Първа публикация: 10-07-2010
Последна редакция:
10-07-2010
ЩИПКА КРИТИКА КЪМ ЕДИН ЗНАКОВ ТЕКСТ
Илия КОЖУХАРОВ
Знаковият текст и неговият автор
 |
 |
|
Проф. д-р Любомир Христов
|
 |
|
В случая иде реч за текст, който
действително следва да бъде прочетен (а и често препрочитан!) от колкото е
възможно повече хора: "Социал-колаборационизмът и властитутките" на проф. д-р
Любомир Христов.
Заглавието се отнася до отдавна
публикувана статия на проф. Христов, която
– с малка разлика във времето –
вижда бял свят през 2005 година
в два варианта: отпечатана в списание "Философия" (брой 2) и в интернет (в сайта
на "Media Times Review"). Вариантът в списание
"Философия" е по-пространен – при това, не само поради факта, че е придружен
от
обширна библиография.
Проф. д-р Любомир Христов е
завършил философия в Софийския
университет "Св. Климент Охридски". Впоследствие е специализирал
история на философията и науката в Московския държавен
университет "Михаил Ломоносов", религиозна философия в Регенсбург (Германия) и
религиозна антропология в Карловия университет в Прага.
Понастоящем е
преподавател по философия във
Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий" и в Пловдивския
университет "Паисий Хилендарски". От 2004 година е главен редактор на списание
"Философия".
Текстът на "Социал-колаборационизмът..."
отправя силни послания. Не е изключено на определени места той
да бъде преценен и като твърде безпардонен. В същото време, едно отсъствие на
деликатност би могло да се изтълкува като ясен болезнен знак за тревожната
диагноза относно дълбоките гнилостни процеси в
обществото. (Нашето, а комай
– и не само
нашето.)
Разбира се, някой може да прецени
мислите на проф. Христов като проява на остра
мизантропия. Но нали и тя не се появява от нищото, и нея нещо я
предизвиква?
Така или иначе, със сигурност почти всеки би открил част от себе си в един
или друг фрагмент или ремарка. Това би могло да даде много поводи за размисъл.
Наложително уточнение. Нека не се забравя, че
в чисто научен план понятието "критика"
(в противовес на
ежедневната му употреба) не
означава непременно показ на някакво несъгласие, а е по-скоро обобщаващ израз на
всяко изследване, предприето с цел разкриване на определени
– по правило,
неизяснени
–
страни от някакъв факт, представа, хипотеза или доктрина.
Второ уточнение. Навсякъде надолу текстът на "Социал-колаборационизмът..."
е разположен върху тъмночервен фон.
СОЦИАЛ-КОЛАБОРАЦИОНИЗМЪТ 1
И
ВЛАСТИТУТКИТЕ
"За
единия хляб
–
изяждат... Човека!"
Станислав Лец
|
1
По принцип
–
поне при едно първо приближение
–
понятието "колаборационизъм" не създава
някакви
смислови затруднения. Ясно е, че то има
определено негативен (и по-точно, осъдителен) смисъл, доколкото визира всяка
форма
на изменничество чрез оказвана "отвътре" помощ на едни или
други вражески за дадено общество сили.
Разбираемо, ако подобни сили не са разпознати като
"вражески", не може да съществува и никакво обвинение в
колаборационизъм. Така например,
не би следвало да се мисли, че
Сталин
–
за да бъде припомнен само един показателен случай
–
е колаборирал с Хитлер, доколкото явно го е приемал за подходящ
енергичен политически играч, с който може да се работи добре. А
вероятно със същата благосклонност се е отнасял и към
неговото обкръжение, към идеологията му, както и към действията му за
времето от 6 години и половина след идването му на власт,
за да се стигне до подписването на
известния Договор "Молотов
–
Рибентроп" ("за укрепване на мира между СССР и
Германия") и особено
–
Тайния допълнителен протокол към него, в чийто текст се уточняват
"сферите на интереси" (христоматиен пример за благовидна словесна
формулировка!), "в случай на териториално-политическо преустройство
на области" (нещо от рода на преподреждане на мебели, но в по-големи
пространства: Финландия, Естония, Латвия, Литва, Полша и
Бесарабия!), при което всякакви евентуални (!) проблеми, свързани
със заличаването на цели самостоятелни държави,
ще се "изясняват окончателно на протежение на по-нататъшното
политическо развитие" (безлично-неутрална позиция от хора, които
сякаш възнамеряват безучастно да наблюдават и изчакват ставането на
нещата!).
И всичко това
–
в дух на "дружествено взаимно съгласие".
(Sic!)
Ако не
се забравя фактът, че единият от двамата визирани мародери на едро
(Хитлер) фактически е излъгал другия (Сталин), който
–
така погледнато –
се е оказал в
положението на "невинна жертва" (провалила се в желанието
си да даде назидателен "урок" на Великобритания и Франция), то изглежда разумно да бъде
въведено и прецизиращото понятие "неволен колаборационист". То може
веднага да бъде приложено и при осмислянето на редица други подобни факти
–
например,
подкрепата, която
е оказал Ватиканът на нацисткия режим във връзка с кампанията по
унищожаването на евреите. Видимо, и "Светият Престол" се е оставил
да бъде подведен от вече неколкократно споменатия Хитлер и да
приеме, че следва да го подпомогне в неговите искрени усилия по
осъществяването на една величава глобална санитарна акция. Така, в
онези години мнозина са можели да станат свидетели на честа публично
засвидетелствана благосклонност към идеологията на нацизма и дори
към някои негови дребни символни орнаменти като, да речем, формата
на поздравяващ жест. Чувствително по-късно, някои ще се досетят, че
подобни изяви
биха могли да имат и своето дълбинно християнско основание, защото
било казано:
“Чуй
гласа на моите молби, кога викам към Тебе, кога дигам ръце към
светия Твой храм”
[Библия,
“Псалтир”,
Псалом 27:2],
както и:
“И
тъй, желая мъжете да се молят на всяко място, като въздигат чисти
ръце без гняв и съмнение”
[пак
там,
“Първо послание на свети апостол Павла до Тимотея”
2:8].
(Sic!)
Когато обаче терминът
колаборационизъм се съедини с
предхождащото определение "социал-", възникват въпроси.
Ето някои от тях:
●
Не е ли един социал-колаборационизъм позитивно
явление, доколкото би могъл да подпомага
постигането на така често прокламираната идея за
“социален мир”? Например, в наше време президенти на водещи
демокрации биват избирани заради симпатии към верую
като това:
“Да се работи за преодоляване на
тенденциите в обществото, създаващи паралелни
светове!”
(Справка: случаят с новоизбрания президент на
Германия, Кристиян Вулф.)
●
Априорно и константно наложително ли е обществото да бъде разглеждано като вместилище на
“вражески отношения”, за да може която и да било
форма на вътре-социален колаборационизъм да се третира като
някакво
“предателство”? И ако това
–
все пак
–
е така, то коя
от обществените сили би могла да се
(само)отъждестви със социума, за да има правото да
обозначи отсрещната като "вражеска"
–
а оттам и всяка подкрепа за нея като
"колаборационизъм"?
●
Дали не
съществуват
различни видове
“социал-колаборационизъм”?
А при
положение, че картината се окаже именно такава, то ясно ли е
мерилото, по което едни негови прояви могат да бъдат различавани от
други?
●
Summa summarum, за да има измяна, откъдето да произтича и
правото да се говори за предателство,
трябва да съществува някаква общо изповядвана кауза. Дали
обаче съвременните либерални общества могат да се похвалят с
някакво монолитно единство при изповядването на каузи?
И ако отговорът на подобен въпрос (по-често) е
“не”, то може ли да се говори по осъдителен начин за
проявите на “социал-колаборационизма”?
Тези въпроси могат да се превърнат в
облигатен контрапункт по време на прочита на коментирания текст.
А ако все пак
– за да се намери основание за употребата
на термина "колаборационизъм" в комбинация със "социал-"
– трябва да
се открие "враг", осъществяването на колаборация с който
да бъде заклеймена, то наистина не изглежда
невъзможно този враг да бъде съзрян във "властта". (За подобно
разбиране помага и последната
дума в заглавието
– "властитутките".) Но... нали
– поне в
демократичните общества
– властта
бива избирана от самото общество. В
такъв случай (а и за да се върнем към последния от по-горе
поставените въпроси), трябва ли да приемем, че съществува някакъв абсурден сценарий, по силата на
който "социал-колаборационизмът" представлява осъдително
предателство на обществените интереси, в някаква война на обществото със самото себе си?
Ерго, имаме ли право да говорим за "обществото като цяло"? Или би
било по-коректно да мислим за сблъсъците между отделните
суб-общества в рамките на цялото общество, да мислим за
колизиите между различните идеологии в рамките на пъстрилото от
обществени учения, да мислим за властта като обвързана само с някои
от тези суб-общества и идеологии, откъдето да изведем правото на
останалите членове на обществото да третират всяко подпомагане на все същата
власт като "предателство" (разбира се, гледайки на нещата от купола
на тяхната камбанария)?
|
Може
да се каже за Боговете на всички религии, че дължат
вярата в тях на човешката вяра (или суеверие) и
на страха. Но човешките закони не се нуждаят от
никаква вяра. И макар че имат претенциите да са
фрагмент от Универсалния Разум (Цицерон) – те
имат нужда само от Страха, който внушават. Поне така
мислят Макиавели и Монтескьо, когато фиксират
репресивната същност на законите. Ако се вземе
предвид аксиомата, че Върховете и приближените до
Върховната Власт се страхуват най-много, защото имат
и да губят най-много, то в подножието и в
тъпканицата под Властта пребивава и се подвизава една
особено омерзителна и одиозна гмеж, измъчвана от
Страха и Алчността – това е безсмъртната котерия на
Властитутките2!
В условията на деспотизма, а него го има и в
демократичните управления, единството на Страха,
Надеждата и Алчността ражда Страхуващата се
Ненаситност – нагонът да се грабне от сетивното
чрез Advovatus Diaboli
(“Адвоката на Дявола”), т.е. Властта –
бързо необуздано и неконтролируемо да се грабне от
Сетивното, естествено без да се познават изтънчените
нюанси на насладата от него. Ако пък пред тази
Ненаситност случайно се изпречи “по-горният свят” –
Духовното, той/то също подлежи на обсебване,
естествено, без да се познава изящното величие на
Духовността!
|
2
Ако по върховете "страхът е най-голям, защото те имат
да губят най-много", а видимо и "алчността" не е нещо чуждо на
все същите върховете
– това от една
страна, а от друга, ако бъде поставена редом и "омерзителната и одиозна гмеж от подножието на
Властта", която постоянно "е измъчвана от Страха и Алчността", то се оказва, че
факторите, определящи живота на една чувствително голяма част от
обществото, са едни и същи: Страх и Алчност. При положение,
че в добавка се определи
количествено (дори и
приблизително) големината на споменатата "гмеж", то може би не би
бил изненадващ един резултат, според който би се оказало, че практически
доминиращата част от социума живее с тези два фундаментално мотивиращи
поведенчески фактора:
Страх и Алчност.
|
Като “симфоничен синтез” това
единство ражда и формира тълпи и даже популации от рептилии3 – Властитутки,
от големокоремести консуматори, проституиращи клакьори, котерии на безкултурната
и антикултурната посредственост –
обскуранти4
– кашавари на просешки публични
чорби за бедни, за паупери5, за плебеи. Начело са лаиците в собствената си
професия (когато я имат!), т.е. политиците – Бащите на народа, за които той от край
време си е кръгъл сирак! По-нататък следват идеолозите без
идеи, които винаги имат идея за собствено благополучие; кюретата без
искрена вяра в Бога (“Вярвам,
Господи, помогни на неверието ми!”),
но със страстна и искрена вяра в земното; учените, за които науката е
terra incognita, подкупните съдии, повече от всички нуждаещи се от
осъдителни присъди; поетите на коленопреклонната и прозаичната низост;
прозаиците на поредното поетично и героично настояще и
неизбежно-задължителното утрешно Всеобщо Щастие; естетите-музиканти,
щастливи със съдбовното си предпочитание и музициране в жанра на Химните на
Властта; човеколюбивите художници и скулптури с вкус към Царските Особи и
техния фаворизиран и винаги всеготовен дамски антураж; бодрите
организатори-лилипути, превозващи Гъливеровски мобилизиращи лозунги на
четиритактови БТР-и; тук са още усърдните и недискретни статистици на
изопачената и манипулирана (и виртуална!) информация, дискретни информатори
на тайната статистика… Тук са рояците и племената на фанатизирани хрътки
човекопреследвачи и канибали-антропоиди, за които (някак си съвсем
естествено!) “човекът е най-висша ценност” ("За единия хляб – изяждат...
Човека!" – "шегува" се тъжно сериозният Станислав Лец!); тук мърдат и стадата от
потеклото на библейския Юда, дъвчещите и преживящи продажни слуги по
тучните ливади на Социалното и Историческото Пасище – винаги имащи апетит да
сменяват вегетарианското си меню за продадено на
Властта човешко месо... Тези са
Властитутките, които с присъщата на прозелитите6 пламенност, послушно и
усърдно
бъркат амалгамата на най-потребния в момента идейно-наркотичен коктейл
за Масова Фасцинация7 (омая), за текущо изгодната социална хипноза.
В Евангелието на Лука е казано:
“Прости им, Господи, защото те не знаят
какво правят”!
Мислите ли, че не знаят, наистина?
|
3
Рептилия (лат. reptilia)
1. зоол.
Влечуго. 2. прен. Продажна угодническа публицистика; подкупен
журналист, писател и подобни.
4
Обскурант (лат.
obscurans, -antis "затъмняващ")
книж. Враг на науката и напредъка; мракобесник, реакционер.
5
Паупер
(лат.
pauper) книж.
Бедняк, човек,
лишен от всякакви средства за съществуване.
6
Прозелит
(гр.
prosélitos "пришелец") 1.
църк.
Новопокръстен. 2. прен.
Нов и пламенен привърженик на нещо.
7
Произходът на термина "фасцинация" е свързан с живота на старите
римляни. Те ползвали думата "fascino"
със смисъла на: омагьосам, очаровам, (за)пленявам, но
също и като урочасвам. Може да се стори странно, но произходът на думата е
свързан с фалическото божество на
плодородието, едно от имената на което е било Фасцинус.
Фалосът като символ на Фасцинус можел да бъде видян навсякъде:
по вратите, стените (в това число и по
църковните зидове), върху уличната настилка, във всеки дом, дори на шиите на децата:

|
Над тях тегне
митичният “архетип
на Тантал” – Танталовият фрагмент на човешкото съществуване. Неговият онагледен
смисъл е сетивното възприемане на Бляна и Идеала и невъзможността той да бъде
обладан и постигнат. Заради обида към боговете от Олимп, Тантал бил захвърлен в
мрачното царство на Хадес, където страдал ужасно без вода и храна, въпреки че
водата се качвала до устата му, а плодовете от дърветата почти докосвали лицето
му. Точно затова възниква и се утвърждава социал-колаборационизмът!
Колаборирането със силните във Властта! Властослуженето на хората Властитутки!
Властта от всички времена,
континенти и архипелази измерва количествата послушание, подлизурство, мерзост,
подлост, предателство, жестокост, продажност, варварщина и доброволен
канибализъм и превръща тези и други подобни прелестни човешки черти в
съответното качество – йерархизиран достъп до Благата! Тогава започва
тържественото ритуално раздаване на дипломи и индулгенции за фанатична
безгръбначност, перверзна ортодоксалност, атестати за подла лоялност и
доброволно избрана духовна убогост. Такъв е Слугинският Смисъл и същността на
testimonium spiritualis paupertatis (Свидетелството за духовна бедност)! То,
това, както и всички останали подобни свидетелства, са заслужени с
унижението на
Духа в блясъка на Лавровия Венец, при връчването на най-високия Държавен Орден8,
Тържествената Грамота, Златната Палма, “Академичния” Оскар… еt cetera.
|
8
Понякога (например, "при връчването
на най-високия държавен орден")
се случват някои конфузии
– не става напълно ясно, чий "Дух" е необходимо да премине през
някое предварително (а и последващо) "унижение": на наградения или на награждаващия? |
Искате ли да си припомним
Хораций – какво уродливо съчетание на възвишен поетичен ум и каква нищожност,
дребнавост на характера в панегириците му, посветени на Благодетеля Меценат!
“На
царствени праотци славен внук, Меценат!
О, радост
моя – чест и убежище...
Ако ти ме
приобщиш към певците поети,
аз до
звездите главата си горда ще вдигна!”9
(Квинт Гораций Флакк,
“Оды,
эподы, сатиры, послания”)
|
9
А защо по този повод да не си припомним
и Христо Радевски –
само за сравнение и, особено, заради по-младите:
“КЪМ
ПАРТИЯТА
Аз крача
с крачките ти бойни.
Аз чувствам как тече кръвта
от твойте рани многобройни.
И аз горя, и аз туптя,
туптя
със пулса ти неравен
–
плът от войнишката ти плът
–
подхлъзвам се и се изправям
по твоя окървавен път.
(...)
Във
своята сурова строгост
ти нежна като майка си.
Аз всичко бих ти дал да мога
да бъда твой достоен син.
|
Като
лъча да пламенея
–
лъча на твоята зора!
–
Тъй както Смирненски да пея,
тъй както Ботев да умра!
(..)
Води ме,
Партийо, води ме
под бойките си знамена
и нека свети твойто име
чрез хилядите имена!
...И
ако нявга се забравя
и почна да те клеветя
–
не ме заплювай! Аз тогава
не бих заслужил чест такава
–
дори на храчките честта!
|
Но аз
горя! Но аз живея!
Аз няма да ти изменя!
Във думите ми червенеят
лъчи от твойта светлина.
И в
милионния ти пристъп
срещу врага ни разнолик
не съм аз Радевски, ни Христо,
аз съм безимен твой войник.
Води ме,
Партийо, води ме
под свойте бойки знамена!
Свети с червеното си име
чрез хилядите имена!”
|
Дали
Христо Радевски е бил болен от страхово-раболепния синдром
на Хораций? Кой знае? Но че задавайки "тона", е разболя(ва)л други
– в това, вероятно, не
може да има съмнение.
|
Опази ни,
Боже, от такава гордост! Истинското и название е Страх, безумен страх за
Съществуването, Кариерата, Славата. А те, както е ясно, се осигуряват с
безгръбначност и компромисност, чрез колаборация с Егократа-Цезар, със Силния
на Деня! Ето, за тази принуждаваща Социална Необходимост във формата на
Обща, Глобална и Задължаваща ни Властова Реалност сме длъжни да говорим като
носители на Свободния Логос! Да говорим и да крещим с онзи древен глас – vox clamantis in deserto – гласът на викащия в
пустиня.
Дали Хораций е имал друг избор?
Вероятно е имал, дори е сигурно, че е имал и друг начин да оцелее в суровата
деспотична действителност. Но е възможно и да е нямал! Защото Римската империя
познава и един друг вид социална практика – наказанието без вина! Каквато
е участта и съдбата на Овидий! Блестящ светски човек, сърцевед, познаващ
най-тънките движения на влюбената душа и на любовта в душата, той е принуден да
преживява самотно и мъчително в покрайнините на Римската империя край Черно
море, съвсем близо до България – сред варвари. За тях мирът е бил нещо ефимерно,
мимолетно и отлитащо, а войната – естествено състояние! И този изтънчен човек,
чиято душа вероятно е целуната от древна олимпийска муза, сълзливо хленчи за
цивилизования Рим и, за да прекрати изгнанието, започва с поезията си да
обожествява Цезар и всемогъщата политическа интригантка Ливия, каквато е била
тогава и задължителната официална практика:
“От далнини
далечни призовавам с молбата си Божествата,
ако
на нас, смъртните, позволено е с Юпитер да говорим!
Ти, на много
държави – Съдия!...
Истинен
образ,
с който
краси се цъфтящият Рим!
Мъжът, чието
величие е равно на света,
над който ти
властваш!”
(Публий Овидий Назон,
“Скорбниые
элегии / Письма с Понта”,
ІІ, 8)
Ако целта на Цезар е била да
накара поетичната лира на прочутия в столицата Рим поет да го обожествява в един
глас заедно
с обкръжаващата го клика, той е постигнал това напълно. Мога да разбера
психологическите причини за екзистенциалната трагедия на великия поет, който е
бил безапелационно прокуден от родината и е бил заселен в чужда, заплашителна и
негостоприемна Вселена – тази на варварския свят. Онова, което не мога да
приема, е безкрайната раболепност, изгубването на чувството и мярата за
собствено достойнство, амнезията и ампутацията, които не му позволяват да изрече
гордо и свободно утвърдителното – Не! А иначе, в процесуалността на
историческия континуитет и sub specie aeternitatis (от гледна точка на
вечността), феноменът “Хораций-Овидий” е тъжна илюстрация на печалната и зловеща
историческа практика в сферата на духа и… извън него!
Властитутката!
Та нима този феномен трябва да бъде предикиран, определян само като древен? Не
се ли вписва, не е ли жив той (не на Балкана!), нито само на Балканите, нито
само в Евразия, Афразия или в Оруеловата Океания, а в цялото съвременно модерно
и постмодерно пространство? Но същественото за дискурса, който щрихирам тук, е
теозисът,
обожествяването на Човека, пък бил той и Цезар! Видно е, че
придобиването на Славата-Универсалия10, оцеляването и временното, но понякога
толкова необходимо, душевно равновесие, преминават през някоя от формите на
атрофията на хуманното, т.е. и през Социал-колаборационизма! За Хораций и
Овидий (и за мнозина още – името им е Легион!), пътят
на тази атрофия преминава
през утвърждаването на Другия, дори на Ненавистната Другост11. Защото
сигурно дълбоко в себе си тези високообразовани люде не са изпитвали толкова
коленопреклонна любов към Величествата, която разливат и разлистват така
прекрасно в своята поезия! Но техният колаборационизъм преминава през Човека, в
случая през Овластения Човек, когото превръщат в Бог! Властитутки!
|
10
"Универсалия" – термин от
средновековната философска практика, с който е била обозначавана
една или друга идея, третирана като обща характеристика на определен
клас обекти и/или явления.
11
Строго погледнато "утвърждаването
на другия" (на "другостта" изобщо) не може да бъде считано като нещо
осъдително, доколкото
– в противовес –
"отхвърлянето на другия"
означава фактически война с
другия
(с "другостта" изобщо).
Историческата рекапитулация от живота на човечеството сочи, че като
цяло хората не са намерили удовлетворително за всички решение на
проблема за хомогенността на едно общество. Едни се чувстват уютно в
среда, която има висока степен на поведенческа униформеност,
доколкото това прави силно предвидимо поведението на всеки в нея.
Подобен модел обаче лишава все същото общество от възможността
паралелно да
се осъществяват многостранни опити в различните сфери на неговия
живот, което го и обрича на фактически много по-бавно развитие
– дори и само
в лутането му
при
търсене на отговори
за питания от рода на това: кое е (по-)добро, кое е (по-)лошо?
Съвсем
друг (и напълно
естествен) е въпросът за омерзителното
лакейническо "утвърждаване на другостта", когато нейните ценности не
се споделят.
|
Аналогичен е и
класическият
случай с Галилео Галилей – този скандално известен учен, който разкрива
незримите пътища на небесните светила, но все пак прекланя глава пред земните
светила – генерал-инквизиторите на Светата Католическа Църква. Както
свидетелстват протоколите от неговите разпити, той е изрекъл:
“Аз, Галилео Галилей (...), флорентинец, на седемдесетата година от моя живот, застанал лично пред
Съда, преклонил колена пред вас, високи и достопочтени господа кардинали на
Вселенската християнска република, имайки пред очите си Светото Евангелие, което
докосвам със собствените си ръце, се кълна, че винаги съм вярвал, сега вярвам и с
Божията помощ и занапред винаги ще вярвам във всичко, което съдържа, проповядва
и на което учи Светата Католическа и Апостолска църква! (...)
От чисто сърце и с
искрена вяра се отричам и проклиням горепосочената ерес! (...)”12.
( Йосиф
Григулевич,
“Инквизицията”,
София, 1986,
с.439-440)
Не е издържал на Властната
Принуда-Универсалия горкият 70-годишен стар учен! Колаборирал е! В един
миг, а вероятно след ужасна поредица от мигове, той предава делото на своя
живот! Но живота си не дава! Делото, научното му дело е нужно на Общото, на
комплексната Универсалия – Науката! А животът му, вече посрамен от социал-колаборацията,
е
нужен само на самия него!13 Такава е историческата истина за “Галилеевия
случай”! Какво от това, че векове по-късно Светата Католическа и Апостолска
Църква ще признае истината на Галилей и собствената си грешка? И навярно пак за
честта на Универсалията-Наука и разбирайки дълбоко моралния крах на Галилеевия
компромис, неговият ученик Виченцо Вивиани съчинява легендата, която се понася
от уста на уста през поколения и векове – след съда старецът бил казал: “И
все пак тя се върти!”
|
12
Огласеното от Галилео Галилей
"отричане" фактически представлява пространен текст, от който цитираната част е
само малка извадка. В случая, редица главни букви (за "Съда",
"Вселенската християнска република",
"Светото Евангелие", "Божията помощ", "Светата Католическа и Апостолска църква"), както и
подчертаващият болд-шрифт (за "се отричам") са добавени от
автора, Любомир Христов.
13
“Животът му
(...) е нужен само на него”
– казва проф. Христов.
Но...
дали без това, което е нужно
"само" на Галилей, другото,
"комплексната Универсалия-Наука", би могло да съществува? Дали
в случая авторът не е по-строг, отколкото е необходимо? Как би
постъпил самият той, ако би се оказал в положението на именития учен
и ако е чувствал в себе си сили да развенчае още някоя и друга
насаждана с хилядолетия заблуда?
Наистина,
някой
може да апострофира така: а открил ли е Галилей нещо ново за науката, след като е получил като жалък
подарък живота си (под домашен арест, при забраната да преподава и
дори да се среща с когото и да било без присъствието на надзирател)?
Тук обаче може да се огласи и контра-апостроф: а някой знаел ли е предварително
какво би могъл още да открие Галилей?
Лао Дзъ е сигурен, че
му е известна истината по въпроса:
“В
древността са казвали:
‘Извива
ли се, запазва се цяло.’
Нима това са празни думи... ”
[“Дао
Дъ Дзин”,
фрагмент 22].
Проф. Христов обаче е
неумолим: да, Галилей е запазил "посрамения" си живот и
– както ще се прочете
непосредствено по-долу –
е
"пропуснал да утвърди Индивида и Единицата", усилвайки в противовес
"Универсалията-Власт".
Кой е прав?
Дали този
въпрос изобщо има отговор? Дали такава задача има решение? |
Да, Земята се върти, Галилее,
върти се ужасяващо безшумно заедно с онези, които предават ближните си и
дори Великото в делото на собствения си живот, и заедно с тези, които
не предават никого и никога, въпреки чудовищния натиск на поредната
Властна Идея-Универсалия – самотна или сдружена с други свои посестрими! Мисля,
че за съвременната рационалност е напълно ясна ирационалността на Галилеевия
случай – та нима човекът за първи път се изправя лице в лице с Властната
Необходимост? Казано с думите на Сьорен Киркегор или Лев Шестов, в борбата за
“възможността на невъзможното” Галилей е пропуснал да утвърди Индивида и
Единицата – утвърдена е Универсалията-Власт – страшна, безапелационна,
покоряваща, унижаваща оскърбяваща...! Както безкрайно много пъти преди това в
Историята!
Изглежда тъкмо този повтарящ се
през вековете ненавистен феномен е дал основание на Себастиан Бранд още през
1494 година, в полуготически, полуренесансов стил, в Кораба на глупаците
да направи жлъчна, унищожителна, но житейски и психологически точна
характеристика на двойствените (като митичния Янус) Властитутки, на
амбивалентните Всепродажници – социал-колаборантите:
“Глупак си,
твърдя безцеремонно,
щом служиш
Богу, и Мамону!
Че, който
служи там и тук,
и там, и тук
е празен звук!
На всеки
невъзможно е да си слуга,
ще бъркаш
често
‘Не’
и
‘Да’!”
(Себастиан Брант,
“Корабль
дураков”,
47)
Дистанцията между Идеята и
Хляба, между Мисълта и Трапезата, между трапезата На мисълта и мисълта
За трапезата, е дистанция между “Да” и “Не”, между Свободата и
Необходимостта.
Достоевски с изумително
философско проникновение разработва тази съдбовна дилема в
безсмъртната
Легенда за
Великия Инквизитор (Братя Карамазови)14. Злият Дух изкушава Христос
да превърне камъните в хляб, за да могат чрез Чудото хората да повярват в Него.
Христос не превръща камъните в хлябове, не извършва Чудото, точно това Чудо. На
него не са му необходими вярващи по принуда. Той разчита на свободната
вяра, на свободната ориентация15, но не казва коя вяра е свободна,
от какво и за какво е свободна! И дали изобщо има такава
религиозна или друга – профанна – вяра! Това е страшно предизвикателство към
Земната Организация на Живота, която на грешната човешка планета е подчинена
именно на изкушенията на Властния Зъл Дух. И той, чрез устата на Великия
Инквизитор, упреква Христос директно:
“Ако след
Теб, в името на небесния хляб тръгнат хиляди, даже десетки хиляди, то какво ще
стане с милионите и с десетките хиляди милиони същества, които няма да са
достатъчно силни да пренебрегнат земния хляб, заради небесния?…На нас са ни
скъпи и слабите… В името на същия този земен хляб ще въстане против Теб духът на
Земята и като Те срази и победи, всички ще тръгнат след нас… На мястото на Твоя
храм ще се издигне ново здание,
ще се издигне нова страшна Вавилонска кула16.”
(Братя Карамазови)
|
14
Легендата за "Великия
инквизитор" е един от централните фрагменти в романа "Братя
Карамазови"
– роман,
който е своеобразен личен Реквием за самия Достоевски. Драматургично
вложени в устата на Иван Карамазов, размислите в този фрагмент
фактически са отражение на всички терзания на самия Достоевски,
относно философията на световното устройство. Изпълнени с цялата
негова устойчива склонност към една сякаш незабелязвана
противоречивост (положение, което не се родее лесно с представата за
"изумително философско проникновение"), те са свързани с надлежно
заявена предварителна декларация:
“И
тъй, аз приемам бога (...)
–
приемам и премъдростта му, и целта му
–
съвсем неизвестни нам, вярвам в реда, в смисъла на живота (...). Не бога не
приемам, а света, създаден от него, света божи не приемам и не мога да се
съглася да го приема”
[“Братя
Карамазови”,
София, 1975, с.304].
Както се вижда, от
подобна демонстрация на явна парадоксалност трудно би могло да се излъчва каквото и
да било "проникновение", още по-малко
–
"философско" (да не говорим,
че евентуалната "изумителност" би могла да се тълкува и с негативен
знак). Първо, може ли изобщо да се мисли за "приемане" на нещо,
което е "съвсем неизвестно"? Второ, може ли да се приема нечия
"премъдрост" и да не се приема нейното основно творение
– създадения (разбираемо, с участието на все същата премъдрост)
"свят". Трето (само попътно), вижда се достатъчно ясно в какви
недомислия може да се окаже въвлечен всеки, който не отчита, че "да
се вярва" означава
просто
ДА НЕ СЕ ЗНАЕ
("Вярвам в реда, в смисъла на живота" и така нататък, които са плод
на едни "съвсем неизвестни нам" премъдрост и цел.)
Разбира се, в такъв контекст не би следвало да се чувстваме сюрпризирани от
това, че по друг повод Достоевски ще напише:
“Няма по-голямо щастие от това да се увериш в
милосърдието на хората и в любовта им един към друг. Та това е вяра, вяра за цял
живот! А кое щастие е по-висше от вярата? ”
[“Размисли”,
София, 1978, с.46].
Като човек на словото, големият писател е трябвало
да знае, че (независимо от наличието на общ корен) изразът "да се
увериш" не е съдържателно еквивалентен на "да вярваш". Освен това,
ако човек е достигнал до прозрението, че вярата е синоним на
незнанието, то фактът, че нещо представлява за някого "вяра за
цял живот" (сиреч, "незнание за цял живот"), не би следвало да
предизвиква какъвто и да било възторг или внушения от рода на това,
че не съществува щастие "по-висше от вярата (?!). И ако ние не
винаги бихме могли да твърдим противоположното ("да вярваш е
нещастие за цял живот"), то поне можем да се съгласим, че една или
друга "вяра (= незнание) за цял живот" може спокойно да породи
нещастие за цял живот.
Впрочем, нима едно щастие, породено от знанието, не
е нещо по-висше от вярата?
15
“Христос (...) не извършва Чудото, точно това Чудо.
На него не са му необходими вярващи по принуда.”
Но...
според евангелските текстове той извършва други чудеса! Нима тяхното предназначение
и техният ефект водят към нещо
по-различно от това, да се формират "вярващи по принуда"? Или,
примерно, "възкресяването на мъртъвци" е нещо по-незначително,
отколкото "да се превръщат камъни в хлябове"?
16
Видимо, Достоевски е
използвал израза "Вавилонска кула" по силата на едно
широко разпространено недоразумение
–
типично за
религиозните хора, в това число и за гениалните белетристи. В случая не би било
зле, ако не забравяме, че Вавилонската кула
спокойно може да се разглежда като апотеоз на креативните стремления у човека, който в някакъв
момент е решил да установи какво собствено се крие зад детските вълшебни
приказки, с които някои искат да го дундуркат от бебешката люлка до смъртния
одър.
Паралелно с това, сама по
себе си, притчата за Вавилонската кула стои сред другите
религиозни легенди и като образец на величаво недомислие. Ако
понякога човек не провокира своя живот с цели, които превишават
текущите му възможности, той вероятно би постигнал само малка част
от онова, което е сътворил досега. Впрочем, самият Достоевски, е
засвидетелствал с мисли, излезли изпод перото му (колкото и
непристойни в своята самонадеяност да изглеждат те в очите на
църковните пуритани), че постоянно се е стремил да иззижда своя
лична Вавилонска кула. Ето как:
“... поетът в порив на вдъхновение
разгадава бога...”
[“Размисли”,
София, 1978, с.51].
От друга страна, ако един
"Бог" може толкова силно да се притесни, че с изграждането на
някаква "кула" творението му ще се домогне до подножието на
"престола Му", то той на минутата би следвало да се саморазжалва
като "Бог". В добавка
– и
ако е бил достатъчно добре запознат със "създадения от самия него" свят
– този "Бог"
би трябвало да знае, че:
● Дори само
изборът на "тухли, вместо камъни" и "земна смола,
вместо вар" (Sic!)
от страна на куло-строителите във Вавилон е могъл да
предопредели техния неуспех много преди да стигнат
"до небето". От някаква височина нататък тухлите от
най-долните пластове са щели да започнат да се
разрушават поради колосалната тежест на самата
постройка. Поради същата причина пресирането на
меката земна смола вероятно би довело до множество
(при това, непредсказуеми) накланяния на строежа в
различни посоки, откъдето би дошло и по-ранното или
по-късно негово рухване.
● Ако се
игнорират чисто техническите строителни проблеми, то
при евентуалното успешно напредване във височината
строителите биха се оказали в слоеве от атмосферата,
в които все повече и повече биха изпитвали вредното
въздействие на пагубно ниския процент на кислород
във въздуха, поради което би се наложило да спрат
строежа.
● При едно
най-елементарно съобразяване на намерението за
строежа на въпросната кула, примерно, с естествените
тектонични процеси, би могло да се предвиди, че
всяко подобно, незнайно колко високо, съоръжение
– дори и ако то би се
оказало построимо,
при първото земетресение би се превърнало в купчина
печена глина.

Питер
Брьогел
–
Старши,
“Вавилонската кула” |
|

“Кулата”
на Европейския парламент |
|
Наистина, сюжетът би могъл да се развие и по друг
начин.
Сблъсквайки се със строителните си грешки, хората
биха могли да изобретят нови (и по-издръжливи)
строителни материали, да открият антиземетръсни
технологии, да изобретят скафандъра, за да могат да
работят на голяма височина... – всъщност, да
извършат всичко това, което съвременният човек,
знае, че вече е било сторено на протежение на
вековете световна история. Видимо обаче, подобен
сценарий не ще да е бил по вкуса на
"Отеца-Вседържител", поради което той се е и намесил
с прословутото си решение за "смесване" на човешките
езици, " тъй,
че един да не разбира езика на другиго" (?!).
Тук някой може да пожелае
въпросната притча да не се третира буквално, а – да речем – в
някакъв символичен план. В такъв случай, лесно би могло да се
съобрази, че все същият "Отец-Вседържител" е можел да остави своето
творение да гради кулата си, определяйки във всеки момент някакво
достатъчно отдалечено място за "трона Си", при което завършването на
градежа да се окаже необозримо отдалечено във времето – и
символично, и реално.
Впрочем, цялата
фундаментална глупост в притчата за Вавилонската кула, вероятно е
подействала твърде стимулиращо на архитектурната мисъл, след като
една от постройките на Европейския парламент е решена именно като
стилизирано подобие на изображението на все същата кула от
известната едноименна картина на Питер Брьогел – Старши. Идеята не
може да не бъде допълнително аплодирана и поради това, че по такъв
начин всъщност към "небето" е хвърлена и още една "ръкавица",
намерила израз в сътворения и афиширан през 1998 година лаконичен
девиз:
“ Европа:
много езици, един глас!”
Ерго, изобщо не ни
интересуват твоите планове, "Господи", според които ние, хората с
"размесените езици", би трябвало за вечни времена да не можем да се
разбираме.
Безусловно, Достоевски не
е знаел, че някой ден Европа ще започне да изгражда Европейския
съюз.
|
Профетичният дух на Достоевски
гениално е схванал не само миналото, но и Бъдещето на човешкото Бъдеще17!
По всички земни азимути! На Западното и на Източното атеистично, без-Божно,
бъдеще, което повежда, води и сега,
милиони несвободни, но иначе добре
охранени хора, чийто кумир, идол и Бог е единствено Земният Хляб18! За
Небесния ще тръгнат малцина, най-чистите, “солта на Земята”, “светлината на
света”, lumen mundi (Евангелие от Матея 5:13-14).
|
17
"Профетичният дух на
Достоевски" (сиреч, способността му да бъде пророк) вероятно
следва да се приеме по-скоро като една белетристична хипербола –
поне, по отношение на неговите пророчески възможности в ареала на
обозримото бъдеще. Ето някои примери за размисъл:
“Бъдещето
на Европа принадлежи на Русия ”
[“Размисли”,
София, 1978, с.20].
“Ако някъде виждам зародиш или идея на бъдещето, то
това е у нас, в Русия”
[пак
там, с.22].
“Славянското дело е руско дело и трябва да бъде
решено окончателно само от Русия и по руска идея”
[пак
там, с.24].
И всичко това
– на фона на откровени констатации от рода на:
“Скитничеството е навик болезнен и отчасти наш
национален, едно от нашите различия с Европа
–
навик, който впоследствие се превръща в болезнена страст...”
[пак
там],
или:
“...Русия стои на някаква крайна точка и се люлее
над бездната... ”
[пак
там,
с.28].
Къде ли биха се озовали
евентуалните водени от руската
"скитническа страст" или руското "люлеене над бездната"
народи, когато тези характерови качества се
окажат съчетани с манията "бъдещето" на огромни маси хора да се
решава "окончателно само от Русия и по руска идея"?
18
Лансираният литературен образ на "Западното и на
Източното атеистично, без-Божно, бъдеще", поставя въпроса: а малцина ли са
онези люде, които се самоопределят като религиозни, но в същото
време
– дори и насън – са с постоянно протегнати ръце към "Земния Хляб"
(с две главни букви)? И ако далеч не са малко, то атеизмът ли би
следвало да е виновен за това?
|
А Мнозинството, същото това
незнаещо Истината мнозинство, заедно с Властовата гмеж на Синедриона, Ареопага,
Сената или Парламентите от всички ъгли на планетата, този Масов човек ще тръгне
по привичка в “масовка“ след Великия Инквизитор, след Антихриста-Измамник, след
Императора-Насилник, защото той обещава да изпълни всичко, което е нужно на
човека в земния живот: Идол, пред когото да се кланя, Някой, на
когото да връчи съвестта си, отказвайки се доброволно от Свободата си, с когото
да се обедини и, следователно, да се включи в единния Безспорен, Общ,
Единодушен Мравуняк, тъй като Световното Обединение е неизменно,
ужасно мъчение и идеал на хората (Николай Бердяев,
Миросозерцание Достоевского, Париж, 1968, 204)!
И така,
Земният Хляб,
идолопоклонството (идололатрията), отказът от Свободата и конформизмът,
основаващ се на обезличаването на индивида – тези опорни точки на земния живот
са лостовете, с чиято помощ Великият Инквизитор – Антихристът – неизбежното
историческо Зло, ще овладее Човешкия Мравуняк. И ще заяви в лицето на Иисус:
”Мы не с Тобой, а с Ним, вот наша
тайна!” (Ние не сме с Теб, а с Тях, тази е нашата тайна!)
Така страшното господство на
Антихриста ще изтръгне възторга на нещастниците пред “могъществото, веднъж
завинаги ужасило ги” и ще плени съвестта на това Мнозинство с трите сили –
Чудото, Тайната и Авторитета. Ще окове съвестта им с нещо,
което нещастниците от всички времена не знаят със сигурност, макар че понякога
могат да се досещат – Голямата Лъжа в техния земен живот!
“Ибо мы должны будем лгать!” (Защото сме длъжни,
ще лъжем!)
– признава зловещо Великият
Инквизитор. И покорният Мравуняк ще запъпли сляпо и овчи доверчиво след своите
Пастири, лишен от свобода, “ибо какая же свобода, если
послушание куплено хлебами”! Но Великият Инквизитор е убеден и знае, че тези
изчезващи във вечността омасовени прости статистически бройки от Голямото
Мнозинство
“поймут наконец сами, что свобода и хлеб земной
вдоволь для всякого вместе немыслимы!” (ще разберат сами, че свободата и земният
хляб
–
достатъчно и за всеки
–
заедно са немислими!).
Многократно, с изключителна
експресивност, евразийското светопознание отбелязва с уважение и
философска съпричастност току-що визирания проблем – вездесъщият компромис между
Духа и Материята, който лежи в основата на социалния компромис, т.е.
социалната колаборация. Заради хляба се съгласяват да се откажат от свободата на
духа – посочва Бердяев:
“ Аз видях, че и в най-революционния социализъм може да
се открие духът на Великия Инквизитор. Тази тема сега е по-остра, откогато и да
било!” (Николай Бердяев,
“Самопознание / Опыт философской автобиографии”, Париж,
1949, с.145).
Книгата е писана след горчивия, но достоен сблъсък на руския
дисидент със страшилището на болшевишка Русия Ф.Е.Дзержински, всесилния
ръководител на ЧК.
Властта, независимо къде е
локализирана, дали в сакралните или в профанните сфери, знае за съществуващата
дистанция между Хляба и Свободата. И всяка власт предлага или Хляб без
Свобода, или Свобода без Хляб19! И тук, както при толкова уязвимия Киркегор,
се повтаря ужасяващо “Или – или”-изборът! Инквизиторите от всички времена
знаят, че за Масовия човек полюсът на консумацията е по-осезаем и близък, а
дистанцията до Свободата и Истината e
твърде голяма20! И тогава те постановяват:
Нека бъдат и пребъдват Покорството, Полугладната и Ситата
Измама! Така Социално Общото чрез Властта на Универсалиите-Закони
подхвърля кокалите на изядената Истина на гладната тълпа, подхранва с тези
огризки Масовото Съзнание, с Огън и Меч наказва провинилите се мравки и
вдъхновено, патетично и оптимистично посочва Спасителния път на пъплещия
Мравуняк към Бъдещето!
|
19
И така: "Хляб без Свобода"
или "Свобода без Хляб". Оказва се, че това са единствените
алтернативи на
ВСЯКА ВЛАСТ: и на светската, и на
сакралната. Това ли искат народите, когато обличат някого във власт?
Това ли искат различните богове, които
– според внушенията – ръководят
религиозните властници? Дали властта наистина има неотнимаемото
качество да развращава? Или някои просто само
така наричат
необходимостта да се правят компромиси? (Сиреч, да се колаборира.)
20
А кой формира "Масовия
човек"? Не е ли това Масовият учител? От "Масовото училище"? ("От всички времена".)
И тук
– в очакването да се каже "да" –
изведнъж
религиите заявяват
претенцията си и те да имат
УЧИТЕЛНА ВЛАСТ! (И това
–
днес!?)
Ето:
“СЪСТОЯНИЕТО
НА ФИЛОСОФИЯТА СПОРЕД ПРЕЦЕНКАТА НА УЧИТЕЛНАТА ВЛАСТ НА ЦЪРКВАТА
(...)
Една философия, която би работила не под водачеството на разума, не според
собствените си принципи и присъщата и методология, не би била ползотворна.
Ъгловият камък в основата на нейния строеж, коренът на автономията, на която се
радва философията, се намира в това, че разумът по самата си природа е отправен
към истината и при това притежава необходимите средства за нейното следване”
[“ Вяра
и Разум”,
Енциклика на Йоан Павел ІІ, Ватикана, 1998,
София, 1999, с.68].
Казаното
изглежда разумно! Но нека не бързаме с аплаузите:
“Философията,
имаща съзнание за това свое
‘конституиращо
право’,
не може да не зачита освен това основанията и гледната точка, присъщи на
истината, дадена в Откровението”
[пак там].
Разтълмено на обикновен
език, реченото означава: вие, учените, можете да си имате, каквито
си пожелаете "конституиращи права", но... не можете да не се
съобразявате "с истината, дадена в Откровението".
А ако случайно се появи
разминаване? Ако се открие противоречие? Тогава?
Моля, ето инструкцията:
“Историята (...) недвусмислено показва отклоненията и заблудите, в които често
изпада философията и особено философията на най-новото време. Нито е цел, нито е
задължение на учителната власт на Църквата да полага усилия, за да запълва
празнотите, оставяни от немощната философска мисъл. Обратно, неин дълг е открито
и категорично да се противопоставя, когато съмнителни философски твърдения
заплашват правилното разбиране на Откровението или когато се разпространяват
(...) мнения, предизвикващи тежки заблуди, които похотстват срещу простотата и
верската чистота на народа Божи Dei populi simplicitas et fidei sinceritas).
Затова учителната власт на Църквата може и трябва да огласи критичната си
преценка относно философските мнения и идеи, влизащи в сблъсък с християнското
учение (doctrina christiana). Първото задължение на учителната власт е да отсъди
кои от философските предпоставки и заключения са несъвместими с истината на
Откровението и заедно с това да посочи изискванията, които трябва да бъдат
следвани от философията в светлината на вярата.”
[пак там, с.68-71].
Иначе казано: да
посочи изискванията, които трябва да бъдат следвани от науката
В
СВЕТЛИНАТА НА НЕЗНАНИЕТО!
Да се долавя някакъв дух
на поука от времето на абсурдите в процеса срещу Галилей? Не.
Използва се спокойно и без каквото и да било неудобство арсенал от
понятия като "власт", "отсъждане", "посочване на изисквания, които
трябва да се следват", притежание на истината". (Единствената,
неоспоримата...)
Всъщност, дали
"Църквата" (наричаща сама себе си по този начин, а на практика
– една от многото църкви по земята)
си е
изяснила, защо се е случило така, че е загубила своята тоталитарна
власт?
|
Поклонници през Гигантския безчовечен храм на Хуманното и Социалното, на какво
се основава
многовековната ви вяра в Бъдещето?21
|
21
Ако
вярата изобщо има нужда от нещо, на което да се основава, то това е просто
и само култивираната необходимост да се вярва.
|
Във
великолепната си творба "Ангелът на историята" В.Бенямин ни респектира
философски и естетично с образа на Ангела, чиито крила се огъват от мощния
вихър, идващ от Рая. Летейки с лице към този райски вихър, който го отнася с
гръб към Бъдещето, Ангелът съзерцава "Царството на Ужасите" – протеклата Човешка История:
кръв, насилие, жестокост, братоубийствени войни, верски кръстоносни касапници,
епидемии и пандемии на масова грозна смърт, повалени култури и цивилизации,
изтърбушени идеали, премазани и прекършени съдби и дарования... Ако е вярно, че
Раят е отминал, наистина ли Бъдното е толкова непроницаемо за Логоса или толкова
ужасяващо, както е във футуристичната и вцепеняваща прокоба на Оруел:
“Бъдещето е Ботуш, смазващ Човешкото Лице!”?
И няма ли все пак и един Друг
Път – ("Път и Истина, и Живот!") – Пътят на Безсмъртието като този на
Иисус, Зенон Елейски, Муций Сцевола...? Както разказва Диоген Лаерций, Зенон бил
обвинен за участие в заговор, бил хванат, разпитван и, за да не проговори,
отхапал езика си и заплюл с него тиранина! (Диоген Лаэртский, О жизни,
учениях и изречениях знаменитых философов, ІХ, 5, 26-28). Този път е
принципно различен и минава през Самоутвърждаването чрез Подвига – един
достоен, истински честен и свободен път! Той е акцент върху нравствения
максимализъм и нравствената героизация – Героя, Самообожествяващия се, но
Свободен Човек!
|
БИБЛИОГРАФИЯ
1.
Alfred Adler, "Praxis und Theorie der
Individualpsyhologie", Wien, 1920.
2.
Alfred Adler, "Der Sinn des Lebens",
in: "Zeitschrift für Individualpsyhologie", Leipzig, 1931.
3.
Alfred Adler, "Problems of Human
Nature", Wien, 1929.
4.
Nicolas Arseniev, "Mysticism and the Eastern Church", London, 1927.
5.
Andrew Bacevich and Elizabeth
Prodromou, "God
Is Not Neutral: Religion and US Foreign Policy After 9/11",
in: "Orbis" /
A
Quarterly Journal of World Affairs,
Winter, 2004, 43-54.
6. Benjamin Barber, "End of Democracy?",
in: "Die Neue
Gesellschaft" /
Frankfurter Hefte, 1-2,
2004.
7. Zygmunt Bauman,
"Modernity and Ambivalence", London, 1993.
8. Zygmunt Bauman, "Postmodernity and its
Discontents", London, 1997.
9. Ulrich Beck,
"Das Demokratie-Dilemma im Zeitalter der Globalisierung", in: "Aus Politik
und Zeitgeschichte", 9.1998, 3-11.
10. Ulrich Beck, "Politik
der Globalisierung", Frankfurt am Main, 1997.
11. Charles K. Bellinger, "The
Genealogy of Violence: Reflections on Creation,
Freedom, and Evil", Vancouver, 2001.
12.
Walter
Benjamin, "Illuminations" (ed. Hanna Arendt), New York 1996.
13. Nikolay Berdyaev, "Truth and Revelation",
London, 1953.
14. Николай Бердяев, "Миросозерцание
Достоевского", ПАриж, 1968.
15. Николай Бердяев, "Самопознание / Опыт философской автобиографии”,
Париж, 1949.
16.
Ernst
Bloch, "Das Prinzip Hoffnung",
Frankfurt am Main, 1985.
17.
Себастиан Брант, “Корабль
дураков”, Москва, 1971.
18. Квинт
Гораций Флакк, "Оды, эподы, сатиры, послания", Москва, 1970.
19.
Йосиф
Григулевич,
“Инквизицията”,
София, 1986.
20. Диоген
Лаэртский, "О жизни, учениях и изречениях знаменитых философов", Москва, 1979.
21. Николо
Макиавели, "Избранные сочинения / Государъ", Москва, 1982.
22. Шарл
Монтескьо, "За духа на законите", София, 1984.
23. Публий
Овидий Назон, "Метаморфозы", Москва, 1977.
24.
Публий Овидий
Назон, "Скорбные элегии / Писма с Понта", Москва, 1978.
25. Джордж
Оруел, "1984", София, 1989.
26. Любомир
Христов, "Руският логос / Философия и религия", София, 2000.
27.
Любомир Христов,
"Универсалиите срещу човека или парадоксите на общото", София, 2002.
28. Марк Тулий
Цицерон, "Диалоги (О государстве, О законах)", Москва, 1966.
29.
Марк Тулий
Цицерон, "О старости. О дружбе. Об обязаностях", Москва, 1974.
30. Емил Мишел
Чоран, "Шемет на скептицизма", София, 1996.
31. Лев Шестов,
"Киркегард и экзистенциальная философия (Голос вопиюшего в пустыне)", Москва,
1992. |
|