Из книгата "Лаборатория по философия" на Ангел Грънчаров
Posted by:
angeligdb (IP Logged)
Date: September 03, 2006 11:31PM
Из книгата "Лаборатория по философия" на Ангел Грънчаров
11. А що е истина?
ВЪПРОСИ:
1. Трябва ли да търся истината на… “битието на съществуващото”?
- Как се отнасят “битие” или “истина”? Истината в или извън битието е? Трябва ли истината да бъде “внесена” в битието? Но нали ако е извън него, то това означава, че истина… не съществува? Как тогава да съществува истина “извън” битието?
- Ако истината е “в” битието, тя цялото ли битие обхваща – или само някои негови “части”? Ако обхваща някои “части”, то това не означава ли, че другите “части” на битието са “неистинни”? Не следва ли оттук, че те съществуват, но “неистинно”? Такова съществуване не е ли коренно различно от съществуването-в-истина?
- Но нима битието не е единно, нима то не е тъкмо единното? Не означава ли това, че битието е истина, а истината е битие, т.е. че истина и битие съвпадат, тъждествени са? Това не означава ли, че битието е именно истинно съществуващото, т.е. битие е винаги “битие в истина”?
- Не следва ли оттук, че щом нещо съществува, то винаги носи своята истина в себе си? А истината не е ли неговата същност, неговата идея? Значи ли това, че идея (същност) и истина съвпадат, са едно и също нещо? Не следва ли оттук, че идеята е тъждествена на битието?
- Но щом като истина и битие са едно и също нещо, а по същия начин и битие и идея са тъждествени, то не се ли оказва, че битието е “утроба” или лоно както на истината, така и на идеята (същността)? Приемам ли такова твърдение? Както следва от него?
- Дали пък истината не “носи” в себе си битието? Но всяко битие ли е точно такова, т.е. тъждествено на истината? Това не се ли отнася само за абсолютното битие, за “битийната пълнота” и изпълненост с истина?
- Ако това е така, то не следва ли, че всяко битие е “от” Абсолютното Битие, “произтича” от него? Защото, впрочем, не се ли оказа, че битие “извън” истината няма? Какво означава всичко това? Мога ли да го “асимилирам”?
- Да, но не е ли необходимо да приема, че “съществуващо” не винаги означава “истинно съществуващо”, съществуващо според идеята, същността, истината? Не означава ли, че не всяко битие е абсолютно? Не следва ли също, че “еманацията” (“изтеклото” от Абсолюта!) на истинното битие “отчасти” е истинна, “отчасти” – неистинна?
- Не означава ли това, че всяко съществуващо по някакъв начин е “смесица” на истина и неистина, на битие и небитие – и дотолкова не е абсолютно, дотолкова е “относително”? Но тогава не се ли оказва, че всяко съществуващо така или иначе се стреми към своята истина? Не следва ли да приема, че всяко съществуване е… “на път” към своята идея, но “още не е пристигнало там”? “Частиците” абсолютност-истинност-битийност-същностност-и-пр., “разпръснати” в съществуването, не са ли онова, което поражда неговата “жизненост”?
- Ето например аз като “съществуване” и като “съществуващо” – истинно битие ли съм – или… “не съвсем”? Ако съм “битие-в-истина”, то това до какво би довело? Нямаше ли да означава, че аз съм… “абсолютен”, че съм “съвършен”, че пребивавам в “онтичната пълнота”, за която само може да се мечтае?
- Аз, впрочем, достигнал ли съм своята идея, отъждествил ли съм се изцяло с нея, със същността, която тя олицетворява? Или аз просто “пътувам” към истината за себе си? Мога ли да се надявам, че съм постигнал “битието-на-съществуващото-наречено-човек”?
- Да живея с истината-за-себе-си по какво се отличава от това да живея без нея? А какво означава да живея “в раздор” с истината, която съответства на моето битие? Мога ли да разбера “подобаващото” за битието на човека? Случвало ли ми се е да се опитвам да живея в дълбоко противоречие с него? Как мога да се предпазя от това сам да подготвям своя провал?
- Но как да разбера – “изцяло”, “напълно”, “несъмнено” – коя точно е истината на моето битие? Мога ли да не допусна разминаване с нея? Как да “изостря сетивото”, което ми дава самата истина? Как да си проправя път към истината на битието на съществуващото (като цялост), от която, изглежда, зависи и “моята” истина?
2. Как си представям неистинно съществуващото?
- Вероятно то съществува, но съществува ли според своето битие? Но това не значи ли, че то съществува според… небитието си? Възможно ли е да се… съществува “според небитието”? Какво изобщо е това “мнимо съществуващо”? Рядкост ли е то, или всекидневно се сблъсквам с него?
- Но възможно ли е да се съществува без фундаментална причастност с битието си? Може ли да се съществува, “бидейки непричастен” не към какво да е, а тъкмо към своето битие? Да си причастен на… небитието, и при това все пак “някак” да съществуваш – нима това не е абсурд?
- Как се съществува според неистината или според “истината отчасти”? Каква е тази онтична непълноценност и извратеност? Как изобщо могат да съществуват неща, “отпаднали” от битието си? Възможно ли е истината някому да е съвсем безразлична?
- Дали доколко нещо е “съвършено”, дотолкова то е “според битието си”? И дали доколко е “несъвършено”, дотолкова то е израз на небитие, на неистина? Но нали всяко нещо в този свят е винаги “отчасти” съвършено, “отчасти” несъвършено? Казваме: “Няма идеални неща!”, но вярно ли е това?
- “Съвършено” и… “свършено” – случайно ли е това подобие на двете думи? “Съвършеният” е… “свършен” – така ли? Какво, впрочем, е “свършеното”? Казваме: “свършен човек”, какво означава? Нима означава, че е “окончателно станал”, “завършен”? “С(ъ)вършеното” – кое е то? Как да разбирам корена, а именно “върша”? Не е ли равностоен на правя?
- Светът е изпълнен с неща, които съществуват както според истината си, така и според неистината си (и в двата случая – “отчасти”!) – мога ли да приема това? Дали в него има “белези” както на истина, така и на неистина? Кое свидетелствува за битие и истина, и кое – за небитие и за неистина?
- Какво се получава когато се “смесят” истина с неистина, битие с небитие? “Съществуващо” – това ли е отговорът? Как да открия следите, водещи право към битието и истината в един свят, в който те са трудно различими? Не значи ли това, че в този свят истината и битието са “забулени”, “скрити под покривало”?
- Кой трябва да ги “разбули”, да вдигне покривалото? Мога ли да постигна това? Как да го направя? Дали то е по силите ми? Няма ли опасност да се подведа като приема, че онова, което е само “було”, е същност и истина, а това, което е истина и битие, за мен да си остане невидимо, неразбрано? Имам ли опит, по който да мога да съдя, че такава подмяна ми се е случвала? Рядко или често съм се “подхлъзвал” в тази насока?
- Но как точно си представям все пак “неистинно съществуващото”? Ето, например, тази чаша вода – “истинна” ли е, или е “неистинна”? Какво в случая означава “неистинен”? Нима неистинното е “фикция на съзнанието”? Как така? Мога ли да различа “фикция” от “реалност”, “сън” от “наяве”?
- Дали пък неистинно съществуващото не е онова, което “може да бъде”, но все пак “не е”? Значи ли това, че онова, което то е, не е докрай изявено, недостатъчно е разгърнало себе си? Може ли това да се случи на “нещата”, на вещите? Моята чаша с вода “напълно” ли е това, което е – и може да бъде?
- Може ли вещите да бъдат упреквани за възможно несъответствие, след като причината за тяхното съществуване е извън тях самите? Щом като нещо не отговаря на себе си, но при това не може да отговаря (не може дори и да… говори!), може ли да му се приписва “от-говор-ност”? Щом като основанието за съществуването на нещо е извън самото него, тогава ли то е неистинно съществуващо?
- Не следва ли оттук, че за неговата истинност трябва да се погрижи нещо друго? Оттук ли иде “несъответността” на вещите със… самите себе си, със своето понятие и идея? Този ли е и корена на неистинността, на непълноценността на “материално съществуващото”, чиято същност винаги е “изнесена” извън самото него? Все пак нали не съм видял някъде и някога… “чаша сама по себе си”, “чашност” и пр.?
- Но дали онова, което може и иска да се погрижи за своята пълнота и пълноценност, е “на път” към своята истинност? Дали колкото повече тази способност и този порив е налице, толкова повече съответното нещо е по-близо до себе си, т.е. до идеята и до истинността си?
- Не излиза ли, че само онова, което има душа (и затова може да почувства недостига, да се отврати от него!), може да “пътува” към своята истина – сиреч към себе си? И понеже то разчита на себе си, не чака да бъде “водено” към своята идея (истина), това нещо не е ли не само одушевено, но и свободно?
- Не се ли оказва, че именно свободата открива пътя към истината? И оттук не следва ли, че само човекът е в такава ситуация – “на път към себе си”? Да избира себе си, да се стреми свободно към своята истина, да е неудовлетворен от съществуването си, да копнее по пълнотата на битието – не е ли това само човешка участ?
- Оттук не следва ли, че всичко друго и “нечовешко” пребивава в “полуистинност”? А доколко е истинно, то не дължи ли истинността си на нещо извън самото него? Нима, например, нещата в света не дължат част от истинността си на човека, който вместо тях се е наел с тяхно-то познание, с “разбулването” на същността им?
- В този смисъл човекът не се ли е заел с нещо божествено: да помага на божиите творения, да се опитва вместо тях да достигне до тяхната истина, да “довършва” сътвореното от Бога? Но това, че нещата и съществата в природата “не знаят” за своята неистинност – и истинност! – не им ли дава и някакво предимство пред човека?
- Няма ли да се окаже, че в някакъв смисъл те са по-близо до Бога – техния творец? Или пък са по-далече от него – защото не се опитват да насърчават божия импулс? Дали тогава човекът е най-скъпото творение на Бога?
- Нещата и съществата в природата даже не подозират за неистинността си, не се измъчват заради това, не искат и затова не могат да бъдат “нещо повече” от това, което са – това не е ли предимство на “безсъзнателното съществуване”? Но то не е ли и “изневяра” спрямо истината? Истината няма ли да “възроптае” като съзерцава подобна сляпа оставеност на неистината?
- Ала дали “нещастността” на човешката участ не се дължи най-вече на съзнанието, че можем да бъдем “нещо повече” от това, което сме? Да искаме своето “да бъде”, да не се оставяме на “това, което е”, да не се задоволяваме с онова, което “е било” – не е ли този извора на нашата онтологична неудовлетвореност?
- Усетът за време – не е ли това най-концентрирания израз на човешкото? Заради него ли ние не можем да намерим мир и покой тук, на земята? Но не дава ли ни това същевременно и неизмеримо превъзходство пред всичко друго, живо и неживо? Радва ли ни се Бог, като ни гледа така неудовлетворени от съществуването си? Той ли ни е “направил” такива – винаги несъгласни даже със себе си? Или то е наша отговорност, наш отговор на призива на битието?
3. “А що е истина”?
- Защо ми е така познат този въпрос? Дали защото често си го задавам, или заради нещо друго? А, та нали този въпрос задал Пилат, римският консул, на Христос – когато последният изрекъл: “Аз съм истината, и пътя, и живота”? Защо Пилат така спонтанно възкликнал с тези думи? Дали не се е опитвал с тях “да затвори устата” на Христос? Успял ли е, или и той не е знаел какво казва – и прави?
- Какво всъщност стои зад думите на Пилат? Какво е искал да каже – и какво “наистина” е казал? Римският консул, “преситен от живота”, с тези думи не си ли позволява да се подиграва на Христос? Не твърди ли, че “добре знае”, че няма истина? Какво иначе ще означава неговото нагло: “А що е истина?”?
- Добре, Пилат е убеден, че “няма истина” – нали има право да мисли каквото си иска? Но ако “наистина… истина не съществува”, то тогава той самият има ли право да смята за… истинно и своето убеждение? Нима иска да каже, че “няма истина”, но… с изключение на неговото убеждение – в това, че… “няма истина”? Има ли Пилат в такъв случай правото да смята за… истинно и своето убеждение?
- Но нали ако е вярно, че “няма истина”, то тогава нищо не е истина? Това не се ли отнася и за пилатовото убеждение и мнение? В такъв случай защо Пилат се е осмелил да изрече такъв абсурд? Как е възможно да се каже такава глупост?
- Пилат не е ли осъзнал, че е по-добре нищо да не каже – отколкото да каже… нищо? Та той със своето безцеремонно мнение изобщо казва ли нещо? Не е ли по-добре да беше просто замълчал?
- Не следва ли оттук, че по никой начин не може да се смята, че “няма истина”? Не следва ли, че истина “така или иначе” винаги съществува?
- Зависи ли истината от нашето… “признание”? Или по-скоро ние зависим твърде много от това дали “признаваме” истините, от които се определя живота ни?
- Щом като “поне една истина” е нужна, за да твърдим каквото и да било, то оттук не излиза ли, че е възможна и всяка друга истина? С думите “няма истина”, претендиращи да са… истина, не се ли открива самата възможност за истината? “Парадокс” ли е това, или е… самата истина?
- Ако, значи, не съществуваше убеждението, че има истина, то ние бихме ли могли изобщо нещо да изречем? Не следва ли също, че истината и неистината са… еднакво възможни? От нас обаче се иска просто да разберем кое какво е, истина или неистина – така ли е? Но от мен ли зависи истината? Или, напротив, аз изцяло завися от нея?
- Но все пак как да различавам истина от неистина? Мога ли поне това да постигна – защото иначе и фатално важното съществуване-в-истина ще ми се изплъзне?
4. Наистина, що е истина?
- Искам да постигна “истината за истината” – не е ли прекалено претенциозна такава задача? И не е ли също изключително трудна? Коректно ли е изобщо да търся истината, валидна за… всяка истина? Да-ли изобщо такава истина съществува?
- Не е ли по-добре да се опитам да разбера защо нещо е истина? Нещо, “това тук”, конкретно, дали е истина – не е ли това по-вярно поставената задача? Не ми ли се налага да потърся основанията за истинността на някои твърдения, за които “се предполага” или “знае”, че са истина? Дали по този начин по-добре ще се “ориентирам” в общата си представа за “истината като такава”?
- Но на кое ли “общопризнато” за истина твърдение да се спра? Не са ли твърде подозрителни относно истинността си “общоприетите твърдения”? Как е станало така, че “всички твърдо и положително знаят”, че нещо е истина? Няма ли опасност само да си мислят, че е истина, а то… да не е такова?
- Както и да е, ето, например, истина ли е изказването, което непрекъснато всички повтарят: “човекът е мислещо същество”? “Вярно” ли е това твърдение? Няма ли да се окаже, че то е истина само тогава, когато всички хора… наистина и в действителност мислят? Но какво всъщност казах?
- Не казах ли, че нещо е истина само ако то е… истина? Как мога да говоря такива “празни приказки”? И ще ми помогне ли това, ако едната дума заменя с друга – за да прикрия “тавтологията”? Ако кажа, че едно твърдение е истина само ако то е… вярно, то дали това ще ми помогне?
- Или пък да кажа, че нещо е истина само ако то “правилно” твърди това, което твърди? Или просто от безсилие да промълвя: “нещо е истина когато… е така? Какво стои зад “маскиращите” безсилието ми думи? Е, истина ли е все пак това, че “всички хора мислят”?
- Стига нещо да е вярно, то е истинно – какво означава това? Не се ли оказва, че за да е нещо вярно, то аз трябва да вярвам, че то е именно “така”? Да съм уверен, че “нещо е така” – какво пък е това? Няма ли най-много да съм уверен ако зная че е така, а не просто “да вярвам”?
- Няма ли да е по-добре да кажа, че нещо е истина стига да се знае дали то е… вярно твърди това, което твърди? Но каква е тази бъркотия? Не се ли заплетох повече в резултат на своите усилия да “изясня”? Как да зная, че нещо е точно така, както аз зная, мисля и твърдя? Как да зная със сигурност, че… зная?
- Как да узная, че зная нещо – не съм ли и тук в ситуацията да изказвам твърдение от рода на прочутото… “дървено дърво”, “желязно желязо”, “стъклото е стъклено” и пр.? Не попадам ли непрекъснато в клопката, която сам поставям – за да “засека” и “уловя” истината за… истината?
- Дали нещо не е истина ако аз мога да проверя дали това, което казвам, отговаря на това, за което говоря? Зная нещо, и то ще е истинно знание само ако аз съм в състояние да извърша проверка на убеждението си – така ли е? Но как да проверя, че знанието ми точно съответства на онова, за което си мисля, че зная?
- Как така да проверя съответствието на знание (мисъл) с “нещото” (предмет, вещ, явление) – на което моето знание съответства, за което се отнася? Мога ли да “наложа едно върху друго” мисъл с… “немисъл”, т.е. с вещ? Или пък вътре във вещта има нещо, което наподобява тъкмо мисълта, което аз трябва да разпозная?
- Ако такова нещо наистина съществува, то тогава аз ще мога ли да осъществя желаната процедура (да “сложа едно върху друго” знанието и… същността на предмета – и те да съвпаднат изцяло!)? Това именно, същността, ли е търсеното нещо, което “наподобява” мисъл?
- Дали пък същността не е “мисъл в потенция”, която само очаква да бъде “уловена” и превърната в знание? Кое ли е това съзнание, което е мислило нещата преди да бъдат създадени – и така е заложило в тях една “мислима същност”, която аз пък улавям в познанието и съзнанието си?
- Но нали аз вече открих, че битие и мислене си съответстват, че мисленето е “гръбнак” на битието? Дали тогава истината не е тъкмо съответствието на битие и мислене? Няма ли да се окаже, че нещо е истинно само ако неговото битие (същност, идея) строго съответства на самото себе си, т.е. на мисълта, “закотвена” в неговите недра?
- Но ако по принцип, т.е. по битие всяко нещо е истинно и друго не може да бъде, то как тогава стоят нещата в сферата на съществуването? Там истина и неистина не са ли примесени, поради което са трудно разграничими, а истината затова е скрита и “потулена”?
- Дали пък ситуацията в пределите на битието е образец за съотношението между мисъл, истина и битие в сферата на съществуването – където нещата не просто “битийствуват”, пребивават в своята неизменна истина, но и са се отказали от нея, отдавайки се изменения?
- Ако истината не е само “човешка представа” и “изобретение”, а нещо повече от това, то не се ли оказва, че тя е неотнимаемо битийно свойство? Истината не е ли най-значим онтичен и онтологичен признак? В такъв случай истината ли зависи от мисленето, или, напротив, мисленето следва истината? Не следва ли оттук, че към всяка истина трябва да се отнасяме със смирението, което дължим на самото битие?
5. В какъв смисъл истината… отговаря на битието?
- Дали е вярно това, че битието държи “заключени” своите тайни? Човекът – а ние също сме причастни на битието! – не се ли опитваме да се доберем до тях? Как да “предразположим” битието да се разкрие пред нас? Можем ли да накараме битието да проговори само своята тайна?
- Но ако истината отговаря (“отговаря”?!) на битието, то как да разбирам това? За какво “говоря” и“говорене” става дума тук? Как така битието и истината да… “говорят” и “от-говарят”? И защо истината трябва сама да ни се разкрие, т.е. едно битие да преодолее скритостта си пред друго битие, човекът?
- Наистина, може ли битието на истината – или истината на битието! – да “проговори” и да разбули скритостта си пред човека? Може ли човекът да се изпълни със същността на истината? Как да разбирам “тези неща”?
- Дали не трябва да приема, че истината не е нищо друго освен от “нескритост”, т.е. откритост, която сама себе си разкрива в отговарянето? Но за да стане така, че едно битие отговаря на друго битие, не трябва ли то преди това да е било смело запитано от него? Мога ли да приема, че с това се приближих до проясняването на загадката на самата истина?
- Дали така не ми се разкри тук истината; така ли тя отговори за себе си, чувайки моите питания относно нейната същност? И щом (ако) е станало така, то не следва ли, че аз (като битие) вече съм овладян и от истина, касаеща и моето собствено битие?
- Истината сама ни се разкрива, тя ни призовава и говори, а от нас се иска само да я чуем, “да си отворим ушите” – дали мога да смятам така? И не следва ли оттук, че ние пребиваваме в неистина тогава, когато един вид сме си “запушили ушите”, не чуваме нейния могъщ призив? Нима тогава сме останали глухи за “саморазкриващата се нескритост” на битието на съществуващото, което ни зове да се овладеем от неговата истина?
- Съществуването в неистина не се ли поражда от тази “онтологична глухота”, която често овладява човека? Въпросът за истината не се ли свежда до това как да “изострим” слуха си – за да чуем зова на битието, което чрез истината иска да ни направи верни на неговата мощ?
- Истината е вярност на битието и откритост спрямо неговия призив – задоволява ли така постигнатото тук разбиране? Достатъчно ли е това, за да мога да отговарям смислено на “проклетия въпрос” на Пилат?
ИДЕИ:
(1)“Да кажеш за нещо, което е, че не е, или за нещо, което не е, че е, е неистинно, докато да кажеш за нещо, което е, че е или за нещо, което не е, че не е, е истинно…
В търсенето на истината трябва да изхождаме от онова, което винаги се намира в едно и също състояние и не търпи никакво изменение…
Най-достоверното положение е, че две противоположни едно на друго изказвания не могат да бъдат заедно истинни…
Онзи, който твърди, че всичко е истинно, прави истинно и твърдението, противоположно на неговото собствено, и по този начин прави неистинно и своето твърдение; а онзи, който твърди, че всичко е неистинно, прави и своето твърдение невярно.”
(Аристотел)
(2)“…Кой предмет е по-възвишен за познанието от самата истина? Но съмнението дали тъкмо този предмет не се нуждае от извинение застава неизбежно пред нас когато си спомним за смисъла, в който Пилат задал въпроса “що е истина?” – според поета:
… с изражението на придворен,
който осъжда късогледо, но присмехулно
сериозното в работата.
Този въпрос включва ли тогава в себе си смисъла, който може да се смята за момент на учтивостта, и спомена за това, че целта да се познае истината е нещо, от което, както е известно, са се отказали, с което отдавна са приключили, и че недостижимостта на истината е нещо признато и от професионалните философи и логици?”
(Хегел)
(3)“Истина и илюзия не са в предмета, доколкото той се представя нагледно, а в съждението върху него, доколкото той се мисли.”
(Кант)
(4)“Има също два вида истини: истини на разума и истини на факта. Истините на разума са необходими и тяхната противоположност е невъзможна; истините на факта са случайни и тяхната противоположност е възможна.”
(Лайбниц)
(5)“Номиналната дефиниция на истината е, че тя е съгласуване на познанието с предмета му.”
(Кант)
(6)“Ние обикновено наричаме истина съгласието на предмета с нашите представи. При това имаме за предпоставка предмета, на който трябва да съответства нашата представа за него. Във философски смисъл, напротив, истината в нейния абстрактен смисъл изобщо означава съгласие на някакво съдържание със самото себе си. Следователно това е съвсем друго значение на истината от гореупоменатото. Впрочем по-дълбокото философско значение на истината се среща отчасти също и при обикновената словоупотреба; така например ние говорим за истински приятел и под това разбираме такъв приятел, чиито действия съответстват на понятието за приятелство; по същия начин говорим за истинно произведение на изкуството. В тези изрази неистинното означава лошо, несъответстващо на самото себе си. В този смисъл лошата държава е неистинна държава, като лошото и неистинното се състои в противоречието между определението на понятието и съществуващия предмет. Когато знам, че нещо съществува, тогава казват, че аз знам истината. Това е първоначалната представа за истината. Това обаче е истина само по отношение на съзнанието или е формална истина, това е само правилност. Докато истината в по-дълбок смисъл се състои, напротив, в това, че обективността е тъждествена на понятието.Тъкмо за този най-дълбок смисъл на понятието става въпрос когато се говори за истинно произведение на изкуството или за истинна истинска държава. Тези предмети са истински когато са това, което трябва да бъдат, т.е. когато тяхната реалност съответства на тяхното понятие. Така разбраното неистинско е същото, което обикновено се нарича и лошо. Лошият човек е неистински човек, т.е. човек, който не постъпва според своето понятие и предназначение.”
(Хегел)
(7)“Същността на истината се разкрива като свобода. Свободата е ек-зистентното, откриващото оставяне на съществуващото да бъде. Всяка открита нагласа витае в такова оставяне на съществуващото да бъде и винаги се нагласява по едно или друго съществуващо. Като отпуснатост в разкриването на съществуващото в цялост като такова свободата вече е настроила всяка нагласа по самото съществуващо изобщо… Една нагласеност, т.е. една ек-зистентна изнесеност в съществуващото изобщо, може да бъде само “преживяна” и “почувствана”, тъй като “преживяващият човек”, без и да подозира същността на настроението, винаги е впуснат в една разкриваща съществуващото в цялост нагласа… Истинското оставяне на съществуващото-да-бъде пронизва разколебаващата всичко открита нагласа и я предрешава, но и предрешава. Нагласата на човека е настроена от откритостта на съществуващото в цялост. Обаче това “в цялост” се явява в кръгозора на всекидневното пресмятане и действие тъкмо като нещо неизчислимо и неуловимо. То никога не позволява да бъде разбрано откъм винаги тук и сега откриващото се съществуващо…
…Вкоренената в истината като свобода ек-зистенция е из-оставянето в откритостта на съществуващото като такова. Все още непонятна, дори изобщо ненуждаеща се от същностно обосноваване, ек-зистенцията на историческия човек започва в оня миг, когато първият мислител питащо се поставя пред нескритостта на съществуващото с въпроса какво е съществуващо. В това питане за първи път се о-питва нескритостта…
… Заблудата е същностната противоположност спрямо изначалната същност на истината. Заблудата се открива като откритост за възможно противоборство срещу същностната истина. Заблудата е откритото място и основанието на грешката…
… В мисленето на битието проговаря творящото история освобождаване на човека към ек-зистенцията; проговаря и зашепва думите, които не са някак “израз” на мнение, а напротив – присъстват оттук нататък като дълбоко укрепена твърд на истината на съществуващото в цялост. Колко са чуващите този шепот не е важно. Кои са онези, които могат да го чуят – това вече посочва мястото на човека в историята…
Въпросът за същността на истината извира от въпроса за истината на същността… Истината означава проясняващо запазване като лъч на естването. Въпросът за същността на истината намира отговор в положението: същността на истината е истината на същността… В понятието същност обаче философията мисли обаче битието…”
(Хайдегер)
КАЗУСИ:
(І) Веднъж на лекция на Хегел някакъв студент си позволил да каже на професора: “Но вашата теория, г-н професоре, противоречи на фактите!”, на което Хегел отвърнал: “Толкова по-зле за фактите!”.
- Как се отнасяте към такъв отговор на Хегел? Дали пък не го е казал само от… “професорско високомерие”?
- В действителност и наистина обаче какъв смисъл Хегел вложил в думите си? Какво точно той казва?
- Може ли фактите да бъдат “критерий на истината” в теориите? Какви ще бъдат нашите теории ако се облягат само на “голите факти”?
- А каква е ролята на интерпретацията на фактите? Как става така, че едни и същи факти дават възможност за различни интерпретации (тълкувания)?
(ІІ) Много често се говори за т.н истини на “здравия смисъл” (“здравия разум”, “здравия разсъдък”).
- Какво се има предвид? Кои и какви са тези истини?
- Как са се родили “истините на здравия смисъл”? Дали те са за предпочитане пред… “другите истини”? А кои са тези последните?
- Защо се наричат истини на “здравия” разум и разсъдък? Има ли тогава истини и на… “болния” разум и разсъдък? Дали на ония, които не разбират различното от нова, което “си знаят”, всяка друга истина не изглежда тъкмо “болна”, плод на “болен разсъдък”?
- Истините на здравия разсъдък не се ли всъщност… предразсъдъците?
(ІІІ)Някои трезвомислещи обичат да изтъкват предимството си, че вярват само в общоприетите истини.
- Какви са тези истини? Какво значи да се вярва само в тях?
- Как оценявате хората, за които други истини не съществуват? Защо на такива хора всичко различно от “общоприетото” им изглежда “субективно” и прекалено “лично”?
- Вие лично стремите ли се да нагаждате мненията си към онова, което мислят “повечето” – а най-добре “всички” хора? Ако изобщо са възможни такива общоприети мнения, то доколко те си струва да бъдат споделяни?
(ІV)“Сетивата не грешат, но не затова защото винаги съдят правилно, а защото съвсем не съдят”
- Прав ли е Кант в това свое твърдение? Нима не е “най-много истинно” онова, което… “очите виждат” (или… “ръцете могат да пипнат”!)?
- Може ли да се приеме, че както истината, така и грешките, така и илюзиите (като подвеждане към грешка), така, накрая, и заблудата принадлежат само на сферата на разсъждението?
- В такъв смисъл не се ли оказва, че винаги е прав онзи, който… съвсем не мисли (в смисъл, че той никога не греши!)? Не трябва ли в такъв случай да се предпазваме от… мисленето?
- Не се ли получава така когато ако някой каже “аз мисля така…”, то тогава винаги се намират други, които скачат и казват: “това не е вярно!”?
- Дали обикновено не е наистина така, че мнозинството трудно може да разбере онова, което някой пръв е разбрал и измислил?
- Не става ли така, че мнозинството обикновено първо отрича новото, а едва след доста време “узрява” и “израства” до приемането му?
АЛТЕРНАТИВИ:
Можете ли самостоятелно да откроите възможните разбирания за истината – облягайки се както на идеите на великите философи, така и на онова, за което казусите намекват?
ПРОБЛЕМ:
Да вникнем в онова, което езикът говори; думата истина, се състои от корена “ист-“. Какво ли е това странно “ист-“?
- “Ист-“ не е ли трансформация на “ест-“ (“есть”, сиреч нашето “е”)?
- Думата “ест-ест-во” не се ли състои от същия корен – два пъти “ест-“?
- Но “ест-“ или е нали значи “съществува”? Какво следва от това?
- Форма на “е” и “ест” нали е “бъде” (славянското “быть”)? Оттук ако произлиза битие (бытие, от “быть”, “да бъде”, “бъде”), то не следва ли, че и “битие”, и “истина”, и “естество”, и “бъдеще” имат все един и същ корен? Какво ви говори това?
- Защо в “естество” има два пъти “е”, а в “истина” само един? А думата “същ-ест-вувам” не съдържа ли пак същия корен “ест-“, “е”? Какви са тези съответствия?
- А “същ-“ в “същ-ест-вувам” не е ли трансформация на “сущ-“, от сла-вянското “сущее”, сиреч “съществуващо”, “биващо”? “Същ-ност” нали също носи този корен? А думата “същ-о”?
- Доколко трябва да се вярва на езика, на “етимологическите” основания на разсъжденията?
- Прав ли е Хайдегер, твърдящ, че езикът е “дом на битието”? В такъв случай не се ли оказва, че философията не е нищо друго освен проясняване на езика като “път, водещ към битието”? Разбираме ли тъкмо собствения, родния си език?