С "близалка" някои (не аз) обозначават заблудата. Находчиво. Поздравления!
Има хора, които изпитват притеснение пред мисълта, че могат да отнемат нечия "близалка". Тревожат се за психиката на ограбения. Прогнозират срив. От загубата на опора. (По-точно - от загубата на илюзия. За опора.)
При прогноза за подобна загуба мнозина отсичат: "По-добре да не знам!" (Чували са други да го казват!)
Първи въпрос: "Имаме ли право да сме спокойни пред подобна ситуация? Нали човекът със заблудите би могъл да ги разнася и сред другите - както се разнася епидемичен бацил?"
Втори въпрос: "Дали страхът от разкриването на заблудите не ни парализира, само защото някога (когато още сме били деца) не са ни научили на правилното поведение в такива случаи?"
Трети въпрос: "Морален ли е онзи човек, който знае за заблужденията на другите, но не ги предупреждава - дори и ако е воден от опасението, че разкритията му могат да ги наранят?" (Съпътстващ въпрос: "По такъв начин подобен човек не си ли присвоява власт?" Втори съпътстващ въпрос: "Защо хората безгрижно предоставят такава власт?")
Четвърти въпрос: "Трябва ли една заблуда да се обявява единствено тогава, когато вече е открито онова, което да я замести?" (Вариант на въпроса: "Трябва ли грешката в решението на една задача да се посочва единствено тогава, когато вече е открито нейното правилно решение?")
Пети въпрос: ... Защо Вие не го зададете? Защо не потърсите и други въпроси? А защо да не изпробваме след това и някои отговори?

Ako се питаме дали е правилно да разкриваме винаги известните нам заблуди или понякога е по-добре да не се намесваме или дори да създаваме умишлено заблуди,то,според мен, ние първо трябва да си отговорим на някои други въпроси.Например: От каква цел се ръководи нашето поведение по принцип,както и в конкретния случай.Ако си задаваме въпроса кое действие е добро и кое лошо , трябва да знаем според какъв критерий ги оценяваме или с други думи каква е нашата представа(дефиниция,ако е възможно) за доброто.
След като имаме критерий за добро и лошо,тогава можем да преценим дали дадено явление е с положителен или с отрицателен знак.По принцип ми се струва,че човекът е много затруднен в опита си да забрави за своя личен интерес,което може би се дължи на факта,че разумът е възникнал с биологическата функция да спомага за оцеляването на индивида.Аз виждам като една много важна задача да се опитаме(всички хора)да си поставим по-дългосрочни цели,като се абстрахираме от непосредствения си интерес.Може на първо време да се опитаме да заменим личния интерес с колективния.Това е ,струва ми се,крачка напред,но възниква нов въпрос - колко широки могат да бъдат границите на "колектива":дали това е семейството,държавата,континента,цялото човечество или цялата планета?Неминуемо ще има сблъсък на интересите на по-малките групи с интересите на по- големите.Човешката история дава много примери за това,че частните интереси на отделен човек или група от хора се борят успешно с интересите на цялото човечество,например:хората в богатите страни консумират многократно повече ресурси от хората в бедните региони,които в дадени случаи могат да умират от глад;постоянно се руши екологичната среда в полза на краткосрочни икономичеаки цели на малки групи от хора(в по-добрия случай-на големи групи от хора)и много други.Дори да вземем решенията на който и да е парламент.Моето мнение е,че целите ,които са мотив за решенията на всеки един парламент ,са в следния ред:1.непосредсвен личен интерес;2.интерес на общността която го е излъчила,т.е. максимума периметър на интереси ,които покрива да кажем българският парламент е интересите на България,за европейския парламент това вероятно ще бъдат интересите на Европа,като единственият напредък е осъзнаването на факта,че понякога има покриване на личен и общ интерес.
След това малко отклонение мисля,че може да се стигне до извода,че трябва да се конституира цел,която да отговаря на интересите на максимално широк кръг от индивиди:например интересите на всички хора или по-добре интересите на човечеството в по-далечен план.Това е само идея ,която не е лишена от недостатъци,например може да има сблъсък на интересите на човечеството с интересите на други животински видове .
Така или иначе смятам за важно да постигнем съгласие по въпроса кое смятаме за добро или лошо,тъй като явно искаме да дадем оценка на дадено действие или явление.

Великолепно е, че се намират хора, които знаят, че критериите трябва да предхождат отсъжданията. Иначе казано: знаят къде е мястото на коня и къде – на каруцата. Аплаузи!
Независимо че съм на 54 години, продължавам да мисля, че:
1. е правилно да разкриваме известните нам заблуди,
2. не е правилно (просто) да наблюдаваме заблудите на някого без да се намесваме, и
3. още по-неправилно е да създаваме умишлено заблуди.
Подобна позиция може да се стори твърде крайна и белязана със знака на прекомерен идеализъм. Такава би била оценката на хора, които са свикнали винаги да приемат за нормално онова, което обществото прави най-често. (Те считат, че, “щом нещо се е наложило като практика, “то си има своята необходимост”. Науката нарича този ценностен модел “конформизъм”.)
Колкото до нуждата от “дефиниция на доброто”, мисля, че спокойно може да бъде призован на помощ Имануел Кант с неговия “категоричен императив”. Една от формулировките на тази повеля е следната: “Постъпвай така, че максимата на твоята воля да може винаги да важи същевременно като принцип на едно всеобщо законодателство” [“Критика на практическия разум”, София, 1974, с.64].
Строго погледнато, Кант не е напълно оригинален – публично огласените препоръки на едно от евангелските действащи лица, Апостол Иаков, по отношение на идеологическата работа с езичниците предвиждат към тях да се отправя следния съвет: “...и да не правят на други онова, което не е тям угодно“ [Библия, Деяния на апостолите, 15:20]. Както може да се предполага, на свой ред и Апостол Иаков не е (а той и не може да бъде) оригинален. В реплика на централния евангелски персонаж, И(и)сус Христос, се казва: “И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях“ [Библия, Евангелие от Лука, 6:31].
Разбира се, мисълта при Кант е много по-задълбочена. Той изисква индивидуалната постъпка да е от такова естество, че да може да се издигне до ранга на всеобщ закон, сиреч – да се приеме по достойнство от максимален брой хора. Докато евангелските автори се задоволяват само с това да дадат право на някого да (не) постъпва така, както иска и другите да (не) постъпват с него. Нека забележим, че в такъв случай, примерно, ако един беден човек реши да ограби някой богат, той би могъл да оправдае постъпката си с това, че самият той, бедният, не би имал нищо против да бъде ограбен.
Ако аз реша реша да постъпвам така, че да не заблуждавам никого и в същото време реша да се съобразя с Кант, то следва да си задам следния много сериозен въпрос: “Има ли шанс подобно поведение да се превърне във всеобщ закон?“
Предвиждам мигновеното “не” на конформистите.
Защото по-голямата част от хората не са научени на адекватно поведение в обкръжение на истината. (И особено – при плътно обкръжение на истината.) Подобно положение се явява за тях непоносимо бреме. А това е така, защото самите им възпитатели не са знаели какво да правят със собствената си тревожност (дори само!) при мисълта за масиран досег с истината. Така се е култивирал “Синдромът на близалката”.
Дали сега нямаме основание да поставим въпроса: “Не е ли време да култивираме съответния антисиндром – ‘на отнетата близалка’?“

Радвам се, че се позовавате на категоричния императив, защото това е една от най-значимите идеи в етиката. Дали той може да удовлетвори в достатъчна степен нуждата ни от критерий за доброто? Нека споделя някои свои съмнения по този проблем:
1. дали съществуват две напълно идентични ситуации, в които ние съответно да можем да извършим две идентични действия?
2. как да различим това действие, което следва да издигнем в ролята на всеобщ закон?
Aз съм по-склонен да приема, че за действието трябва да се съди по неговия резултат: ако този резултат се доближава в по-голяма степен до представата ни за добро, тогава и деиствието е правилно или добро.
Естесвено, аз съзнавам, че да се изведе някаква универсална етическа истина едва ли е възможно, защото едва ли съществува действие, което може да даде оптимален резултат за всички. Въпреки това ми се струва, че не е лоша идея да се опитаме да формулираме някакво обяснение на нашето общо мнение, че да се разпостраняват заблуди не е добро и правилно.

На въпроса: “Дали съществуват две напълно идентични ситуации, в които ние съответно да можем да извършим две идентични действия?”, спокойно би могло да се отговори с “не”. При това, сравнително лесно може да се посочи и аргумент – ако двете ситуации или двете действия са наистина “напълно идентични”, то нашето съзнание изобщо няма да ги различава като две. И още, от самия факт, че съзнанието ни отчита две ситуации, действия и прочие неща (независимо как ще ги определим или назовем) следва, че тези две ситуации и прочие неща се различават в някакво отношение (ерго, не могат да бъдат “напълно идентични”).
Оттук обаче се формира друг проблем – ако така или иначе ние, хората, не можем да установим дори само “две напълно идентични ситуации”, то ни остава единствено възможността да оценяваме (и изобщо да действаме) в условията на някакви степени на подобие. И точно в такава обстановка нашите представи се обикновено се разминават. А така се генерират противоречия и дори сериозни конфликти. (Някои – с трагичен край.)
Би било великолепно, ако за подлаганите на разглеждане явления може да се установи такава отчетна система и такъв максимално обективизиран (при това, с възможност за перманентно допълнително обновяване) алгоритъм за изчисляване степента на подобие между тях, щото във всеки един момент да можем да получаваме количествен израз на въпросната степен на подобие. Този израз би трябвало да е заключен някъде между 0% и 100%, без (както мисля) да може да заема тези гранични стойности.
Допускам, че хората биха могли да установяват все по-точно и по-точно степените на подобие между два сравнявани обекта, ако използват идеята за многомерното пространство като мислима отчетна среда, в която да разполагат въпросните подлежащи на оценяване обекти. Разбира се, самото възприемане на многомерното пространство е само една първа крачка. Метриката, която би следвало да се установи по всяко едно координатно направление, е един следващ много сериозен въпрос. При неговото решаване не би могло да се мине без скрупульозно извлечени данни от експерименталната психология. Такъв род предложения обаче могат да се възприемат от много хора като твърде отвлечени и практически неосъществими. Убеден съм, че подобна оценка е провокирана единствено от неосведоменост.
Колкото до втория въпрос: “Как да различим онова действие, което следва да издигнем в ролята на всеобщ закон?”, мога да приема само като отправна точка в разсъжденията, че “за действието трябва да се съди по неговия резултат”. Съгласен съм, че лесно бихме оценили нещо като правилно и добро, когато то “се доближава в по-голяма степен” до съответната наша представа. И ето, тук се оказваме в нещо като омагьосан кръг. Пита се: "Въз основа на какво да си изработим въпросната наша представа?" Онези хора, които са склонни да се самопоставят в подчинение, лесно биха се обърнали към някой Авторитет. При това, те няма и да се замислят относно това: кой, как, защо, от какви позиции и прочие е обявил някого за Авторитет. Такива хора (по принцип) решават лесно подобни проблеми (ако изобщо ги констатират като проблеми) – те просто се подчиняват. В противовес, мисля, че когато Кант е изписвал дума след дума фразите в своя Категоричен императив, той не си е представял как някой налага с диктат личната си воля “като принцип на едно всеобщо законодателство”. Мисля, че той е имал предвид сключването на обществен договор, да речем, по пътя на парламентарните процедури. В случая на нашия диалог обаче, това (допускам) би се оценило като дълъг и несигурен път.
Ето защо, а и в отговор на пожеланието “да се опитаме да формулираме някакво обяснение на нашето общо мнение”, по силата на което да може директно да става ясно, че “разпостранението на заблуди не е добро деяние, защото не е правилно (деяние)”, бих се осмелил, да предложа следния аргумент. Всеки акт на инфилтрирана заблуда в нечие съзнание поставя работата на това съзнание в условието на някаква информационна недостатъчност. В такъв случай, нормално е да се мисли, че колкото повече информация по даден въпрос има един или друг човек, толкова по-правилна ще бъде неговата ориентация и толкова по-правилно ще бъде неговото решение, в това число и решение за някаква оценка. (Споменатата идея за привикване към работа в условията на едно постоянно многомерно скалиране е мисъл във все същата посока. Тази идея може да бъде открита и в публикуваната в този сайт моя студия: “Партии и идеологии или За геометрията и морала в политиката” – и по-специално, в частта, интерпретираща въпроса за най-желаната политическа идеология в условията на едно 7-мерно пространство.)
Предугаждам възражението – в много случаи голямото количество информация може да затормози, да подведе, да обърка онзи, който би следвало да я използва за своята по-вярна ориентация. И това сигурно е сериозен проблем. С някого може да се получи така, че да се стигне до тежки душевни преживявания, травми и дори разстройства. И това със сигурност е още по-сериозен проблем. Но (тук специално държа да подчертая) – изредените проблеми са плод на лошо обучение и възпитание на ползващия информацията. Ако той реши да я филтрира или да не й обърне внимание, то всякакъв род евентуални бъдещи обвинения ще трябва да ги отправя към самия себе си. От друга страна, ако допусне все същата информация да го разстрои, то това ще означава, че някой някога не си е свършил добре работата, когато е учил този човек да борави с информация. А от това би следвало да се извади сериозна поука. В същото време, всички други, тези които са предоставили информацията (тези, които всъщност са направили своя опит да предпазят някого от заблуда), ще са постъпили по начин, който им отрежда положението на морални хора.
Считам, че тази моралност е нещото, за което не би следвало да се чака сключването на обществен договор, приемането на парламентарен закон или влизането в сила на съдебно решение. Това е ценност, която следва да се приема като ценност без каквито и да било уговорки или апелации.

Драги Илия Кожухаров,
мога до някъде да се съглася с вас,че дефиницията за " добро " при Кант е много по-задълбочена от тази на И(и)сус,но все пак не бива да подценявате и мъдроста на И(и)сус[не,че съм негов почитател(ако допуснем,че все пак е съществувал)]
Но смятам,че нещата които е казал не са лишени от смисъл.Мисля,че трябва да се отбележи и факта,че той всъщност не е казал нищо ново.Тези негови мисли са взаимствани от древните писания на индийците.Явно той ги е схванал доста добре щом като ги изказва със свои думи.Искам обаче, да обърна внимание на това което той казва:" И както искате да постъпват с вас човеците,тъй и вие постъпвайте с тях."(Библия,Евангелие от Лука 6:31)
Вие казвате така: " Ако един беден човек реши да ограби някой богат,той би могъл да оправдае постъпката си с това,че самият той,бедният,не би имал нищо против да бъде ограбен. "Според мен вие тук не сте прав.Защото когато бедния ограби богатия той вече няма да е беден и ще започне да се страхува от това че, парите които вече притежава могат лесно да му бъдат отнети(по същия начин,както той ги е отнел от богатия)Той може единствено да оправдае всичко това само ако си го е помислил(тогава наистина ще е все още беден)Но извършването на тази кражба ще предизвика гняв у този който е ограбен.От тук следва да ви запитам:това добро ли е?Но нека да се задълбочим още малко.Дори да допуснем, че бедния човек,(който след кражбата не е вече беден) е похарчил всичките откраднати пари то, той трябвали да бъде спокоен след като вече е предизвикал гнева на ограбения?Все пак не трябва да се забравя, че и на бедния има какво да му се отнеме.Например: могат да му се вземат дрехите,може да му се отдреже някой пръст или може да му се отнеме живота.Така,че трябва да измислите по добър аргумент.
Бих искал да ме разберете правилно.Аз не подкрепям И(и)сус,но не подкрепям и Кант.Аз единсвено подкрепям самия себе си.(това според вас добро ли е?)
Но преди да се опитате да направите дефиниция на " добро ",защо първо не се опитате да направите дефиниция на " зелено ".Опитаите се да обясните на един слепец какво представлява зеления цвят.И да се запитаме дали и ние не сме слепци, които се опитват да обеснят на другите слепци какво всъщност представлява заобикалящата ги действителност.

Драги Симо,

Аз не омаловажавам ценното в мисълта на централния евангелски персонаж И(и)сус Христос. Единствено съм посочил, че препоръката му носи известна недостатъчност, защото има по-ограничен периметър на действие. Дословните ми думи са: “евангелските автори се задоволяват само с това да дадат право на някого да (не) постъпва така, както иска и другите да (не) постъпват с него”. В подобна препоръка се вписва и възможността някой да си даде едностранно право за нещо, без да е гарантирано съгласието на отсрещната страна за идентично поведение. (Сиреч, без да е гарантирано достигането до “всеобщ закон”, нещо за което пледира Кант.)
Казвате, че мислите на коментирания персонаж И(и)сус са “заимствани от древните писания на индийците”. Аз лично нямам доказателства относно това: какво и от кого е могъл да заимства някакъв литературен герой, за когото и Вие само допускате, че може да е съществувал. Но нека прехвърлим въпроса за заимстването към авторите на евангелските притчи. Разбира се, съгласен съм, че мигрирането на идеи е толкова старо, колкото е стар и светът. Нещо повече, ще Ви бъда признателен, ако приемете молбата ми да издирите онези конкретни фрагменти от “древните писания на индийците”, които имате предвид, след което да ги съобщите на всички във форума.
Във връзка с твърдението Ви, че все същият персонаж “явно бил схванал споменатите от Вас древни индийски писания доста добре, щом ги изказва със свои думи”, отново трябва да Ви върна към отсъствието на текстовете от въпросните писания, което не дава възможност да бъде направено сравнение, а оттам – да се приеме или отхвърли Вашето становище. Освен това Вие ми обръщате внимание върху онова, което се казва по въпроса в Евангелие от Лука, при положение, че самият аз съм цитирал точно тези думи (?!). Иначе казано, привличате вниманието ми върху мисъл, върху която аз (вече!) съм обърнал внимание и на себе си, и на всеки потенциален читател.
Мисля, че най-важното от Вашия текст се свежда до разсъжденията Ви около примера с бедния човек, който е решил да ограби някой богат, след като си е дал съгласието самият той (бедният) да бъде ограбван. Не виждам противоречие в думите ми и поради това не разбирам Вашата обструкция. Коментирайки евангелските морални разпоредби и тяхната съдържателна недостатъчност, аз казвам: “ако един беден човек реши да ограби някой богат, той би могъл да оправдае постъпката си с това, че самият той, бедният, не би имал нищо против да бъде ограбен”. И съм казал това, коментирайки предположението, че богатият не би си дал предварително съгласието да бъде ограбван. (Поради което и не би се стигнало до обществена договореност, към което насочва мислите ни Кант.) Вие казвате, че ограбвайки богатия, бедният вече няма да бъде беден, “ще започне да се страхува от това че, парите които вече притежава могат лесно да му бъдат отнети (по същия начин, както той ги е отнел от богатия)”. Разбира се, че по това не можем да имаме спор – аз се подписвам с двете си ръце под всяка една от тези Ваши думи. Но от това не следва, че евангелските препоръки са станали по-съдържателни, защото и при новото положение (забогатял бивш беден и обеднял бивш богат) няма да се е достигнало до норма, която “да може винаги да важи (...) като принцип на едно всеобщо законодателство” (Кант).
Искате “да се задълбочим” и да поразсъждаваме върху въпроса: “Дали забогателият бивш беден трябва да бъде спокоен след като е предизвикал гнева на обеднелия бивш богат?” Естествено че не би следвало да е спокоен. И то не само защото вероятно има някакви “дрехи на гърба си”, които могат да бъдат откраднати. (В края на краищата, много бедни биха били съгласни да получат правото да крадат от богатите, давайки в ответ на ограбените богати правото на свой ред да им откраднат дрипите от гърбовете им). Основанията за безспокойството на бедняка-крадец биха били провокирани от това, че на него, както и на цялото общество е внушено, че не бива да се краде. При това, библейската заповед е издадена по възможно най-опростенческия начин (който изобщо е характерен за този род писания). Ето, в такъв момент, на мен ми се иска да поставя въпроса: “Следва ли да е непозволено краденето на онова, което на свой ред е откраднато?” (Богатият би могъл да е забогатял от ограбването на труда и здравето на бедния, например!)
Задавате ми въпрос: “След като извършването на кражба ще предизвика гняв у този, който е ограбен, това добро ли е?” И “гневът”, както и “предаването със свои думи” (по-горе) не могат да бъдат каквито и да било аргументи в изследването на въпроса, който третираме тук.
Колкото до искреното Ви заявление, че подкрепяте единствено себе си, аз мога само да Ви приветствам за откровения тон. В противовес, все пак, ще Ви кажа, че през целия си живот (и в съответствие с представата си за морал) аз пък съм се опитвал да подкрепям освен себе си и други хора. (И държа да Ви призная, че когато съм успявал, съм се чувствал възможно най-доволен.) В такъв смисъл, бих подкрепил и Вас. Докато обратно – ако аз имам нужда от подкрепа, ще знам, че не мога да разчитам на Вас, Симо.
Относно дефиницията на “зеления цвят”, бих предложил следната конструкция: “реакция на част от (човешката) нервна система, която (реакция) е породена от светлинно дразнение върху очния нерв, извършено със сектора от светлинния спектър, заключен между две конкретни стойности на дължината на светлинната вълна”. Пояснения: 1. определението “човешка” е записано в скоби, доколкото е само примерно; 2. конкретните стойности на дължината на светлинната вълна могат да бъдат уточнявани в серии от експерименти с хора. Мисля, че подобна дефиниция може да бъде разбрана и от слепи хора или хора с частично непълноценно зрение, които именно поради нарушение във функционирането на сектор от нервната им система, не могат да видят зеления (или който и да било) цвят.
В последното Ви предложение (“да се запитаме, дали не сме слепци, които се опитват да обяснят на другите слепци какво всъщност представлява заобикалящата ги действителност”) се съдържа покана да се насочим към най-дълбоката мъдрост. Споделям напълно поканата Ви. От десетилетия си задавам все този въпрос. Но не мога да кажа, че съзирам скорошен отговор. В реалния живот, обаче, хората, които са слепи, все пак са склонни да хванат ръката на някой друг слепец – противно на онзи евангелски стих, който казва: “ако пък слепец слепеца води, и двамата ще паднат в ямата” (Евангелие от Матея, 15:14). Впрочем, ако се замислим, ще установим, че евангелският текст се оказва потенциално заблуждение. Например, ако двама слепи се водят и единият започне да пада в някаква яма, съществува възможност, другият да успее да го задържи.
Въпреки че е само възможност, мисля, че е по-добре да следваме именно нея, отколкото евангелското внушение.

Наскоро се замислих над силата на самовнушението. Хората избираме в какво да вярваме. Дали от нужда или от скука - не зная, но това си е чисто самовнушение. Да вярваш в Господ и да имаш страх от него - си е самовнушение. Да вярваш в любовта - също. Как така човек, който никога не се е влюбвал, може да вярва в любовта?

Всъщност ние не познаваме отблизо и половината от нещата, в които вярваме. Но в края на краищата вярваме в тях. Това пък си е чисто самовнушение. Казваме си: "Господ ще ми помогне! Всичко ще се оправи!" Или пък: "Каквото е писано, ще стане..." Така ние подтикваме вътрешната си сила и воля да се събудят и да ни поведат напред. Създаваме нови и нови митове, които се превръщат в обществени истини (или... не знам и аз как да се изразя). И в края на краищата се оказваме в положение да имаме нужда да вярваме в нещо. И именно затова си казваме: "Да, това съществува, да това е така". А всъщност не правим нищо друго освен да си самовнушаваме разни неща в името на собственото си добро.

Ще дам и друг пример - хомеопатията. Как така водата, тия два атома водород и един кислород, ще имат памет за лечебните свойства на някакви си там билки и простотии? Ами научно доказателство за това как лекуват няма. Мене ако питате, действа ни самовнушението, че си помагаме като пием прозрачната течност, в която не се и знае какво има. О, и аз съм използвала хомеопатични препарати... И на мен ми помогнаха... А може и така да съм си внушила.

Още един пример. Случвало ли ви се е при стрес да ви боли глава, да не можете да спите и така нататък? На мен - доста често. В този случай пък тялото ни внушава, че не може да издържи на нашето темпо и ни подсказва да го намалим. Но нима в тялото ни не се развиват сложни процеси и нищо външно не може ей така да влезе и да ни убие (освен бактерии и вируси, но тях не ги смятам за болести, а по-скоро за вредители, тъй като те са си външни фактори). Повечето болести са в резултат на някакви нарушения в тялото ни. И как пък са се появили ей така? Много странно. В този случай пък (пак с моите предположения) тялото ни си внушава, че нещо не е наред и в опитите си да се защити само си причинява нарушения, които водят до сериозни последствия. Например мазолите. Тялото образува защитен слой от клетки на наранено място. Обаче тези клетки започват да се увеличават и растат не само навън а и навътре и започват болките. И така нататък...

А върхът на сладоледа е, когато дадем на дете или дори на възрастен човек витамин Це. И му кажем, че това е мощен антибиотик. И точно след секунди въпросният болен е напълно оздравял... Само с помощта на витамин Це... Странно, ако това е най-мощното лекарство, защо не започнем да лекуваме и сериозни болести с него? Ами защото болките в някои случаи (особено при посочените възрастови групи) са причинени от самовнушение. При малките деца например от желание за внимание. Те подсъзнателно ни лъжат. (Ей, сега да не започнете всеки път да си мислите, че ви лъжат?!) В такива случаи пък болките са чисто самовнушение и минават като си мислим че поглъщаме едва ли не "Жива Вода". А всъщност пием просто витамин, който е абсолютно безвреден и обикновен и го поглъщаме чрез храната си през цялото време (брей, че ние трябва да сме супер здрави тогава...).

Е... поне следващия път, като не можете да заспите, ще знаете да вземете витамин Це, а не тежки успокоителни. Действието май е едно и също...

Ех, след като това самовнушение е толкова силно, защо не може да ни спаси от душевните болки? Ами ето защо - самото то е причинител на тези мъки. Любовта, омразата, тъгата, всичко е една илюзия, породена от сложно устроения ни мозък, и заради която смеем да се наричаме хора. Ето, че аз пък реших да си самовнуша, че с депресия нищо не се постига. Хайде сега всички с мен. Хайде заедно да си го внушим... Или пък може би не... Просто трябва да си внушим, че перфектни никога няма да бъдем и трябва да страдаме умерено, да се радваме повече на живота и... да пием повечко витамин Це...

Здравейте Ирина Йорданова:)
Определено съм съгласна че човек е много склонен да си самовнушавано,но имам няколко забележчици:
"Как така човек, който никога не се е влюбвал, може да вярва в любовта?"- явно че става въпрос за любов между мъж и жена, защото майчината любов например не е свързана с влюбване.
"...Така ние подтикваме вътрешната си сила и воля да се събудят и да ни поведат напред."- дали за да ни поведат напред или за да ни помогнат да се примирим?
" И точно след секунди въпросният болен е напълно оздравял... Само с помощта на витамин Це..."- приемам в случаите когато болеста наистина е самовнушение, понякога все пак човек наистина се разболява.
"Е... поне следващия път, като не можете да заспите, ще знаете да вземете витамин Це, а не тежки успокоителни. Действието май е едно и също..."- повярваите ми не е така.. дори когато са еднакви на цвят. И все пак според някой изследвания депресията си е болест, следователно е възможно и да се излекува, е вие явно сте се справила-мойте поздравления.
"Просто трябва да си внушим, че перфектни никога няма да бъдем и трябва да страдаме умерено, да се радваме повече на живота и... да пием повечко витамин Це..."- с каква цел? Аз да кажем искам да се стремя към нещо, дори към това да бъда перфектна, в нещо, защо да не го правя?
И избираме ли ние самите колко да страдаме и да се радваме, и ако да , как го правим?
С уважение