Уважаеми господин Кожухаров!
Само искам да вмъкна: може ли неграмотен да учи другите на грамотност? Или немотивираните да мотивират останалите? Идеализмът, мисионерството в образованието днес, господин Кожухаров (казвам го с огромна болка) е нещо толкова рядко... а може би и и безвъзвратно отминало... жалко!

Уважаеми (как да изпиша на мястото, на което трябва да стои името Ви, това, което Вие сам сте изписал вместо него?!) Без Значение,

Първо. Споделям огромната Ви болка. Скоро ще навърша 55 години. А от тях близо 30 съм изживял като преподавател. И знам какво означава "неграмотен да учи другите на грамотност", както и "немотивиран да се опитва да играе ролята на мотивиращ другите".
Второ. Ако въпросът Ви "може ли" има смисъла на "дали нещо може да става", то спокойно ще Ви отговоря с "да". И съм убеден, че Вие знаете не по-зле от мен този отговор. Това е част от педагогическия ландшафт около нас. (Впрочем, ако искаме да сме коректни, трябва в една или друга степен да впишем и себе си в този ландшафт.) Ако обаче все същият Ваш въпрос има смисъла на "трябва ли коментираното нещо да може да става", то веднага ще Ви отговора с "не".
Трето. След казаното непосредствено по-горе възниква въпросът: "Как да се направи така, че поводите за огромната болка, която Вие и аз (а и някаква 'шепа спартанци в обкръжението на сганта на Ксеркса') имаме, да станат по-малко?" Мисля, че това може да се постигне само, ако мотивираните да постигат повече знание, успеят да покажат, че техният модел на живот е по-добър. (Допуснах малка грешка – не "да покажат", а "да показват": ежедневно, ежечасно, ежеминутно. Така както други показват ежедневно, ежечасно, ежеминутно скъпите си возила, богаташките си домове, дебелите си вратове и така нататък.)

Между другото – аз съм убеден, че е много добре човек да застава открито пред хората. Все поради това съм написал името си и частния си електронен адрес. Дали в такъв случай, уважаеми Без Значение, да не се опитаме сега да проведем малък диалог, в който Вие да изпробвате едно обяснение на основанията за Вашата анонимност, а аз да се помъча да Ви убедя в това, колко в случая тя е излишна?

P.S. Дали, уважаеми Без Значение, ще имате нещо против да прехвърлим диалога в новооткритата тема: "Заблудите на немотивирания ученик (и за това, как те биха могли да бъдат преодолявани)"?

Здравейте, г-н Шипков!
Отговарям Ви в новия форум "Заблудите на немотивирания ученик (и за това, как те биха могли да бъдат преодолявани)"? Нека да продължим там!

niakoi znae li kakav e rimskia simvol za nula?

Драга Avrora,

Не знам дали аз съм най-подходящият човек, който да отговори на Вашия въпрос, но, все пак, ще опитам да споделя нещо относно нулата в римската числова система.

Доколкото ми е известно, римляните не са имали такъв числов символ. Това съвсем не означава, че не са използвали думата "nullus" ("никой", "никакъв" – например: "Nulla regula sine exceptione", "Никое правило (няма правило) без изключение"), както и "nihil", респективно "nil" ("нищо" – например: "Homo sum, nihil humani a me alienum puto", "Човек съм и смятам, че нищо човешко не ми е чуждо").

Когато се третира въпросът за произхода на знака за нула нерядко се посочва, че Птолемей изписвал буквата "о" с къса чертичка отгоре ("омикрон" – от думата "ούδέν", "нищо") – ето така "ō" (без да съм сигурен дали този символ ще се изпише коректно във форума и дали навсякъде ще се прочита така, както го изписвам тук сега).

Доколкото римляните не са конструирали своите числа в сответствие с десетичната система, те не са имали нужда от символ за нула. Така например, ползвали са отделен и напълно самостоятелен знак за "10" – "Х", респективно за "50" – "L", за "100" – "C" и така нататък. Всички други числа, които в десетичната система съдържат знака "0", са се получавали от групирането по един или друг начин на въпросните еднозначни (и не съдържащи "0") числови символи. Например: "20" – "ХХ", "90" – "ХС".

Наскоро един познат ми припомни притча за Конфуций. Ще Ви я разкажа и аз от своя страна:
"Веднъж учениците на един древен китайски мъдрец го попитали, какво би направил, ако му дадат власт да сложи делата на страната в ред. Той отговорил:
– Със сигурност бих се погрижил езикът да се използва правилно.
– Но не е ли това незначителен проблем. Защо смяташ, че е толкова важен? – попитали учениците.

Учителят отговорил:
– Ако езикът не се използва правилно, човек ще казва не това, което иска да каже.
Ако казва не това, което иска да каже – това, което трябва да се направи, ще остане ненаправено.
Ако това, което трябва да се направи, остане ненаправено, нравите и моралът ще се опорочат.
Ако нравите и моралът се опорочат, справедливостта ще се залута.
Ако справедливостта се залута, хората ще изпаднат в безпомощно объркване”.

***

Красиво казано. И точно! Има върху какво да се помисли...

Драга Нина,

Притчата е и показателна и действително красиво изказана. Напомня ми за движението на мисълта при старите софисти (име на една гилдия, която с времето се е покрила с не най-позитивна слава). С нескривана гордост те заявявали за себе, че в разговорите и споровете, на които са били майстори, приличали на кораби, които отиват там, където ги отведе вятърът в платната им. Вероятно, по такъв начин са се опитвали да покажат, че се стремят към безпристрастност и че ако "корабът" им ги отведе дори срещу тяхната собствена позиция, те ще приемат всеки подобен резултат.
Така, и в китайската притча, която си споделила – потегляйки от езика, се оказваме доведени до справедливостта и морала. При това, сигурно бихме могли да се придвижим и в някоя нова неподозирана посока.

Доколкото обаче тук сме решили да говорим за (не)грамотността, си задавам следния въпрос: "Дали да не възприемем следната практика: когато някой от нас забележи в нечие послание някоя и друга, примерно, граматическа грешка, да я изнася тук със съответния коментар?"
Веднага трябва да направя уговорката: не настоявам за това, само поставям въпрос.

В една подобна практика съзирам полза – просто, постепенно взаимно ще се подтикнем да използваме един по-коректен писмен език. (При това, ще се опрем на онази много добре развита у всеки от нас черта: да забелязваме безкомпромисно грешките на другите!)
Съзирам обаче и проблем – самото осъществяване на въпросната практика ще изисква време. Да се обърне внимание на нечия (както споменах) граматическа грешка – това означава да се положи усилие, да се напише послание. Изобщо, допълнително главоболие.
Съзирам и друг проблем – някой по чувствителен може да реши, че систематично е нападан за дреболии, за които не си струва да се говори. Справка, Николай Митев Колев (или Istinata).

Наистина, можем да възприемем по-гъвкав подход – да изпращаме коригиращите си послания на личните си електронни адреси. Това изглежда по-дипломатично. Но има една негативна страна – от съвета ще се възползва само получателят. Освен това, не всички посочват личен електронен адрес. (Дали се страхуват от нещо?)

Та, дали да начеваме нещо подобно?

Честно казано, винаги, когато видя липса на пълен член - най-често срещаната грешка, или друг вид такава, изпитвам желание за червен молив. Не съм убедена, че посочването ще има ефект. По-скоро ще загубим събеседници. Всички ставаме чувствителни в такъв момент. Нямам нищо против, ако в моите текстове има грешки, да ми се посочват. Но не съм сигурна, че ще го направя за чуждите - просто от криво разбрана деликатност, що ли... Ако се приеме, като правило, или като отделна тема, където ще се копират отделни фрагменти за граматически анализ, бих се включила с удоволствие.