринка от 1 март:

На тая вечеринка присъстваха за пръв път и българомохамеданки. Пример даде местният първенец Юсеин Бейски, който доведе жените от многолюдното си семейство. Общият брой на българомохамеданските жени беше около двадесет” [с.33-34].

Из Учредителен протокол на Българомохамеданска културно-просветна Дружба "Родина", гр. Смолян от 3 май:

“Първата проява на културно пробуждане и народностно възраждане, която направиха българомохамеданите в гр. Смолян през месец февруарий 1937 година, се разрази и узря в едно общо и единодушно решение – да се основе една българомохамеданска културно-просветна Дружба, която в бъдеще да ръководи работата в това духовно възрастване и повдигане народностното чувство на среднородопските българомохамедани. За целта е изготвен специален устав, за обсъждането и приемането на който днес, третий май хилядо деветстотин тридесет и седма година, се събрахме долуизброените членове българи мохамедани и християни в салона на местното читалище ‘Хр.Ботев’. (...)

Из Устав на Българомохамеданска културно-просветна Дружба "Родина" в гр. Смолян:

Из Позив от Дружба "Родина", гр. Смолян:

Ад. Ходжаджиков”

[с.46-49].

Из Позив от Дружба "Родина", гр. Смолян:

От дружеството” [с.44-45].

Идеите за скъсване със символите на робството не спират до фесовете и фереджетата. Един от изключително сериозните знакови актове се оказва решението българомохамеданите сами да сменят имената си. Така, Юсеин Адемов Бейски се прекръства на Асен Боляров, Мехмед Ишарлиев става Чавдар Ишарлиев, Сюлейман Еминев Фисенски – Симеон Минчев Фисенски, Осман Ходжаджиков – Славей Хаджиев, Салих Ходжаджиков – Слави Хаджиев, Салих Узунов – Невен Узунов и така нататък [с.32]. От някои документи се вижда, че се заявяват идеи, които отиват и по-далеч, отколкото днес мнозина биха могли да приемат.

Из Заповед на ардинския мюфтия Камен Боляров:

Ардино, 15 ноември 1940 г.” [с.51-53].

Из Изложение от Дружба "Родина" до правителството:

Изложението е изготвено на 1.ІХ.1941 г. и разпратено за подпис” [с.53-58].

Из Писмо на околийския мюфтия в с.Лъджене, Пещерско, Маньо Шарков до Висшия медицински съвет за премахването на сюнета (обрязването):

Из Заповед №11 на околийския мюфтия в с. Лъджене, Пещерско, Маньо Шарков до свещенослужителите в околията относно преобразуванията в богослужението и религиозните обреди:

Разбира се, не може да има каквото и да било съмнение, че всички подобни действия, започнали някога с една вечеринка, не са срещнали отпор. "Родинци" успели да предизвикат срещу себе си достатъчно бурна реакция, съпоставима при българските мащаби с онази, която няколко века по-рано провокирал в Западна Европа Мартин Лутер, а впоследствие – и последователите му.

Из Спомените на Петър Маринов (писани през 1973 година):

Закон за изменение и допълнение на Закона за лицата от 1942 г.:

Из Спомените на Петър Маринов:

“Законът бе посрещнат от родинци с голямо въодушевление. Правеха се събрания, на които се обясняваше смисълът му, но паметно остана събранието на Дружба ‘Родина’ в Смолян на 18 юли 1942 година (...). До това събрание надделяваше мнението промяната да става постепенно, като първо на новородените деца се слагат български имена, сетне и на родените преди закона, а след това и на желаещите родители. На събранието обаче взе връх мнението за максималност – всички родинци да сменят имената си, а след тях и неродинци. Заслужават отбелязване изказванията на това събрание, в които личеше убеденост, дошла по самороден път у говорителите, и дълбокото прозрение на въпроса от тях, преживяващи спонтанно и неподтиквани от никого тези сюблимни в живота им моменти. (...)

– Аз съм си избрал име Светослав – каза Мехмед Дервишев!

– Аз пък Вихър! – обади се Махмуд Идризов!

– Аз Борислав! – казваше трети (Салимехмед Шевкетов), и така почти всички още в събранието съобщиха имената, каквито предварително бяха си избрали.

Значи този важен въпрос отдавна и дълбоко ги бе вълнувал и те бяха взели по него вътре в себе си решение. (...)

Самата централна Дружба в Смолян напечата позив за промяната, състави се СПИСЪК НА ИМЕНАТА от председателя и секретаря въз основа на български народни песни, приказки и легенди, нехристиянски, както следва: мъжки – Асен, Борислав, Благо, Божан, Бойко, Видул, Воин, Вихър, Витан, Горан, Грую, Добрин, Драго, Дойчин, Добромир, Железко, Живко, Звездан, Здравко, Крум, Косан, Камен, Кралю, Красногор, Любен, Младен, Момчил, Мануш, Найден, Невен, Огнян, Петкан, Продан, Първан, Пею, Радой, Рожен, Радомир, Русин, Слав, Страшимир, Смилен, Станой, Страхил, Станимир, Тихомир, Светослав, Станислав, Славчо, Светъл, Сокол, Северин, Славян, Секул, Тихол, Трайко, Хубен Цветан, Чавдар и др. и женски – Бойка, Борика, Босилка, Арда, Божура, Бистра, Биляна, Бонка, Благородна, Бисера, Блага, Венета, Вида, Весела, Велика, Гена, Гергана, Гюрга, Дева, Дуня, Дафина, Дарина, Драга, Добра, Ела, Зора, Звездана, Загорка, Захаринка, Иглика, Искра, Лала, Магда, Милкана, Минка, Малина, Нора, Нона, Пройка, Победа, Правда, Родопа, Ружа, Росица, Ракшина, Румяна, Софка, Секула, Снежана, Сирма, Светла, Севда, Слава, Славянка, Сребра, Тамара, Татяна, Топола, Храбра, Царева, Цветана, Чубра, Шанка, Ягода и др. (...)

Всички делегати се разотидоха към селата и занесоха нужното количество формуляри, позиви и списъци. (...)

Първите молби в Смолян бяха подадени от Ариф Бейски, преименуван Камен Боляров, Мехмед Сал. Дервишев – Светослав Добрев Духовников, Юсеин Якубов – Чавдар Славянов, Риза Бейски – Харизан Боляров, Фатме Бейска – Цена Болярова, Насибе Шехова – Невена Шехова, Фатме Дервишева – Росица Духовникова, Мехмед Велиев – Велик Велиев, Ахмед Хусков (близо 50-годишен човек) изненада всички с новото си име Александър Мазаров (той наистина пееше хубаво и си бе избрал името на прочутия български певец Тод. Мазаров, прославил родината си и далеч зад границите), а Мехмед х.Еминев от с. Загражден беше се наименувал БОЙЧО ОГНЯНОВ... (мислил ли беше народният поет Ив. Вазов, че името на неговия герой от ‘Под игото’, Бойчо Огнянов, ще възпламенява сърцата на изостаналите във възраждането си българи 60 години по-късно след написването на книгата?!)” [с.105-107].

“Противниците този път не се проявиха така рязко (...), неохотно подаваха молбите, чакайки да станат някакви военни събития в угода на желанието им. Те бяха обезкуражени от това, че стана известно какво в близкото минало били разменени писма между нашето правителство и това на турската република, в резултат на което последната бе заявила, че се интересува само за турското малцинство в страната, но не и за българите мохамедани. Става ясно, че това си бе наш вътрешен въпрос. А интерес бе проявен от анкарския вестник ‘Улус’ , от името на който, както се разбра, бил дошъл турски журналист, Шакир Чечен, който обиколил турските райони Делиорман и Кърджали, па отишъл и се срещнал и с околийския мюфтия в Ксанти, българин мохамеданин родинец, когото след обичайния разговор запитал:

– Как стои въпросът с преименуване на мохамеданите в България?

Мюфтията разбрал накъде бие работата, затова му казал:

– За да Ви отговоря, ще Ви задам един въпрос. Съгласни ли сте?

– Евет! Да – отговорил журналистът.

– Вие как се казвате?

– Казвам се Шакир Чечен.

– А по-рано как се казвахте? (Преди промяната на имената в Турция.)

Журналистът казал старото си име, което било арабско.

– Така и аз – потвърдил мюфтията, – по-рано се казвах Ариф, а сега се казвам Камен. Така е с всички. Това си е наше българомохамеданско дело. Както и вие в Турция сте си променили имената от арабски на турски, така и ние сега си ги сменихме с български. То е затуй, че ние сме българи, а не турци.

На това журналистът нищо не отговорил и срещата се свършила.

Всички тия неща ставаха достояние между българомохамеданското население и окуражаваха родинците – борци за един нов мироглед – и обезкриляха противниците, които се виждаха безсилни да се борят идеологически срещу младите.

Затова и старите противници сега не бяха така смели по имесменяването и примирително казваха:

– Щом има закон, нема какво да се прави. Ще ги сменяме!

Само един измежду тях, най-главният крепител на фанатизма в с. Могилица, Смоленско, известният Афуз Ариф Агушев, бивш народен представител към Сговора, беше пратил специален човек в Смолян да пита:

– Може ли да си сложи име АДОЛФ? (Зарад Хитлер.)

Отговорили му, че, ако се чувства германец, да си сложи това име. Той се беше почудил, па накрая решил да подаде молба и си сложи българско име” [с.109-110].

Стоян Михайлов: "Разгромът на Родинското движение" (фрагмент)

“Не просто за съжаление, ала за истински ужас след седем години настъпила трагедията. След 9-ти септември 1944 г. към родинското движение се налага рязко отрицателно отношение. Дружба ‘Родина’ е обявена за фашистка организация и разтурена. Всичко съградено от нея бива разрушено. Българите мохамедани са запокитени отново в обятията на турския антибългарски национализъм и ислямския фанатизъм, отново започва масово турчеене. Всички атрибути на турското етнонационално съзнание в нашите условия, свързани с религията, са възстановени: дрехите, богослуженията на арабски език, имената. (...)

Извършват се такива абсурдни неща, които не се поддават на разбиране в рамките на нормалното. (...)

За да се възстановят по-бързо арабско-турските имена на българите мохамедани от антиродинските сили, бил изработен специален примерен формуляр-молба. Виж, читателю, какво пише в него:

(...) В края на 1944 г. в Смолянско била възстановена молитва в богослужението, в която между другото се казва:

Тук повече не се издържа. Сякаш човек е попаднал в някакъв абсурден свят. В самата Турция повече от две десетилетия вече няма падишах, няма и халиф – те били пометени от Кемалистката революция! И не по-малко страшното – българите се молят за здравето и победите на падишаховата войска, която ги е клала в продължение на векове!” [с.421-422].

Напомняне. Изначалният въпрос бе:

ю

л

и

2

0

0

9

“МИЛОСТ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК!!!”

Пожелавам на хората от Министерството на образованието и науката, а защо не и от Министерството на културата, да поработят върху идеята най-после и в нашето,

БЪЛГАРСКОТО УЧИЛИЩЕ,

да се изучава ЗАСИЛЕНО български език и литература.

Защото знам по себе си – ако човек не знае родния си език, трудно ще усвои какъвто и да било чужд език. А когато някой ми се похвали, че знаел някакъв език, винаги му казвам:

“Като те слушам как говориш и като те гледам как пишеш на български език, не е възможно да знаеш друг език”.

Защото отношението към езика започва от матерния език. Ако не си го учил правилно, трудно ще научиш другия език, с другите правила и култура!

8

ю

л

и

2

0

0

9

“СВОБОДАТА СЕ НАМИРА НА ВЪРХА НА БОЙНОТО КОПИЕ”.

НЕКА НЕ ЗАБРАВЯМЕ ДА БЪДЕМ ГРАЖДАНИ И ДА УПРАЖНЯВАМЕ ЕЖЕДНЕВНО ВЛАСТТА СИ!

д

е

к

е

м

в

р

и

2

0

1

2

Това, което искам да изкрещя на някой площад, е:

“Хора, опитайте се да мислите! Или поне се събудете! Хора...”

С мои приятели често обсъждаме проблемите в България. И с течение на времето стигнахме до извода, че хората в държавата страдат от Синдром на непукизма. На никой не му пука (реално) за нищо.

Парадоксът, който откривам, е в това, че в същото време едва ли не всеки човек е готов да заяви:

И така нататък, и така нататък.

Предлагам на подобен тип хора някакъв начин, чрез който да изразят негодуванието си или поне мнението си (примерно, с протест), а те отвръщат:

– или нещо от този сорт.

Например, един ден (беше през лятото) с мои съмишленици бяхме решили да организираме протест във връзка с увеличената цена на електроенергията. Няколко дни преди това подехме кампания, с която да информираме хората за съответния израз на недоволство. Решихме, че е добре да раздадем информационни листовки относно датата, мястото, часът и причината за протеста. Случи се така, че когато дадох един такъв позив на двойка пенсионери (мъж и жена, на видима възраст около 70 години – най-вероятно, излезли на разходка), мъжът взе листовката, попита ме за какво става въпрос и, когато му отговорих, той ми отвърна, цитирам:

“Не ми пука. Не ме интересува.”

Бях озадачен. Попитах го, дали не го е грижа за неговите деца или внуци, а той отново ми отвърна:

Признавам, че това ме озадачи повторно. Хората срещу мен не бяха от типа: "Абе, я си гледай работата!". Бяха приветливи, усмихваха се. А на въпросните информационни листовки бе написан следният текст (припомням го по памет):

“Ако сте съгласни с новите цени на електроенергията, НЕ идвайте!”

Участвал съм в инициирането на различни протести. Но едва ли не по правило, много хора измежду онези, които се включваха в последния момент, фактически искаха да се възползват от събралото се множество, за да извлекат някакви си техни дивиденти. А всички протестни актове бяха изрично обявявани като чисто граждански и необвързани с каквито и да било партии или други организации. Не стигаше това, но и медиите внасяха порядъчно своята порция порочност и некомпетентност, като в някои случаи наричаха в репортажите си протестиращите (отново цитирам по памет)

Така например се случи да бъдат квалифицирани онези граждани, които в края на миналия месец се събраха пред сградата на Община Пловдив, за да изразят несъгласието си с взривяването на скали от Хълма на освободителите – всичко това, във връзка с изграждането на някакъв клуб ("Бунарджик"). Те не можеха да приемат, че взривяването се предприемало с цел "премахване на опасни каменни масиви". Ето защо продължават да протестират и досега.

За съжаление, това, че въпросният хълм е включен в Регистъра на защитените територии и зони в България, това, че на такива места е забранено изграждането на нови сгради, както и разрушаването и изземването на скални маси, очевидно има характера на нищо незначещо нормативно изискване за определена прослойка българи. А тяхната житейска философия също следва да бъде вписана в отговора на въпроса:

И следенето на Фейсбук-профили от страна на полицията (тук включвам и моя), и опитите да бъда сплашван (пак от страна на полицията – при това, доста нескопосно), и очевидната несправедливост и злонамереност, заливаща ни отвсякъде също трябва да се впишат в отговора на този мъчителен въпрос.