Добър ден на всички които пишат в този форум.
Добър ден,казвам и на Господин Кожухаров към когото лично е насочено моето послание.Пиша ви това Г-н Кожухаров,защото през последната година работих като учител по музика в СОУ и знам колко неблагодарна е тази професия.Аз завърших АМТИИ-Пловдив през 2009 година и естествено съм имал часове по Полифония,които сте водил Вие.Мислех да ви попитам,помните ли какво казахте при откриването на учебната 2005/2006 година,но както гласи една мисъл "никой няма толкова добра памет за да бъде перфектният измамник".И така мисълта която ми направи голямо впечатление гласи нещо от рода на това:"Не всяко нещо което звучи красиво е истина и не всяко нещо което е истина е красиво" (простете ако без да искам съм променил смисъла,но според мен беше така).Още тогава ми направи впечатление Вашият изказ.И си зададох въпроса,защо трябваше да стана на 19 години и чак тогава да чуя на ученици или студенти да се говори както смятам че е редно-с един богат речник,с различните ораторски техники и т.н.Не е ли жалко че съм прекарал 12 години в училище,където уж са едни от будителите на нацията-учителите и никой от тях да не е говорил по подобен начин.А съм чувал най-елементарен изказ,или изказване на тези без почти никакви доказателства.Още по-жалко,че дори когато станах част от учителската гилдия,продължих да забелязвам тези неща и то ги забелязвам защото те са почти масова практика.И заради това искам да Ви благодаря ,че се опитвате да "отваряте очите" на хората.Благодаря Ви че подтиквате хората да осмислят всичко,което виждат и чуват.Сега дори се сещам за един прекрасен пример.В час по Полифония говорим за паралелни интервали и Вие задавате въпрос който ме порази (колкото и странно да Ви звучи)-"Защо са забранени паралелните квинти и октави".Аз лично се почуствах така да се каже подведен,защото уж съм учил Хармония,обаче преподавателя не беше дал обоснован отговор на този въпрос.И което е по-жалкото според мен,никой преди Вас не беше ме подтиквал да задавам такива въпроси,може би за да не си създава повече работа.И след този пример да Ви кажа,благодаря Ви за това,че въпреки всичко се борите с тази всеобхващаща простотия (простете за израза,той според мен е най-точен) и ограниченост.Аз лично за себе си мога да кажа,благодаря на Бог за това,че ме срещна с Вас.И тъй като споменах Бог,искам да Ви кажа моето мнение по темата,като съм далеч от идеята да навлизам в спор с Вас по този казус.Ако ми позволите,искам да разкажа малко за своя живот.Моите родители са имали син,който загива при катастрофа и те решават да си осиновят дете.Това дете съм аз.Смея да твърдя,че тези хора ме възпитаха прекрасно,научиха ме на труд,на уважение към всичко и към всеки,научиха ме на човещина.Трябва да Ви кажа,че от малък някак усещах,какво таят тези хора в душите си,след като само преди 6 или 7 години са погребали сина си.Спомням си когато завъшвах първи клас,естествено имаше тържество.И забелязвам усмивките по лицата на младите майки,а на лицето на моята майка нямаше усмивка.Естествено след наколко години,когато се връщам към това успях да си дам някакво обяснение на това.По същото време може би,започнах да се питам защо точно аз съм получил дом и семейство,все пак не съм единственото оставено за осиновяване дете.И си казах следното нещо-аз трябва по някакъв начин да заслужа това което съм получил,защото ако го пропилея безцелно,каква полза.За това аз винаги съм бил неизменно до своята майка,на която съм помагал всячески.Още повече,когато през 2001 година почина баща ми,мен ме чакаха и всички мъжки работи в една къща.Но въпреки,че кратко време прекарах с баща си,не съжалявам за нищо.Защото така се научих на труд,а трудът ме научи на много,включително и на това да уважавам всички хора,дори и тези които допускат грешки.Защото аз знам че тоя човек може да се поправи чрез труд.Такъв труд,какъвто и мен самият ме промени.И така аз виждам Бог в себе си,не в Библията или в църквата,нито в лицето на патриарха,ако щете.Защото,това да се отнасям човешки с всички (на което ме е научил начина ми на живот) ме води всеки ден в рая,където виждам Бог.Просто думите са прекалено бледи на фона тия чувства,които се раждат в мен,когато поговоря човешки с някой,или пък видя някой щастлив човек.Това са чуства и емоции,които не мога да обясня с думи.Ето там аз виждам Бог.И смятам че ако всеки види Бог в себе си,хората ще станат по-добри (колкото и клиширано да звучи това).

Наясно съм че това писмо засегна няколко различни теми,но въпреки това го приемете като доказателство за моето уважение към Вас и като едно искрено БЛАГОДАРЯ.

Моля да ми простите евентуалните грешки,ако забележите такива.


Много бих се радвал ако получа отговор на това писмо.






С уважение:Делян Пенчев

Драги Деляне,

Сърдечно Ви благодаря за изпратеното писмо, както и за споделените добри думи по мой адрес. Радостен съм, че сте започнал работа на едно така благородно поприще като учителстването – всичко това, независимо че вече сте се сблъскал и с първите разочарования.

Мисля, няма да сбъркам, ако предположа, че при откриването на учебната 2005/2006 година съм цитирал фрагмент от известния трактат на Лао Дзъ „Дао дъ дзин”, в който се казва:
„Правдивите думи
не са красиви.
Красивите думи
не са правдиви.”

Всъщност, с тези слова започва последният, 80-и, фрагмент на въпросната негова книга. Няколко реда по-нататък Лао Дзъ е добавил:
„Мъдрецът не се запасява,
но колкото повече прави за другите,
толкова повече забогатява;
колкото повече дава на другите,
толкова повече има.”

Струва си да запомните и тези думи, Деляне – още повече, след като вече сте започнал професионално „да давате на другите”. След още две изречения Лао Дзъ е завършил трактата си – ерго, може да се предположи, че далеч не случайно е запазил именно това послание за края.

Колкото до припомнения от Вас случай с класическата забрана за паралелните съвършени консонанси – и в този, и в много други подобни случаи, фактически съм се опитвал да ви уча, вас – моите студенти, на така нареченото КРИТИЧЕСКО МИСЛЕНЕ. А както вече съм имал повод да отбележа в този сайт, изглежда разумно под „критическо мислене” да се разбира ВСЯКО ТЪРСЕНЕ НА ОСНОВАНИЯТА ЗА ЕДНО ТВЪРДЕНИЕ.

Разбира се, критическото мислене създава много неприятности, прави живота на човека труден, далеч не рядко влошава отношенията му с много хора. Но… така или иначе – поне за мен – то е нещо, което не бих заменил за никакво спокойствие и за никакво фалшиво приятелство.

От обширно изложените от Вас мисли за „Бога” разбирам, че сте успял да си изработите такава представа, която не изисква – както казвате – връзка нито с „Библията”, нито с „църквата”, нито дори с „патриарха”. След като обаче обвързвате тази си представа единствено с нещо, което е вътре във Вас, това носи известна опасност, а именно – опасността от някакво изолиране от околния свят, от прекомерно затваряне вътре в себе си. Великолепно е това, че обвързвате този Ваш „Бог” с чисто морални аспекти, но в такъв случай не би ли Ви бил от полза Кантовият „Категоричен императив”, който в обобщена форма би могъл да бъде изказан по следния начин:
„Постъпвай така, че актът на твоята постъпка да може да бъде модел на обществено поведение”?

Една подобна представа за моралното в живота ни като че ли прави връзката ни с останалите хора и по-действена, и по-ангажираща. А това вече изглежда добро лекарство срещу самоизолацията, в която всеки, който гледа критично на обществото и неговите нрави, има опасност да изпадне.

В добавка, споделеният от Вас разказ за семейството Ви ми напомни за един фрагмент от дневника на именитата наша актриса от миналото, Олга Кирчева. На 30.07.1941 година тя е записала:
„На две неща бих искала да науча Светлето (нейната дъщеря – доб.моя, И.К.), две неща бих искала да й оставя: да обича хората и да работи. (...) Обичта към хората осигурява непрестанния растеж на човека, непрестанния му стремеж нагоре в търсене на доброто. Обичта към хората намалява големите болки на разочарованието от хорските недостатъци. (...) Обичта ни учи на единственото нещо, което прави живота ни щастлив: прошката. (...)"

Като още веднъж Ви благодаря за писмото, Деляне,
оставам с радост от възобновения контакт!

Ваш,
Илия Кожухаров

Добър ден,Г-н Кожухаров,както предположих не съм запомнил мисълта на Лао Дзъ дословно,но все пак съм запазил смисъла.Колкото до цитираното от Вас продължение на мислите на същия,смея да твърдя,че съм достигнал до тая мъдрост.Просто защото животът ми ме е поставял в такива ситуации.И доста често съм си мислел,че някой не е достигнал до такива прозрения,единствено заради това,щото не е преминал през такава житейска ситуация,която да го научи на това.
Не мисля,че моята философия относно Бог би ме довела до прекалено затваряне,вътре в себе си,тъй като,аз искам чрез действия тя да стане достояние на хората,които срещам.Аз не искам тя да остане единствено и само за мен (каква полза от нея тогава???),но да я осмислят тези,които желаят.А на останалите бих казал,ела да чуеш моите размисли,тогава,когато пожелаеш.Защото ние,като учители не можем да научим някого на нещо,ние можем единствено да му покажем път по който САМ да научи урока си.Тук е уместно,струвами се,да кажа че мисълта на Кант изказана от Вас,би трябвало да бъде ръководен принцип на ВСЕКИ учител.Но ще Ви споделя,че изключително малък процент от колегите го премат за нещо към което да се стремят.Още повече че пак много малко са тия учители,които се опитват да достигнат до учениците с разговор за техните мисли,болки и т.н.А за мен това е изключително жалко.Жалко не за колегите,а за децата.
Ще спра до тук Г-н Кожухаров,макар че по въпросите свързани с родното училище, мога да напиша още доста,тъй като осъзнавам че се отклоних от темата на нашата кореспонденция.



Приемете най-искрените ми поздрави.



С уважение:Делян Пенчев