Погрешно изтрито и впоследствие възстановено съобщение на Атевиел
Posted by:
Илия Кожухаров (IP Logged)
Date: November 26, 2006 05:24PM
Автор: Ateviel (195.69.111.---)
Дата: 25-11-06 01:21
Често когато се разхождам или просто минавам по софийските улици и видя някой беден и нуждаещ се от най-тривиална помощ човек, се бръквам и подавам с топла и събратска усмивка някоя номинация от наличните ми стотинки. Понякога давам и по един, два лева, в зависимост от това, колко пари имам в себе си. Случвало се е да имам, например един лев на две по 50 стотинки и да дам едната стотинка на някой друг човек.
Разбира се, не си мислете че ходя по улиците и раздавам милостиня на всеки срещнат просяк използващ някой от разнообразните похвати в този занаят за емоционално влияние върху потенциалните дарители като: ромка с упоено бебе, някой нахилен чичка в инвалидна количка и говорещ по мобилен телефон, пък бил той и от 30 лв., или млади момчета и момичета с табели на вратовете, на които са изписани всякакви знайни и незнайни болести от които страдат.
А на деца изобщо не давам – те трябва да разберат, че не могат да живеят от просия цял живот, а да учат и да се развиват като пълноценни личности. Ако някое дете ми поиска „20 стотинки” и не е част от цяла тумба такива придружени от майките им, които ги нахъсват, му купувам сандвич или нещо за ядене. Все пак, всички в нашето общество знаят за целите мрежи от просяци, държани от разни мутряги и `босове`, които печелят лесни пари и в крайна сметка се явяват като частни лица – благотворителни фондации, подхранвани от вашите и моите 20 стотинки. Също и за индивидуални „нуждаещи” се, които са развили просешката тояга като свое професионално поприще, и през деня просят, а вечерта се прибират в къщите си, сносно обзаведени и така нататък (въпреки, че на мен подобни спекулации, за каквито съм чела из пресата, някак ми звучат доста пресилени... но в крайна сметка, не невъзможни?!).
Та, давам на такива хора, които просто си личи, че са искрени и истински в нужда, до такава степен, че просто са принудени да опрат до просията, ако ли не – въжето на шията. Такива хора най-често са възрастни мъже и жени, които поради болест, старост или някоя нелепост в нашата държава са изпаднали от финансовата й система и никой не го е грижа за това, как тези хора ще продължат житейското си битие. Че дори и значителна част от пенсионерите живеят в бедност и крайно тежки условия, а те все пак получават, дори и подигравателно скромна сума пари осигурена ежемесечно до края на житейското им мъчение.
Правя го не заради някакви конкретни филантропски аспирации и философски възгледи, а просто, защото го усещам като желание и вътрешен подтик да помогна, да върна дори част от надеждата в сърцето на някой човек и да предизвикам върху изнуреното му лице усмивката отново, дори само за миг.
Имало е случаи, когато от онези възрастните, най-често жени, които ходят с китки здравец или стари картички, за да прикриват просията си с тях и себе си от срама, който трябва да понесат, принудени от най-прозаични, тривиални и първични нужди. И като си купя картичка или китка и им дам, например 50 ст., те се разплакват... със сълзи изливат, едновременно страданието на душите си от принудително позорното си съществуване и щастието от възвърнатата вяра в доброто у хората. В погледите им можеш да прочетеш всичките мъки и нещастия, които са преживяли и да видиш искрата на надеждата, която проблясва като ярка звезда.
А щастието и духовна съпричастност, които тези погледи ми носят са неописуемо изпълващи душата с любов и усещане за смисъл, което придава особено красиви нюанси на целият свят.
Е, не всички са винаги толкова емоционални, но все пак удовлетворението, от това да зарадваш някой непознат, дори с нещо толкова тривиално, не губи силата си.
В Кайро също имаше много от този вид „търговци”, както и просто неприкрити просяци. Не знам как стоят нещата с тамошните системи в този доходоносен бизнес, особено в горещите туристически сезони, но често давах по паунд, два и на хора там, като ми се насъбереха дребни банкноти. Спомням си конкретно една жена, която беше седнала в края на оживен тротоар из криволичещите улички в центъра на Кайро и беше отпуснала безинтересно поглед в скута си, а в директна близост пред нея имаше наредени върху парче найлон няколко купчинки еднакви малки, хартиени книжчици със зелени арабски надписи. А покрай нея минаваха непрестанно, забързани или залисани пешеходци, на които нито тя обръщаше внимание, нито те. Аз я видях преди да стигна до нея и по пътя си извадих пет паунда от портмонето, това е някъде почти долар и й ги дадох в ръката с усмивка, като нямах намерение да си взимам от книжките на език неразбираем, но тя взе една и ми я подаде с думите „from quran”, вероятно някоя известна сура, както в християнството си имаме известни пасажи от библията, които се повтарят като поговорки или басни.
Дори веднъж, купих парче пица на един доста възрастен дядо, който ми се стори поодрипан и гледаше кръглите, апетитни пици през витрината с желаещ поглед, а аз тъкмо си купувах за обедната почивка едно сочно и с излизаща от него пара парче.
Платих на продавача за още едно парче и му казах да го даде на дядото. А той явно не разбрал точно какво стана, понечи да си го плати, а пък продавача с видима досада му го тикна в ръцете и повтори, че вече е платено. Не харесах грубият жест на продавача, но си замълчах, важното бе че дядото се усмихна.
Докато хапвахме заедно на кръгла маса, от онези външните, за правостоене, си разменихме няколко реплики и мисли и понеже той спомена, че взима пенсия, аз естествено го попитах колко му е пенсията, като очаквах да се оплаче с изгубил надежда поглед от трошичките, които държавата му подхвърля. Голямо бе учудването ми и неловко усещане за миг, когато каза че месечната му пенсия е триста лева, работил бил в инженерните сфери. А моята заплата е 280.
Въпреки всичко, видях в изражението му онази радост и влажен от щастие поглед
от човешката доброта и загриженост, съпричастие и подкрепа. И това бе предостатъчно, за да направи обядът ми прекрасен.
Но, днес ми се случи нещо различно и наистина неочаквано.
Допушвах си последната цигара за днешният работен ден пред сградата, в която работя, защото никъде вътре не се пуши и всички нейни обитатели, желаещи да разнообразят работният си ден с цигара, висят пред входа на тротоарчето.
Та, зяпах си аз разсеяно в очакване на нощната смяна и допушвайки фаса до кошчето-пепелник, видях в близката далечина една издължена, слаба фигура, която се тътреше със забележимо затруднение в моя посока. Беше възрастен мъж, с дълга бяла и не особено гъста брада, с някаква шапка на главата и буквално, увит в някаква дреха, която като че ли се състоеше от дълго парче плат, което е наувил стегнато няколко пъти около себе си, с някакъв също старинен, кафяв панталон. Сега като се замисля, приличаше на планински овчар, защото освен странните, прилични на дрипи одежди, си улесняваше ходенето с дебела пръчка, дялкана, не просто клон. Изглеждаше ми меланхоличен и изстрадал и ми стана жал. Изгасих цигарата и прецених, че докато отида до вътре и взема пари от чантата и изляза, той тъкмо ще се намира някъде около пред входа. Обърнах се с гръб към него устремена към изпълнението на нещо, което носи радост, но в същият момент видях единия колега, който беше дошъл за смяната.
И той започна да разказва за страшни задръствания и да лафим, през което време мъжът вече беше наближил входа. Влизайки двамата навътре – аз да си взема каквото и да си тръгвам, а той да отива на работа, се разминахме с човека и реших, че ще се разминем. Преди да тръгна си казахме няколко лафа с колегата, през това време дойде и другият от смяната и след около пет минути или колкото излязох от сградата и тръгнах по улицата към НДК-то да си хващам рейса. Вървях си със средна бързина и в един момент забелязах, че на двайсетина метра пред мен е същият онзи човек със старите дрехи и тоягата, все така тътрейки се с усилие явно и той към НДК-то. Реших, че ще му дам два лева да си купи хляб или нещо за ядене, изглеждаше така сякаш беше бездомен, но имах пет на цяло. Скочих бързо в един магазин в блок покрай улицата, за да ми развалят. Като излязох, той вече наближаваше булеварда, преди площада на НДК. Наложи се да забързам крачка, за да го хвана преди да пресече улицата и точно на краят на тротоара го стигнах. Държах двата лева в ръката си и иззад гърба му, за да привлека вниманието му казах в негова посока: „Господине..., извинете...”, при което той се поспря съвсем за малко, а аз през това време продължих вече съвсем до него: „...ще може ли да ви дам два лева...” – натъртих леко несигурно, а той хвърли един съвсем бегъл и безразличен поглед към дланта ми, където беше посмачканата банкнота и извръщайки обратно главата си каза, с равен и разсеян глас: „Не ми трябват.” И тръгна да пресича улицата.
За миг се стъписах. Не знаех как да реагирам, бях изненадана с реакция, която изобщо дори и не съм предполагала да очаквам, така студена и мимолетна, и незаинтересована от жеста или от съдържанието му по никакъв начин.
В следващият миг се опитах да настоя да ги вземе, да не се притеснява, а той в гръб измърмори същото и видимо направи усилие да се отдалечи по-бързо от мен, което не беше особено успешно.
Вече бях напълно изумена и втренчена. Единствено успях да се провикна дискретно след него питайки: „Но..., защо?”, и вече неразбираемо защо уточнявайки, че „може да си купи нещо...”.
Той не прояви никаква реакция или каквото и да било.
До мен имаше някаква двойка гаджета – мъжът седеше на парапета на подлеза в началото, а мацката беше права до него и си гукаха нещо. Погледнах ги въпросително или очаквателно на някаква реакция от тяхна страна към разигралата се току-що, буквално до тях кратка форма на общуване... Но те се гледаха влюбено и сякаш изобщо нито бяха обърнали внимание на човека, нито ме забелязваха в момента.
Погледнах отново към човека, който вече беше на отсрещния тротоар, все още неспособна на по-адекватна реакция от втрещенето. Погледнах пак към двойката влюбени, които все така не даваха признаци да обръщат внимание на нищо около тях и си продължих неловко, силно озадачена, изненадана и замислена в моята посока към спирката на автобуса.
Мислех си след това, как ли този човек възприемаше света и обществото... Изгубил вяра и надежда в хората дотолкоз, че да не иска да приеме ничия помощ..., смятащ всеки добронамерен жест за маска на лицемерието и човешкият егоизъм..., премръзнал от ледения дъх на общественото безразличие, дотолкова че самият той се е превърнал в леден къс.
„В какъв прекрасен свят бихме живяли, ако хората не изпитваха желанието да се нараняват взаимно и не мислеха единствено за себе си...”
Фатима
Гледах наскоро по Сиенен за един човек, който през по-голямата част от живота си бил отдаден да помага на хората, най-вече с участието си в хуманитарни мисии и програми. Умрял преждевременно от болест, но с делата си вдъхновил хиляди хора, които се организирали и основали доброволна хуманитарна група, за да продължат делото и мечтата за един по-добър свят. Мотото в живота му било: „Дори да помогнеш само на един човек, все пак поне един човек на този свят ще бъде по-добре!”
Travel to every part of the Universe, without moving.