|
Първа публикация: 15-10-20 13Последна редакция: 16-10-2013
ГАФОВЕТЕ В НАУКАТА, ПЛАДНЕШКИТЕ УЧЕНИ, УЧЕНИТЕ-МАГЬОСНИЦИ И НАШЕТО ДЕРЕДЖЕ * Нъшан АХАБАБЯН “Облада науката, но не я оплоди.” Станислав Йежи Лец
След като с пренебрежение бях отминал по сергиите на площад "Славейков" цяла серия “Гафове...” – в бизнеса, войната, правосъдието, медицината и прочее, неотдавна се натъкнах на лъскавата корица на “Най-големите Гафове в науката” от Робърт Йънгсън (Издателска къща “Анимар” ООД, София, 2003 година). Асоциирах заглавието с изплувалия в последно време проблем на фалшификации и мошеничества в съвременната наука, любопитството ми надделя и... се изръсих 10 лева “на ползу роду”. Гаф (от фр. gaffe) означава неуместна, нетактична, глупава постъпка. Има ли място в науката за подобни неща? И то какво! Добросъвестно, Робърт Йънгсън разказва такива интересни и поучителни случки, допуснати в различни области на природните науки – космология, физика, математика, химия, медицина, биология, психология, философия и други. За мен, те бяха по-интересните. Като дилетант в повечето от тези области, аз ги възприемах по-безкритично, откъм забавната им страна. Така ще се възприеме цялото четиво и от непрофесионалистите и непредубедените читатели, за които е предназначена книгата. Но за други, с известен background, в зависимост от предразположението си, тя може да се възприеме и като десакрализация на науката, и като нейно “приземяване” (което е по-близо до истината) или като иронична усмивка към надутия сциентизъм (в което няма нищо лошо). А попаднала в ръцете на предубедени противници, изопачаващи “научния прогрес”, много от разказаните случки могат да се използват като аргументи против самата наука. Защото, в действителност, така изглеждат “гафовете” в науката – извадени от контекста на историческата действителност и на конкретната ситуация. А всъщност, нещата далеч не са толкова лежерни, безобидни и повърхностни. Историята на науката е борба между налагането на нови идеи и усилията за запазване на статуквото, на съперничеството и конкуренцията между талантливи личности и пренебрегването на неудобни факти и налагането на неубедителни обяснения, на съпротивлението на възрастните учени срещу напора на младото и непредубедено поколение, което е вечна движеща сила в развитието на науката. И учените са хора като всички останали, нелишени от човешки слабости. И не само безпристрастното търсене на истината е мотивацията за техните действия. И слава, и пари, и власт не са за пренебрегване, да не говорим за многото “ахилесови пети” в характера: твърдоглавие и високомерие, самонадеяност и безотговорност, амбиции и пристрастия… Това е разбираемо – с човешките слабости можем да обясним много от гафовете в науката. Още повече, че в тези случаи основно потърпевши са самите учени, допуснали подобни заблуди; и те си плащат прескъпо за това – пренебрегване, отминаване, забрава. Бедата обаче е в това, че почвата е хлъзгава, а границата за преминаване в недопустимата и вредна за науката област на съзнателно фалшифициране, шарлатанство и агресивно мошеничество – много тънка. Тя може да се премине и несъзнателно. (Да не говорим за ролята на маниаци, параноици, моноидейници и други подобни нещастници – пациенти на психиатри). Обаче, когато извращенията и фалшификациите се правят съзнателно, целенасочено и агресивно – играта загрубява: вредите стават осезаеми и непростими. Защото обществото плаща прескъпо! Затова и отговорността трябва да е неизбежна: да бъде търсена и въздавана! Защото... Не разбирах и със свито сърце гледах как моят приятел М. Бушев с ентусиазъм потроши едно хубаво лято в Рибарица… да превежда (част) от книгата “Пладнешките учени” на Е. И. Кругляков от руски на български (академично издателство “Марин Дринов”, София, 2003 година). Впрочем, в българското издание не е посочено нито оригиналното заглавие, нито издателството, нито годината на нейното публикуване на руски език. (Подробна и съдържателна рецензия за тази книга може да се види в книжка 2 от 2004 година на “Светът на физиката”, с. 173.) Когато неотдавна тя се появи на бял свят и попадна в ръцете ми (без да се изръся), противоречивите ми предчувствия се потвърдиха.Въпреки че отдавна следях с периферното си зрение прехвърчащите в руската преса високоволтови искри или яростни залпове на големи руски учени срещу избуяващото шарлатанство в науката, това не ме вълнуваше особено: здравият фундамент на руската наука е непоклатим за такива трусове. Високото ниво на фундаменталната наука е имунизирано за такива бацили: тя е преживяла – при това, в какви времена – и лисенковщината, и пролетарската физика, и империалистическата кибернетика. Бях в Дубна, когато вълната от масовата хипноза на Кашпировски и Чумак премина (и отмина) като грипна епидемия, а народът, вместо книгите на Булгаков или Солженицин, търсеше книгите на фамозната пророчица от ХІХ век мадам Блаватска. По-късно екстрасенската Джуна се ползваше с най-високо покровителство и авторитет. След Чернобил бяха официално назначени екстрасенси за диагностициране на ядрени реактори, а суперкомпютри на секретни институции бяха заангажирани с обработка на астрологични данни за предсказания на военно-политически събития… С разпада на централизираната държава и единното финансиране беше създадена плодотворна почва за избуяване на дейността на фалшификатори, шарлатани, шашмаджии, тарикати и “търчи-лъжи”-та, до неудържимия напор на патологични маниаци. И всички тия пиявици се впиваха в телата на ведомствени институции – наистина с мощни финансови възможности! Създаваха си свои “академии” и провъзгласяваха свои “академици”! Проектираха: от чудодейни оръжия на основата на неизвестни фундаментални закони до… “дивани, които лекуват импотентност у мъжете и фригидност при жените”! Действително, за страна като Русия – голяма държава – големи идиотизми: много вимета за доене, много наследници на Остап Бендер… Затова, както съветва Борис Стругацки: “Старая се да не коментирам подобни гледни точки: да се спори с умопобъркани е уморително и безплодно занятие...” Активността на въображението е един от основните стълбове, на които се крепи научното творческо мислене – проникване в непознатото. Но губенето на контрол върху него – дивото, деструктивно въображение – това е, което катапултира разума. А обърканите лабиринти на логиката и неподлаганите на експериментална верификация плодове на такова въображение завладяват създателите си и пленяват податливите на подобни влияния. Като се има предвид, че не повече от 5% от населението може да се оправи в действителните методи, средства и цели на научното изследване и реалните им стойности, то не е трудно да се обяснят “успехите” по завладяването на територии от такава ефектна дейност. Тази дейност представлява опасност за науката тогава и дотолкова, докато и доколкото тя (въпросната "дейност") успее да проникне и да се прикачи към държавните институции или бюджет и започне да изсмуква сили и да отклонява средства от и без това пресъхналото корито на държавата. Все пак, нейната най-важна и съществена отлика от науката е пренебрегването на основния критерий: експериментална верификация на хипотезите, позволяваща тя еднозначно да се разграничи, а когато се наложи хирургическа намеса – и да се оперира! Събрани в едно книжно тяло, многогодишните усилия на академик Е. Кругляков, председател на Комисията за борба с лъженауката и с фалшифицирането на научните изследвания към Руската академия на науките, впечатляват – поне като усилия, без да мога да съм сигурен в резултата. Обаче, при разгръщането на българското издание на тази книга, вроденият ми скептицизъм се подсили и у мен се зароди известна неудовлетвореност от нейното появяване: ние сме на съвсем друг хал и не това са проблемите пред българската наука. Наистина, в своя съдържателен предговор академик И. Юхновски, председател на БАН, разказва за подобни явления (не всички) и у нас, но, слава Богу, нашите са дребни кокошкари в сравнение с “пладнешките учени”, а в БАН и Софийския университет няма богата почва за подобни крупни зулуми. Затова отминах с пренебрежение оправданието на Бушев, че те имат пета колона и у нас. Защото туморът на българската наука не са “пладнешките учени” (каквито безспорно има и тук), а “псевдонаучните”, “наукоподобните” изследвания, които все още заливат научната почва, когато малкото налични средства се разпиляват и потъват като в пясък. Затова, трудно ми е да гледам позитивно на нещата: мисля, че приносът на БАН в борбата срещу лъженауката – ако това е била целта на издаването на тази книга – щеше да бъде по-голям и по-траен, при положение че, примерно, не бяха спрели издаването на единственото, и с над стогодишна традиция, научно-популярно списание на БАН “Природа”: популяризирането и разпространяването на истинското знание е по-плодотворно и ефективно, отколкото борбата с ментърджиите. Колкото и нескромно да звучи, всеки, който разгърне старите броеве на “Светът на физиката”, ще се убеди, че то никога не е спирало своето противоборство с лъженауката у нас – поне в областта на физическите науки. Но сам воинът – поне в тази област – е безпомощен... Да, ама не! Бях нахвърлил някои от тези мисли, но много пъти, седнал пред компютъра, погнусен, не можех да продължа и да завърша опуса си. Докато в една неделна привечер (29. 02. 2004 година) телефонно позвъняване на изнервен приятел ме насочи да включа Канал 1 на телевизора – БНТ с предаването “Всяка неделя”. Не съм мазохист, избягвам маразматичния тандем Кеворкян-Карбовски (както и много други, хайде, да не ги изброявам всичките), но този път напъните на “академик” Ажажа да ни убеди в съществуването на НЛО и жалките опити на “водещия” да се измъкне от блатото, в което беше завлечен, ми достави истинско удоволствие: по-добра антиреклама на антинауката едва ли можеше да се направи! По-нататъшни реакции на познати и техни познати напълно потвърдиха моето, вероятно пристрастно, впечатление. А появата на един от героите на книгата на академик Кругляков – друг “академик”, Акимов – няколко седмици след Ажажа, пак като гост на БНТ – преля чашата. След нецензурните ми възклицания посегнах... към компютъра! (А доколкото разбрах, въпреки протестното писмо на физическата общност у нас, надменно пренебрегнато от ръководството на БНТ, напъните на “Всяка неделя” в тази насока продължават.) Впрочем такава ситуация е симптоматична за епохата – психологична несигурност и морална обърканост на съвременния човек. Проповядват “криза на разума”, вещаят апокалипсис и със сюрреалистични предсказания гарантират задгробна утеха. Разчитат на мълниеносното въздействие, втурнали се в подкрепа на нуждаещото се, загубило равновесие и досег с реалността, объркано население. Склонни към параноя хора, издигнали се над тълпата, опиянени от мисълта за тайнствени конспирации – независимо от целите и съдържанието, сега те имат пълната “свобода” да се развихрят и подвизават, където могат и когато могат. Жизненост у носителите на този вирус, неуморимост и неукротимост на пропагандаторите и разпространителите им – медиите, които кацват като мухи върху всякакви редки …, модни телевизионни шамани, гадатели и пророци (от двата пола, ако имат такива), всемогъщи лечители на всякакви болести и с рецепти срещу човешки нещастия и вселенски катастрофи... И въпреки че пладнешки учени са съществували винаги, тяхната дейност се активизира особено в периоди на социално падение и дълбока криза на моралните и етични ценности. Подвизите и похожденията на знаменития маг и алхимик граф Алесандро Калиостро в епохата на Просвещението в Европа, на Й. Гелер по време на възхода и утвърждаването на националсоциализма в Германия; за Кашпировски и компания по време на разпада на Съветския Съюз вече споменах, а ето че сега – по времето на Путин в Русия – Ажажа и Агдеев... И другите многобройни техни събратя... А ето ги и у нас – в новото време на Сакскобургготски. Казват, че Сократ е изказал великата истина: “Всеки остров заслужава своя управител”, обобщавайки и екстраполирайки личния си брачен опит: “Всеки мъж заслужава съпругата си”. Нека и на мен бъде позволено да перифразирам: “Всяко общество си заслужава и книжнината, и телевизията си”! Но: не е виновен онзи, който изяжда зелника, а онзи, който му го дава… Баста!!! Бях срещал този човек – Жорж Шарпак, бях чел за него, бях работил с уреда, за който той през 1992 година бе удостоен с Нобеловата награда по физика. (Вж. във връзка с това: А. И. Шкловская и Вл. Пенев, “Многожичните пропорционални камери на Жорж Шарпак и физиката на високите енергии”, в: “Светът на физиката”, том ХVІ, книжка 2, 1993 година.) Знаех, че той е много активен в борбата с паранауката и когато през 2002 година книгата му (заедно с Хенри Брош, професор по физика в университета в Ница) “Станете магьосници, станете учени” (“Devenez sorciers, devenez savants”, Odile Jacob Sciences, Paris, 2002) стана бестселър (продадени 280 000 екземпляра за един месец!), любопитството ми надхвърли благоразумието и помолих сина си в Париж и той да се изръси 21€ и да ми я изпрати.
Това вече е друга опера! Стъпили на твърдия и сигурен фундамент на съвременната наука, те безкомпромисно разобличават и демистифицират голям брой “известни” паранормални явления, телепатични сеанси, екстрасенси, астрологични предсказания… както и демонстрират провеждането на множество подобни фокуси и манипулации! Сега аз тук трябва да изхвърля (с удоволствие) моя текст, свързан с представянето на тази книга, защото неотдавна попаднах на едно интервю на самия Шарпак, дадено на списание “Фигаро Магазин”, което най-добре характеризира неговите възгледи по въпроса. Да пием вода от извора! Ще си позволя обаче една бележка, вземайки повод от застъпената в тази интересна книга гледна точка. Става дума за ролята на науката в съвременната цивилизация и по-точно – за пътищата на познание. В Западното (християнско) общество се очертават две тенденции, които в екстремния си вид могат да се определят като редукционистична: всички видове познание (включително социология, история, етика, религия и прочее) могат да се свеждат до “природонаучното”, и традиционна: съществуват множество независими източници на познание и природонаучното е само един от тях. И ако авторите на разглежданата книга се придържат към първия споменат подход, то през ХХ век голяма част от учените се завръщат по-близко до традиционното схващане. Все пак познанието за добро и зло, за красота, етични и морални ценности, приятелство и семейство имат друга основа и са съществували далеч преди налагането на природоматематическите методи за познание. Научното познание си има свои точно определени критерии за достоверност: експериментална верификация на явлението, тяхната възпроизводимост и контрол, както и логическа непротиворечивост на обяснението. Може би съществуват и паранормални феномени, но те не са обект на научно обяснение. И цялата галиматия идва от размиването на границите, смесването и пренасянето на природонаучни методи за обяснение на такива явления. И така... Въпреки че смисълът и съдържанието на думата наука е ясно и определено – систематично изработване на обективно знание (казано най-общо) – и пред нея се налага да се поставят различни представки: пара, псевдо, квази… и прочее. За тях няма ясна дефиниция и не съществуват ясни разграничителни линии помежду им, но, за съжаление, всяка от тях има място в нашата действителност, всяка си е извоювала определена територия и се опитва да я разшири за сметка на плодоносното поле на истинската наука. Може би етимологията на представките характеризира в известна степен тези мочурища. Гръцкото παρα има смисъл на: “до", "наблизо", "покрай", "извън", "отклонение”, а ψενδο има смисъл на: “лъжа", "мним", "неистински”; латинското quasi означава: “уж", "като че ли”. Така че всички те със своите нюанси означават, ако не антинаука, то поне нещо, което не е наука. Разбира се, тук не става дума за съзнателните измами или фалшификации, дело на мошеници или шарлатани, за които научната общност има изработен бърз рефлекс – отлъчване или игнориране, каквото ще направим и ние сега.Може би проблемите ще станат по-ясни, ако се опитаме да анализираме малко по-конкретно някои от тези области, които претендират за “научност” (всяка от тях си има свои многобройни специфични подразделения). Например с “паранауки” се квалифицират такива занимания като астрология, нумерология, парапсихология, алтернативни медицини, писания за неидентифицирани летящи обекти и извънземни пришелци, четене и предаване на мисли от разстояние, животът след смъртта или общуване с умрели и т.н. – до различните начини за надникване в миналото и предсказване на бъдещето. Престижът им се основава на ефектни, неконтролируеми и неповтаряеми резултати, върху които се построяват впечатляващи интелектуални конструкции, водещи обикновено в “кьор-сокак”. И най-вече – върху обещания в неопределено бъдеще. Паранауката представлява неправомерна, необоснована екстраполация на научни методи: единичното се обявява за общовалидно, хипотезата се превръща в твърдение, от което се правят изводи. Така тя се превръща в изопачен, изкривен образ на истинската наука, най-често – в нейна карикатура. Но има и друга “разновидност” в науката: кичът. Немското прилагателно kitsch означава: “банално", "безвкусно", "бездарно наподобяване”, и обикновено се употребява за произведения на изкуството. За съжаление, кичът има място и в науката и опасностите от него не са по-малки, а имат и тежки последици. Кичовите занимания разрушават като бурени плодотворни полета или като скакалци опоскват посети площи. Защото, ако паранаучните занимания са в периферните (или междудисциплинарните) области и съществуват известни критерии за идентификацията им, кичовите са присъщи, неотделими и... неизбежни за всички научни дисциплини. Нека разгледаме малко по-подробно тази разновидност в науката, която нарекохме кич. Защото това е ахилесовата пета на научните изследвания у нас сега. В наукометрията даже се използва думата “тор” – с всички добри и лоши значения на тази дума. По-късно беше заменена с по-приемливите “флора” или “фауна”, без това да изменя по същество нещата. Трябва да напомним, че над 2/3 от научната продукция (научни публикации) остават нецитирани, т.е. незабелязани, остават без отклик, не дават никакво отражение върху развитието на съответния клон на изследвания; едва 1/10 се цитират еднократно, а средната продължителност на живот на тези цитирани научни публикации е около три години (т.е. самите цитирани публикации увяхват бързо). Затова е естествено сред научноизследователската дейност да има и обилна продукция, която отива на торището. Нека обаче подчертаем, че при нея няма лъжа, няма измама – всичко се прави, както трябва – добросъвестно, с научна методичност и усърдие. И въпреки това тя остава “мъртвородена”. Ричард Файнман беше нарекъл такива изследвания “наука на самолетопоклонници”. В своята знаменита автобиографична книга той разказва: “Тихоокеанските островитяни имат такава религия. По време на войната те видели как се приземяват самолети, пълни с всякакви хубави неща, и им се приискало и сега да е така. Затова построили площадки, удобни за кацане и излитане на самолети, от двете страни наклаждали огньове, построили дървена барака, в която да седи човек с дръвца на главата под формата на наушници и бамбукови пръчици, стърчащи като антени – той е диспечер – и чакат: кога ще кацнат самолетите. Правят всичко правилно. По форма, всичко е вярно, точно така, както и по-рано. Но... не действа. Самолети не се приземяват. Аз наричам упоменатите науки ‘науки на самолетопоклонници’, защото хората, които се занимават с тях, след като спазват всички външни правила и форми за научно изследване, явно изпускат нещо важно. И самолети не кацат на тяхното летище.” Обикновено такива изследвания – правени по метода на “самолетопоклонниците”, потвърждават вече известни неща. Приносът им е в бурните талази на информационното наводнение. И въпреки това, ако понякога могат да се окажат не съвсем безсмислени и даже донякъде полезни – ако послужат за подготовка и обучение за следващи смислени изследвания – то стават вредни, когато се превърнат в извор на каканижещи публикации със същите качества, затлачващи околността. В терминологията на теорията на информацията тази дейност може да се разглежда като шум, на чийто фон трябва да съществува полезен сигнал от смислена научна продукция. И проблемът се свежда до това: шумът да не заглуши сигнала. А нейната оптимизация е: подобряване на отношението сигнал/шум. Обикновено времето за живот на гребена на вълната от предния фронт на дадено направление е значително по-късо от активния действен период на един учен или изследователска група. А смяната на тематиката, проблематиката и методиката е тежък, трудоемък и продължителен период, свързан с ред психологични, финансови и организационни изисквания, които не са по силите на всеки учен или всяка изследователска група. Особено, ако самият изследовател или целият колектив са изразходвали сили и/или финансови средства. Точно такова застаряване и изчерпване е един от източниците за преливане на същинските научни изследвания в квазинаучни и в продукция на научен кич. Сами за себе си те не могат да дадат отражение върху истинската наука, но поддържането им изсмуква и без това пресъхващите извори за оросяване на плодотворните оазиси или води до избуяване на бурени върху плодотворни почви. Социални и персонални проблеми превръщат творческите подбуди в амбиции за по-нататъшно задържане в научната общност, а амбулантната научна продукция – в средство за задоволяване на консумативни интереси. Това характеризира и получилия широко разпространение израз: “bread and butter physics” – научна продукция за осигуряване на “хляба и маслото”. (Ех, вярно е, че у нас често върху филията няма масло, но и една дребна командировка в западна чужбина не е за пренебрегване…) В такива периоди и в такива групи надделяват филистерските отношения и фарисейското поведение: склерозиралият, ограничен кръгозор налага привидно строго механично подражаване на преписани рецепти, а амбиции и страхове стават повод за нарушаване на научни норми и етика. Друга, вече съвсем изродена разновидност на кича в науката, е това, което Умберто Еко нарича “Марефология” – наука за правене на дупки в морето. Баналност и безсмисленост са нейните основни характеристики и научното санкюлотство е очевидно. Тук “инерцията в научните изследвания” е сложила тежката си лапа: положените усилия, изразходваното време (живот), достигнатите йерархични “висоти” и вкусени сладости, вложени средства (макар и бюджетни) са си казали окончателно думата. Бездарието се е превърнало в безсилие, самозалъгването доминира над пародирането и предизвиква повече съжаление, отколкото пренебрежение. “Мястото ти е сторено, ала времето – минало”, както се пее (по друг повод) в една известна нашенска народна песен. И ако употребим (отново) малко фриволна терминология, сега става дума не за мъртво родена наука, а за научна импотентност. Така че истинската наука, въпреки че има големи простори за изследване, всъщност винаги се движи по тясна пътека между две пропасти, винаги застрашена да се подхлъзне: от едната страна – безвъздушното пространство на паранауките, от другата – мочурливото дъно на наукоподобието. Затова въпросът за управлението на науката, колкото и за някого това да звучи административно, има място – и то важно – в научните изследвания, особено в една реформираща се и преструктурираща се страна като нашата. Защото ако в науката не може (и не трябва) да се заповядва какво да се прави, то би могло и трябва да се казва какво не трябва да се прави. * Настоящият текст е написан и публикуван в интернет-пространството през 2004 година и може да бъде открит в електронния архив на Института за ядрени изследвания и ядрена енергия към БАН. ▲ |
