"За единия хляб – изяждат... Човека!"

Станислав Лец

(Sic!)

“Да се работи за преодоляване на тенденциите в обществото, създаващи паралелни светове!”

(Справка: случаят с новоизбрания президент на Германия, Кристиян Вулф.)

● Априорно и константно наложително ли е обществото да бъде разглеждано като вместилище на “вражески отношения”, за да може която и да било форма на вътре-социален колаборационизъм да се третира като някакво “предателство”? И ако това – все пак – е така, то коя от обществените сили би могла да се (само)отъждестви със социума, за да има правото да обозначи отсрещната като "вражеска" – а оттам и всяка подкрепа за нея като "колаборационизъм"?

Тези въпроси могат да се превърнат в облигатен контрапункт по време на прочита на коментирания текст.

А ако все пак – за да се намери основание за употребата на термина "колаборационизъм" в комбинация със "социал-" – трябва да се открие "враг", осъществяването на колаборация с който да бъде заклеймена, то наистина не изглежда невъзможно този враг да бъде съзрян във "властта". (За подобно разбиране помага и последната дума в заглавието – "властитутките".) Но... нали – поне в демократичните общества – властта бива избирана от самото общество. В такъв случай (а и за да се върнем към последния от по-горе поставените въпроси), трябва ли да приемем, че съществува някакъв абсурден сценарий, по силата на който "социал-колаборационизмът" представлява осъдително предателство на обществените интереси, в някаква война на обществото със самото себе си? Ерго, имаме ли право да говорим за "обществото като цяло"? Или би било по-коректно да мислим за сблъсъците между отделните суб-общества в рамките на цялото общество, да мислим за колизиите между различните идеологии в рамките на пъстрилото от обществени учения, да мислим за властта като обвързана само с някои от тези суб-общества и идеологии, откъдето да изведем правото на останалите членове на обществото да третират всяко подпомагане на все същата власт като "предателство" (разбира се, гледайки на нещата от купола на тяхната камбанария)?

Като “симфоничен синтез” това единство ражда и формира тълпи и даже популации от рептилии³ – Властитутки, от големокоремести консуматори, проституиращи клакьори, котерии на безкултурната и антикултурната посредственост –

обскуранти⁴ – кашавари на просешки публични чорби за бедни, за паупери⁵, за плебеи. Начело са лаиците в собствената си професия (когато я имат!), т.е. политиците – Бащите на народа, за които той от край време си е кръгъл сирак! По-нататък следват идеолозите без идеи, които винаги имат идея за собствено благополучие; кюретата без искрена вяра в Бога (“Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!”), но със страстна и искрена вяра в земното; учените, за които науката е terra incognita, подкупните съдии, повече от всички нуждаещи се от осъдителни присъди; поетите на коленопреклонната и прозаичната низост; прозаиците на поредното поетично и героично настояще и неизбежно-задължителното утрешно Всеобщо Щастие; естетите-музиканти, щастливи със съдбовното си предпочитание и музициране в жанра на Химните на Властта; човеколюбивите художници и скулптури с вкус към Царските Особи и техния фаворизиран и винаги всеготовен дамски антураж; бодрите организатори-лилипути, превозващи Гъливеровски мобилизиращи лозунги на четиритактови БТР-и; тук са още усърдните и недискретни статистици на изопачената и манипулирана (и виртуална!) информация, дискретни информатори на тайната статистика… Тук са рояците и племената на фанатизирани хрътки човекопреследвачи и канибали-антропоиди, за които (някак си съвсем естествено!) “човекът е най-висша ценност” ("За единия хляб – изяждат... Човека!" – "шегува" се тъжно сериозният Станислав Лец!); тук мърдат и стадата от потеклото на библейския Юда, дъвчещите и преживящи продажни слуги по тучните ливади на Социалното и Историческото Пасище – винаги имащи апетит да сменяват вегетарианското си меню за продадено на

Властта човешко месо... Тези са Властитутките, които с присъщата на прозелитите⁶ пламенност, послушно и усърдно

бъркат амалгамата на най-потребния в момента идейно-наркотичен коктейл за Масова Фасцинация⁷ (омая), за текущо изгодната социална хипноза. В Евангелието на Лука е казано:

Мислите ли, че не знаят, наистина?

Фалосът като символ на Фасцинус можел да бъде видян навсякъде: по вратите, стените (в това число и по църковните зидове), върху уличната настилка, във всеки дом, дори на шиите на децата:

Над тях тегне митичният “архетип на Тантал” – Танталовият фрагмент на човешкото съществуване. Неговият онагледен смисъл е сетивното възприемане на Бляна и Идеала и невъзможността той да бъде обладан и постигнат. Заради обида към боговете от Олимп, Тантал бил захвърлен в мрачното царство на Хадес, където страдал ужасно без вода и храна, въпреки че водата се качвала до устата му, а плодовете от дърветата почти докосвали лицето му. Точно затова възниква и се утвърждава социал-колаборационизмът! Колаборирането със силните във Властта! Властослуженето на хората Властитутки!

Властта от всички времена, континенти и архипелази измерва количествата послушание, подлизурство, мерзост, подлост, предателство, жестокост, продажност, варварщина и доброволен канибализъм и превръща тези и други подобни прелестни човешки черти в съответното качество – йерархизиран достъп до Благата! Тогава започва тържественото ритуално раздаване на дипломи и индулгенции за фанатична безгръбначност, перверзна ортодоксалност, атестати за подла лоялност и доброволно избрана духовна убогост. Такъв е Слугинският Смисъл и същността на testimonium spiritualis paupertatis (Свидетелството за духовна бедност)! То, това, както и всички останали подобни свидетелства, са заслужени с

унижението на Духа в блясъка на Лавровия Венец, при връчването на най-високия Държавен Орден⁸, Тържествената Грамота, Златната Палма, “Академичния” Оскар… еt cetera.

Искате ли да си припомним Хораций – какво уродливо съчетание на възвишен поетичен ум и каква нищожност, дребнавост на характера в панегириците му, посветени на Благодетеля Меценат!

“На царствени праотци славен внук, Меценат!

О, радост моя – чест и убежище...

Ако ти ме приобщиш към певците поети,

аз до звездите главата си горда ще вдигна!”⁹

(Квинт Гораций Флакк, “Оды, эподы, сатиры, послания”)

Опази ни, Боже, от такава гордост! Истинското и название е Страх, безумен страх за Съществуването, Кариерата, Славата. А те, както е ясно, се осигуряват с безгръбначност и компромисност, чрез колаборация с Егократа-Цезар, със Силния на Деня! Ето, за тази принуждаваща Социална Необходимост във формата на Обща, Глобална и Задължаваща ни Властова Реалност сме длъжни да говорим като носители на Свободния Логос! Да говорим и да крещим с онзи древен глас – vox clamantis in deserto – гласът на викащия в пустиня.

Дали Хораций е имал друг избор? Вероятно е имал, дори е сигурно, че е имал и друг начин да оцелее в суровата деспотична действителност. Но е възможно и да е нямал! Защото Римската империя познава и един друг вид социална практика – наказанието без вина! Каквато е участта и съдбата на Овидий! Блестящ светски човек, сърцевед, познаващ най-тънките движения на влюбената душа и на любовта в душата, той е принуден да преживява самотно и мъчително в покрайнините на Римската империя край Черно море, съвсем близо до България – сред варвари. За тях мирът е бил нещо ефимерно, мимолетно и отлитащо, а войната – естествено състояние! И този изтънчен човек, чиято душа вероятно е целуната от древна олимпийска муза, сълзливо хленчи за цивилизования Рим и, за да прекрати изгнанието, започва с поезията си да обожествява Цезар и всемогъщата политическа интригантка Ливия, каквато е била тогава и задължителната официална практика:

Ако целта на Цезар е била да накара поетичната лира на прочутия в столицата Рим поет да го обожествява в един глас заедно с обкръжаващата го клика, той е постигнал това напълно. Мога да разбера психологическите причини за екзистенциалната трагедия на великия поет, който е бил безапелационно прокуден от родината и е бил заселен в чужда, заплашителна и негостоприемна Вселена – тази на варварския свят. Онова, което не мога да приема, е безкрайната раболепност, изгубването на чувството и мярата за собствено достойнство, амнезията и ампутацията, които не му позволяват да изрече гордо и свободно утвърдителното – Не! А иначе, в процесуалността на историческия континуитет и sub specie aeternitatis (от гледна точка на вечността), феноменът “Хораций-Овидий” е тъжна илюстрация на печалната и зловеща историческа практика в сферата на духа и… извън него!

Властитутката! Та нима този феномен трябва да бъде предикиран, определян само като древен? Не се ли вписва, не е ли жив той (не на Балкана!), нито само на Балканите, нито само в Евразия, Афразия или в Оруеловата Океания, а в цялото съвременно модерно и постмодерно пространство? Но същественото за дискурса, който щрихирам тук, е теозисът,

обожествяването на Човека, пък бил той и Цезар! Видно е, че придобиването на Славата-Универсалия¹⁰, оцеляването и временното, но понякога толкова необходимо, душевно равновесие, преминават през някоя от формите на атрофията на хуманното, т.е. и през Социал-колаборационизма! За Хораций и Овидий (и за мнозина още – името им е Легион!), пътят

на тази атрофия преминава през утвърждаването на Другия, дори на Ненавистната Другост¹¹. Защото сигурно дълбоко в себе си тези високообразовани люде не са изпитвали толкова коленопреклонна любов към Величествата, която разливат и разлистват така прекрасно в своята поезия! Но техният колаборационизъм преминава през Човека, в случая през Овластения Човек, когото превръщат в Бог! Властитутки!

Аналогичен е и класическият случай с Галилео Галилей – този скандално известен учен, който разкрива незримите пътища на небесните светила, но все пак прекланя глава пред земните светила – генерал-инквизиторите на Светата Католическа Църква. Както свидетелстват протоколите от неговите разпити, той е изрекъл:

(Йосиф Григулевич, “Инквизицията”, София, 1986, с.439-440)

Не е издържал на Властната Принуда-Универсалия горкият 70-годишен стар учен! Колаборирал е! В един миг, а вероятно след ужасна поредица от мигове, той предава делото на своя живот! Но живота си не дава! Делото, научното му дело е нужно на Общото, на комплексната Универсалия – Науката! А животът му, вече посрамен от социал-колаборацията, е

нужен само на самия него!¹³ Такава е историческата истина за “Галилеевия случай”! Какво от това, че векове по-късно Светата Католическа и Апостолска Църква ще признае истината на Галилей и собствената си грешка? И навярно пак за честта на Универсалията-Наука и разбирайки дълбоко моралния крах на Галилеевия компромис, неговият ученик Виченцо Вивиани съчинява легендата, която се понася от уста на уста през поколения и векове – след съда старецът бил казал: “И все пак тя се върти!”

‘Извива ли се, запазва се цяло.’

Проф. Христов обаче е неумолим: да, Галилей е запазил "посрамения" си живот и – както ще се прочете непосредствено по-долу – е "пропуснал да утвърди Индивида и Единицата", усилвайки в противовес "Универсалията-Власт".

Кой е прав?

Да, Земята се върти, Галилее, върти се ужасяващо безшумно заедно с онези, които предават ближните си и дори Великото в делото на собствения си живот, и заедно с тези, които не предават никого и никога, въпреки чудовищния натиск на поредната Властна Идея-Универсалия – самотна или сдружена с други свои посестрими! Мисля, че за съвременната рационалност е напълно ясна ирационалността на Галилеевия случай – та нима човекът за първи път се изправя лице в лице с Властната Необходимост? Казано с думите на Сьорен Киркегор или Лев Шестов, в борбата за “възможността на невъзможното” Галилей е пропуснал да утвърди Индивида и Единицата – утвърдена е Универсалията-Власт – страшна, безапелационна, покоряваща, унижаваща оскърбяваща...! Както безкрайно много пъти преди това в Историята!

Изглежда тъкмо този повтарящ се през вековете ненавистен феномен е дал основание на Себастиан Бранд още през 1494 година, в полуготически, полуренесансов стил, в Кораба на глупаците да направи жлъчна, унищожителна, но житейски и психологически точна характеристика на двойствените (като митичния Янус) Властитутки, на амбивалентните Всепродажници – социал-колаборантите:

Впрочем, нима едно щастие, породено от знанието, не е нещо по-висше от вярата?

¹⁵           “Христос (...) не извършва Чудото, точно това Чудо. На него не са му необходими вярващи по принуда.”

¹⁶ Видимо, Достоевски е използвал израза "Вавилонска кула" по силата на едно широко разпространено недоразумение – типично за религиозните хора, в това число и за гениалните белетристи. В случая не би било зле, ако не забравяме, че Вавилонската кула спокойно може да се разглежда като апотеоз на креативните стремления у човека, който в някакъв момент е решил да установи какво собствено се крие зад детските вълшебни приказки, с които някои искат да го дундуркат от бебешката люлка до смъртния одър.

“... поетът в порив на вдъхновение разгадава бога...” [“Размисли”, София, 1978, с.51].

● При едно най-елементарно съобразяване на намерението за строежа на въпросната кула, примерно, с естествените тектонични процеси, би могло да се предвиди, че всяко подобно, незнайно колко високо, съоръжение – дори и ако то би се оказало построимо, при първото земетресение би се превърнало в купчина печена глина.

Питер Брьогел – Старши, “Вавилонската кула”
“Кулата” на Европейския парламент

Наистина, сюжетът би могъл да се развие и по друг начин.

Сблъсквайки се със строителните си грешки, хората биха могли да изобретят нови (и по-издръжливи) строителни материали, да открият антиземетръсни технологии, да изобретят скафандъра, за да могат да работят на голяма височина... – всъщност, да извършат всичко това, което съвременният човек, знае, че вече е било сторено на протежение на вековете световна история. Видимо обаче, подобен сценарий не ще да е бил по вкуса на "Отеца-Вседържител", поради което той се е и намесил с прословутото си решение за "смесване" на човешките езици, "тъй, че един да не разбира езика на другиго" (?!).

“Европа: много езици, един глас!”

Профетичният дух на Достоевски гениално е схванал не само миналото, но и Бъдещето на човешкото Бъдеще¹⁷! По всички земни азимути! На Западното и на Източното атеистично, без-Божно, бъдеще, което повежда, води и сега,

милиони несвободни, но иначе добре охранени хора, чийто кумир, идол и Бог е единствено Земният Хляб¹⁸! За Небесния ще тръгнат малцина, най-чистите, “солта на Земята”, “светлината на света”, lumen mundi (Евангелие от Матея 5:13-14).

А Мнозинството, същото това незнаещо Истината мнозинство, заедно с Властовата гмеж на Синедриона, Ареопага, Сената или Парламентите от всички ъгли на планетата, този Масов човек ще тръгне по привичка в “масовка“ след Великия Инквизитор, след Антихриста-Измамник, след Императора-Насилник, защото той обещава да изпълни всичко, което е нужно на човека в земния живот: Идол, пред когото да се кланя, Някой, на когото да връчи съвестта си, отказвайки се доброволно от Свободата си, с когото да се обедини и, следователно, да се включи в единния Безспорен, Общ, Единодушен Мравуняк, тъй като Световното Обединение е неизменно, ужасно мъчение и идеал на хората (Николай Бердяев, Миросозерцание Достоевского, Париж, 1968, 204)!

И така, Земният Хляб, идолопоклонството (идололатрията), отказът от Свободата и конформизмът, основаващ се на обезличаването на индивида – тези опорни точки на земния живот са лостовете, с чиято помощ Великият Инквизитор – Антихристът – неизбежното историческо Зло, ще овладее Човешкия Мравуняк. И ще заяви в лицето на Иисус:

”Мы не с Тобой, а с Ним, вот наша тайна!” (Ние не сме с Теб, а с Тях, тази е нашата тайна!)

Така страшното господство на Антихриста ще изтръгне възторга на нещастниците пред “могъществото, веднъж завинаги ужасило ги” и ще плени съвестта на това Мнозинство с трите сили – Чудото, Тайната и Авторитета. Ще окове съвестта им с нещо, което нещастниците от всички времена не знаят със сигурност, макар че понякога могат да се досещат – Голямата Лъжа в техния земен живот!

“Ибо мы должны будем лгать!” (Защото сме длъжни, ще лъжем!)

– признава зловещо Великият Инквизитор. И покорният Мравуняк ще запъпли сляпо и овчи доверчиво след своите Пастири, лишен от свобода, “ибо какая же свобода, если послушание куплено хлебами”! Но Великият Инквизитор е убеден и знае, че тези изчезващи във вечността омасовени прости статистически бройки от Голямото Мнозинство

“поймут наконец сами, что свобода и хлеб земной вдоволь для всякого вместе немыслимы!” (ще разберат сами, че свободата и земният хляб – достатъчно и за всеки – заедно са немислими!).

Многократно, с изключителна експресивност, евразийското светопознание отбелязва с уважение и философска съпричастност току-що визирания проблем – вездесъщият компромис между Духа и Материята, който лежи в основата на социалния компромис, т.е. социалната колаборация. Заради хляба се съгласяват да се откажат от свободата на духа – посочва Бердяев:

Книгата е писана след горчивия, но достоен сблъсък на руския дисидент със страшилището на болшевишка Русия Ф.Е.Дзержински, всесилния ръководител на ЧК.

Властта, независимо къде е локализирана, дали в сакралните или в профанните сфери, знае за съществуващата

дистанция между Хляба и Свободата. И всяка власт предлага или Хляб без Свобода, или Свобода без Хляб¹⁹! И тук, както при толкова уязвимия Киркегор, се повтаря ужасяващо “Или – или”-изборът! Инквизиторите от всички времена знаят, че за Масовия човек полюсът на консумацията е по-осезаем и близък, а дистанцията до Свободата и Истината e

твърде голяма²⁰! И тогава те постановяват: Нека бъдат и пребъдват Покорството, Полугладната и Ситата Измама! Така Социално Общото чрез Властта на Универсалиите-Закони подхвърля кокалите на изядената Истина на гладната тълпа, подхранва с тези огризки Масовото Съзнание, с Огън и Меч наказва провинилите се мравки и вдъхновено, патетично и оптимистично посочва Спасителния път на пъплещия Мравуняк към Бъдещето!

“СЪСТОЯНИЕТО НА ФИЛОСОФИЯТА СПОРЕД ПРЕЦЕНКАТА НА УЧИТЕЛНАТА ВЛАСТ НА ЦЪРКВАТА

(...) Една философия, която би работила не под водачеството на разума, не според собствените си принципи и присъщата и методология, не би била ползотворна. Ъгловият камък в основата на нейния строеж, коренът на автономията, на която се радва философията, се намира в това, че разумът по самата си природа е отправен към истината и при това притежава необходимите средства за нейното следване” [“Вяра и Разум”, Енциклика на Йоан Павел ІІ, Ватикана, 1998, София, 1999, с.68].

Разтълмено на обикновен език, реченото означава: вие, учените, можете да си имате, каквито си пожелаете "конституиращи права", но... не можете да не се съобразявате "с истината, дадена в Откровението".

А ако случайно се появи разминаване? Ако се открие противоречие? Тогава?

Моля, ето инструкцията:

Иначе казано: да посочи изискванията, които трябва да бъдат следвани от науката

В СВЕТЛИНАТА НА НЕЗНАНИЕТО!

Да се долавя някакъв дух на поука от времето на абсурдите в процеса срещу Галилей? Не. Използва се спокойно и без каквото и да било неудобство арсенал от понятия като "власт", "отсъждане", "посочване на изисквания, които трябва да се следват", притежание на истината". (Единствената, неоспоримата...)

Поклонници през Гигантския безчовечен храм на Хуманното и Социалното, на какво се основава

многовековната ви вяра в Бъдещето?²¹

²¹ Ако вярата изобщо има нужда от нещо, на което да се основава, то това е просто и само култивираната необходимост да се вярва.

Във великолепната си творба "Ангелът на историята" В.Бенямин ни респектира философски и естетично с образа на Ангела, чиито крила се огъват от мощния вихър, идващ от Рая. Летейки с лице към този райски вихър, който го отнася с гръб към Бъдещето, Ангелът съзерцава "Царството на Ужасите" – протеклата Човешка История: кръв, насилие, жестокост, братоубийствени войни, верски кръстоносни касапници, епидемии и пандемии на масова грозна смърт, повалени култури и цивилизации, изтърбушени идеали, премазани и прекършени съдби и дарования... Ако е вярно, че Раят е отминал, наистина ли Бъдното е толкова непроницаемо за Логоса или толкова ужасяващо, както е във футуристичната и вцепеняваща прокоба на Оруел:

“Бъдещето е Ботуш, смазващ Човешкото Лице!”?

И няма ли все пак и един Друг Път – ("Път и Истина, и Живот!") – Пътят на Безсмъртието като този на Иисус, Зенон Елейски, Муций Сцевола...? Както разказва Диоген Лаерций, Зенон бил обвинен за участие в заговор, бил хванат, разпитван и, за да не проговори, отхапал езика си и заплюл с него тиранина! (Диоген Лаэртский, О жизни, учениях и изречениях знаменитых философов, ІХ, 5, 26-28). Този път е принципно различен и минава през Самоутвърждаването чрез Подвига – един достоен, истински честен и свободен път! Той е акцент върху нравствения максимализъм и нравствената героизация – Героя, Самообожествяващия се, но Свободен Човек!

БИБЛИОГРАФИЯ

 1. Alfred Adler, "Praxis und Theorie der Individualpsyhologie", Wien, 1920.

 2. Alfred Adler, "Der Sinn des Lebens", in: "Zeitschrift für Individualpsyhologie", Leipzig, 1931.

 3. Alfred Adler, "Problems of Human Nature", Wien, 1929.

 4. Nicolas Arseniev, "Mysticism and the Eastern Church", London, 1927.

 5. Andrew Bacevich and Elizabeth Prodromou, "God Is Not Neutral: Religion and US Foreign Policy After 9/11", in: "Orbis" / A Quarterly Journal of World Affairs, Winter, 2004, 43-54.

 6. Benjamin Barber, "End of Democracy?", in: "Die Neue Gesellschaft" / Frankfurter Hefte, 1-2, 2004.

 7. Zygmunt Bauman, "Modernity and Ambivalence", London, 1993.

 8. Zygmunt Bauman, "Postmodernity and its Discontents", London, 1997.

 9. Ulrich Beck, "Das Demokratie-Dilemma im Zeitalter der Globalisierung", in: "Aus Politik und Zeitgeschichte", 9.1998, 3-11.

10. Ulrich Beck, "Politik der Globalisierung", Frankfurt am Main, 1997.

11. Charles K. Bellinger, "The Genealogy of Violence: Reflections on Creation, Freedom, and Evil", Vancouver, 2001.

12. Walter Benjamin, "Illuminations" (ed. Hanna Arendt), New York 1996.

13. Nikolay Berdyaev, "Truth and Revelation", London, 1953.

14. Николай Бердяев, "Миросозерцание Достоевского", ПАриж, 1968.

15. Николай Бердяев, "Самопознание / Опыт философской автобиографии”, Париж, 1949.