“Действайте умно – не спирайте, докато не ‘изтъргувате’ протеста срещу определени законови промени и властови отстъпки, за които ще говорим скоро. Наясно сте, че студентският протест ще бъде стъпкан – но не от прословутия носорог, който гаси пожара в саваната, а със стари, изпитани методи, обсъдени някъде около внушителна махагонова маса сред пурен дим; например: ‘if you can’t beat them, join them.’ Те, които искаме да се разкарат, не са непременно (...) изначално лоши и кобни хора, а просто държат ресурса. Ако вие трябваше да управлявате толкова пари и да местите в големия шах на срастването между властта и техните схеми, сигурно щяхте да действате по аналогичен начин и да сте още по-ранобудни. Знам, че е цинично, безчестно, неморално (...). Ненавиждам го (...). И въпреки всичко в мен примигва искрата на надеждата (...).”

“Как функционира тази държава, тази ‘оргия на корупцията’ (според Кличко), в която не сте допуснати до участие? Много просто – те са(...) съвременната родово-племенна ‘аристокрация’ от парвенюта, а вие сте демосът (...), занаятчиите и въобще, по-леко или по-тежко онеправданите. Вие дори не подозирате в какви сложни, законно-незаконни отношения са се оплели те, и какви неумолими правила действат там, където става въпрос за наистина много пари. И ако този протест не продължи, самодоволният им властови шах със себе си няма да престане.”

“Вярвам, че протестът осъзнава как всички – БСП, догановците, дебелият каратист и разните други там small furry Balkan animals – са едно и също, част от традиционния похват.”

“Те не са съвсем на себе си, и още не знаят, че умират. Сега е моментът, все още можете.

Довършете ги, преди те да са ви довършили.”

Из “Res Parvae ІІ: Lennon Resurrected” от 20-ти декември 2013 г. (“Lennon Resurrected” (англ.) – “Ленън възкръсналия”):

“Преди десетина дни за пръв път от години ми се стори, че съвсем сам отбелязвам 8-ми декември – смъртта на Ленън (а не родния алкохолен студентски кич (...)). Този ден по моему не е празник, а ден за кротък, отчужден и принизен от обстоятелствата траур – не само защото в мен живее един дребен Селинджър, който намира за по-смислено да битува в оттеглено отчаяние и (само)презрение, а защото 8-ми декември 1980-та е една от най-важните и разделни дати в най-новата световна история. От нея знаем две неща: че попкултурата може да променя мисленето и че, рано или късно, системата винаги намира начин да изхвърли чуждото тяло. Помислете върху това, докато протестирате.”

“Чапмън е средството – обикновен Херострат, който дори не подозира, че с изстрелите си слага край на една цяла епоха на невинност. А целта е ясна – по-кротко с опитите за промяна (и голите протести с японка), за да не ни принудите да вземем истински мерки. Трагиката на най-новата история: Ленън беше последният Давид, със своята иронично-морална прашка, но Голиатът (срастването на държавното с корпоративното) вече беше непобедим.”

“Джон Ленън винаги е бил политик, дори без да го съзнава – още от хамбургски времена. Той е едновременно вярващият стоик и разочарованият мистик. Използва екстаза на попкултурата, за да постигне примирение с отвращението от света. След смъртта си е смятан за пламенен пророк (...)”

“Каква е връзката между Ленън и днешния наш протест? Много просто: солидарността срещу споменатото срастване на държавното с корпоративното срещу обществения интерес. Това срастване е старо като Нововавилонското царство, но в него все пак има степени. В други страни е загатнато, докато при нас изчерпва самата тъкан на живота. (...) С вас се отнасят като със зомбирано простолюдие, което плува в слузта на онази азиатска бездеятелност от израза на Каравелов. И което сякаш не може да измечтае нищо повече от това да си намери приемлив овчар.”

“Ленън е отрицанието на най-старото статукво – да поверим спасението си на някого другиго, и да го наблюдаваме как действа, седнали удобно. Което днес у нас мимикрира до нашите политико-социални тегоби и разбирането, че спасението не сме ние с отговорното ни поведение на граждани, а трябва да чакаме ‘спасител’. Лошото е, че ние никога няма да имаме истински спасител като Ленън. Или, ако го имаме, няма да го разпознаем – просто защото подобна огромна личност има нужда от огромна платформа, немислима в клаустрофобната ни родна среда.”

“Протестът днес иска по-малко овце и повече овчарски кучета. (...) Най-големият риск пред нашия протест: да не произведе нова, експертна и поне донякъде родолюбива власт (чрез неспирен граждански натиск), а нов кошмарен чобанин. Необразован, зъл, алчен и хиперактивен популист, по-лош дори от най-скорошния архетипен. Не, всъщност има и по-голям риск: да възпроизведе въпросния, версия 2.0.”

“Да, нямаме и няма да имаме днешен български Ленън, но заради паметта и мечтата му – не се отказвайте (...). Imagine: ще минат още 20 години, ей така, и ако днешното корупционно подобие на държава продължи към тази минус безкрайност и робско-‘киническото’ българско примирение, порасналите деца ще ви питат: ‘Защо не направихте нищо’? Колко от вас ще отговорят: ‘Ами, поне се опитахме’? И колко – ‘Ами такова беше времето’? Нещо, което вече сте чували хиляди пъти и от което би трябвало да ви се повръща!”

“‘Imagine’: велика песен, (...) заради парадокс, за който никой от вас не се е замислял: вечният ироничен песимист Ленън пише нещо красиво и сякаш несъзнателно оптимистично, докато е във война с целия тогавашен свят (1971) и, най-вече, със себе си.”

“Какво иска нашият ленънов протест днес? Много просто: сталактитът на властта най-сетне да се съедини със сталагмита на демоса и да се получи сталактонът на действащ обществен договор.”

“Но да се погледнем в огледалото. След половин година вяра и опити, в края на 2013-та сме все така в лапите на абсурда.”

“Не ‘стреляйте’ по Волен, come on. Не надничайте в неговото гърненце с мед. Волен е банален – от изначалния провинциален жест да си кръсти партията на личния гьобелсов вестник ‘Der Angriff’, та до днешния му парвенюшки нагон. Повечето от вас също не биха устояли на златния дъжд, който пост-комунистическото внезапно изпикава върху лицето ви; повечето от вас всъщност тихичко си мечтаят за това.”

“Рудиментарният проблем с Волен: не си е прочел внимателно ‘Мечо Пух’. Ако беше вникнал в това забележително литературно произведение, щеше да разбере, че (...) ако много си пъхаш главата в гърненцето с мед, има опасност да се заклещиш в него.”

“Рудиментарният проблем с управляващата ни класа: ако си политикът Мечо Пух и се заклещиш в дупката на Зайо поради преяждане, днес има голяма опасност киселият и потиснат Ийори, т.е. демосът, да се възползва и да те накаже със своята голяма опашка (...). Да стискаме палци. Ние – на ръцете, те – на краката.”

“Днес не само протестираме: за последно се борим да измием засъхналата мръсотия от всички отдавна немити, почернели тенджери в мивките на общото ни съзнание. И да се отървем от самозаблудата. Толкова сме добри в нея, че може да ни стане национална професия.”

“Да се поучим от късния Ленън – и да спрем с отчаяното клише ‘да се обединим’. Няма как да се обединим, и няма никаква нужда от подобно нещо – божественото е в различията. Особено ме разсмива сегашният президент, комуто по конституция е вменено да бъде ‘обединител на нацията’. Милият, той: видимо не може да обедини три свързани изречения, камо ли да обедини и двама човека. Но не забравяйте, че Плевнелиев не е виновен: той бе измъкнат за ушите от бизнес-цилиндъра и инсталиран като президент – напук на неговия опонент (...).”

“Българските политици в момента: Please please me (and go away), преди нещата да са се нажежили до любимото ви червено. Вие постигнахте непостижимото – да има нещо още по-непоносимо и от предишното управление.”

Ремарка. “Please please me (and go away)” (англ.) – “Моля, сторете ми добро (и си вървете)”.

Из “Res Parvae ІІІ: 2014” от 9-ти януари 2014 г.:

“Честита 2014?!? Честита тя няма как да бъде, уви. По моему ще прилича много на година, в която на всички най-сетне ще им се наложи да бъдат зрели, цинични и тъжни, без значение на каква възраст (...). Българите ще живеят хем в скръб по изгубеното, идеализирано минало, без смях, хем със съмнителната радост от новооткритите заместители – а всички вкупом ще преминем през вид чистилище, предизвикано от края на протеста. Надявам се той да успее, но имам отвратителното предчувствие, че пак ще се люшкаме в българското полубитие, между земята на огорчението и небето на неоправданите очаквания. Големите държавни крадци (основните политически котерии, които, кой знае защо, все така наричаме ‘партии’ и дори гласуваме за тях, плюс техните бизнес-кукловоди) ще продължат да изсмукват самото ни бъдеще, досущ като сонм зли мравояди, нападнали българския термитник, а ние, малцината, ще имплодираме заради този маскарад на доверяването. И мравоядите ще задават самодоволно онзи цинично-парадоксален въпрос на Вонегът – ако си толкова умен, защо не си богат? (...)”

“Опасявам се, че протестът, който подкрепям с всичките си камери и предсърдия, бавно се превръща в декор – а трябваше да е пиесата. От благословени и гневни, осенени от някаква милост на справедливостта, протестиращите стават жертва на ситуационната предопределеност, на протакането, което прекършва устрема, изтрива възможностите и ни връща в първо квадратче. Лошите имат ново Divide et impera, което е по-перфидно и от Алфред Розенберг: разсейвай и владей.”

“Душата пищи като невестулка в капан, когато вижда как иначе умни и аналитични хора (...) настояват, че протестът нямал никакви конкретни искания. Ето например едно, красиво като несподелената любов: махайте се всички, моментално. От ГЕРБ, през ДПС и белокосия палячо, та до онези, за които не говорим (...).”

“Ето още едно искане: tabula rasa.”

“Код ‘червено’, ако позволите иронията: бия клепалото като отчаян герой на Вазов, защото времето на протеста изтича бързо – няма нищо по-неприятно от еднообразието на изключителното.”

“Ако протестът не успее буквално до дни и всички онези не се махнат, вече няма да има никакъв смисъл – защото те не само крадат нашето общо време/съвремие, но и сръчно се възползват от него. Докато вие разхождахте децата си по ‘Цар Освободител’, те овладяха всички възможни лостове на власт, с които по анти-архимедовски да препотвърдят статуквото. Включително по места (досущ както го направи ГЕРБ през 2009-та, и както ще продължат да го правят всички). Те сключиха своите споразумения с прословутото задкулисие и инсталираха своите политически лавки с правописна грешка (‘лавка’ идва от ‘лавица’), откъдето ще ви пробутват същите древни, робовладелски номера. Знам, защото познавам част от тях. Вие дори не подозирате колко е страшно и необратимо.”

“Ето колко е просто (...): всеки по-‘светнат’ разбира, че докъм 2025-та няма как нещата да потръгнат, предимно благодарение на ‘усилията’ на почти всички държавници през последния четвърт век. Същият ‘светнат’ разбира, че за втори път в историята трябва да има първоначално натрупване на капитала и т.н. Но ако през 2025-та децата ни си задават същите въпроси (както ние към родителите си през 1990-та), трябва да е ясно: това е просто нация от неспасяеми, алчни глупаци – без значение дали богати или бедни.”

“Към протестиращите: искахте да възбудите масата и да смените статуквото с поне привидно по-добро подобие на морал? Е, добре дошли пак при Ботев, Каблешков и Бенковски. Всичките ни възрожденски икони се вбесяват не толкова от султанската власт или гръцкото духовенство, колкото от българското овчедушие. Как се въздига народ, на който му е все тая, стига да има ракия и отоманска музика?!”

“Все пак: вие протестирате и това ви прави Bulgaria’s finest. Не се страхувайте от неуспеха или негативните коментари. (...) Вие следвате нашите възрожденци, които не се страхуваха от нищо. Задачата ви е значително по-лесна.”

“Какво да ви пожелая за новата 2014-та? Да изпъдите от мислите си смъртта и да продължите, избягвайки бездната. Да превърнете своята всекидневна полунетленност в творчество. Да бъдете смели пред безпътиците, пред безволието, да се ожесточавате само към силните, да примирите в себе си ужаса от съществуването, да живеете заради обичта към някого другиго, а не към себе си; да съчетавате квиетизма със страстното избухване, да не се давате на метафизичната умора, да допуснете в себе си всевечния Бог (Христос или друг) и да не сте безразлични. Защото тъкмо вашето безразличие ви доведе до тази чудовищна задънена улица, в която съдбата ви е в ръцете на провалените бойковци и станишевци. Желая ви искрено и да намерите себе си – защото, да привикам на помощ покойния Вонегът, ние сме това, на което се правим, и съответно трябва много да внимаваме на какво се правим.”

“Попаднали сте в отвратителна икономическо-нравствена ситуация. Престанете с културната относителност и оплакването – и започнете да действате. Няма нужда от нов Паисий, но има нужда от същото сърцебиене и голяма любов. Махнете ги тези сега, тази пролет (...). Те не са истински мъже – истинските мъже са добри стопани и се грижат за своите, без да крадат бъдеще.”

“Ние просто сме жертва на ято местни свраки, които лакомо задигат всичко ‘лъскаво’ в тази страна – и го правят напълно необезпокоявано, под носа на цялото общество и с помощта на изкупените медии. Ако сте забравили защо протестирате, препрочетете предното изречение.”

“България 2014-та: 50 нюанса тъпо. Докато чакаме българите да пораснат и да се сложи край на политическия инфантилизъм, избираме все едни и същи скучни изроди. Как да не помечтаеш поне за най-различни други изроди (...).”

МАРКОВА

За електронната публикация на текста ù “Вън талибаните от храма на просветата!” от 29-ти март 2011 г., в който отстоява предимствата на еволюционната теория пред креационистката теза за така наречения “интелигентен дизайн”. Положението ù на доцент по биология в Медицинския университет – София придава тежест на нейните аргументи, независимо от факта, че в някои страни (при това, далеч не само от рода, примерно, на Афганистан!) е забранено със закон преподаването в училищата на Дарвиновото учение.

Из “Вън талибаните от храма на просветата!”:

“Идвам днес на работа и какво да видя – на двата входа на сградата ни лепната обява за предстояща лекция на Доминик Стейтъм (Dominic Statham). Може би ще си помислите, че лекторът трябва да е преподавател в елитен чуждестранен университет или известен практикуващ лекар. Нищо подобно. Стейтъм е британски авто-конструктор, получил озарение свише, че еволюционната теория е невярна, и написал труд по въпроса. Заглавието на книгата му е ‘Evolution – Good Science?’, преведено на български като ‘Еволюцията – наука или идеология’. Именно този шедьовър ще бъде представен след броени дни в една от залите на нашия Медицински университет. (...) Само вметвам, че поне датата е възможно най-подходящата – 1-ви април.

(...) Въпросният креационист планира цял тур на овации из България, като възнамерява да представи книгата си и в Шуменския университет и в Медицинския университет – Варна.

Дали някой си мисли, че студентите, и в частност студентите-медици, са най-големите лапнишарани у нас и всеки талибан, който не признава друга истина освен съответното свето писание, може да ги обае с мухлясали проповеди? (...)

П.П. Един коментатор предложи: който може, да отиде на събитието и да задава неудобни въпроси, за да събуди критичното мислене на тези слушатели, които са просто непросветени и заблудени. Аз нямам намерение да ходя (...). Мога обаче да предложа някои неудобни въпросчета, взети от книгата на Джери Койн ‘Защо еволюцията е факт’ (Jerry Coyne, ‘Why Evolution Is True’):

Как, освен чрез еволюционната теория, може да се обясни, че палеонтологичният летопис (fossil record) съдържа точно такива вкаменелости, каквито се предсказват от дарвинизма, включително преходни форми, напр. Tiktaalik – между земноводни и риби, Mei – между динозаври и птици, Pakicetusu Ambulocetus – между чифтокопитни (artiodactyla) и китоподобни (cetaceans, whales), Sphecomyrma – между оси и мравки? Как се обяснява фактът, че останки от по-сложни организми се откриват само в по-младите геологични пластове и никой не е успял да открие ‘анахронични’ вкаменелости, които биха опровергали еволюцията (например, бозайници в пластове от докамбрия)?

Ако видовете възникват не чрез независима еволюция вследствие на географска изолация, а чрез творчески актове, как да обясним, че Творецът не работи много усилено на континентите, а разгръща въображението си на островите, често създавайки десетки ендемични видове от една група в рамките на един архипелаг?

Как без еволюционната теория можем да обясним многобройните закърнели (vestigial) органи като зачатъчните крила на додото и други нелетящи птици, скритите под кожата очи на къртиците, тазовия пояс (pelvis) на китоподобните, нашия апендикс, мускулите на главата ни, които при други бозайници движат ушната мида?

Как да обясним многобройните псевдогени, т.е. излезли от употреба гени, които все още могат да се видят в геномите на най-различни видове? Например човешкият геном съдържа псевдогена GLO, който при повечето други бозайници кодира ензим, нужен за синтезата на витамин С. Защо му е притрябвало на нашия Създател да инактивира този ген чрез мутация, запазвайки останките му в генома като псевдоген? Защо, освен приматите, такъв псевдоген имат и морските свинчета и плодоядните прилепи, като при това някогашният работещ ген в трите групи бозайници е инактивиран от три различни мутации? Защо делфините, на които не е нужно да долавят миризми във въздуха, още носят в генома си гените за съответните обонятелни рецептори, но вече като неактивни псевдогени, натрупали мутации?

Във филма ‘Човек на годината’ (‘Man of the Year’), когато питат един от героите какво мисли за интелигентния дизайн, той отговаря: ‘Погледнете човешкото тяло – това ли наричате интелигентно? Завод за преработка на отпадъци в съседство с увеселителен парк!’ И наистина как освен чрез еволюционната теория можем да обясним многото примери за неподходящо устройство (bad design)? Ето някои от тях: лъкатушният път на клона на блуждаещия нерв, който инервира гръкляна (laryngeal nerve); спускането на тестисите в скротума, което е проблемно и предразполага към ингвинална херния; прокарването на мъжкия пикочен мехур през простатата, водещо до затруднено уриниране при увеличена простата; липсата на пряка връзка между яйчника и яйцепровода, водеща до риск от извънматочна бременност; женският таз, който вследствие на изправения стоеж е добил вид на костен тунел и прави раждането крайно болезнено и опасно.

Ще завърша с превод на откъс от (...) книгата:

‘Някои креационисти възразяват, че неподходящото устройство не е довод за еволюцията, понеже свръхестественият интелигентен дизайнер също би могъл да създаде несъвършени структури. В своята книга «Черната кутия на Дарвин» привърженикът на интелигентния дизайн Майкъл Бий твърди, че «белезите, които ни озадачават в дизайна, биха могли да са създадени от Дизайнера по определена причина – например за красота, за разнообразие, за показ, за някаква все още неизвестна практическа цел или по друга причина, която не можем да отгатнем...» Но този довод пропуска главното. Да, дизайнерът може да има неведоми за нас мотиви. Но конкретните примери за лошо устройство, които виждаме, имат смисъл само, ако са еволюирали от белези на по-ранни предшественици. Ако дизайнерът при създаването на видове е имал мотиви, за които можем да се досетим, един от тях със сигурност е бил да води биолозите за носа, карайки организмите да изглеждат така, все едно са еволюирали.’ (...)

П.П.П. Един от англо-говорещите ми студенти е присъствал на събитието. Разказа ми, че публиката била изцяло от привърженици на интелигентния дизайн и посрещнала авто-конструктора с овации. И нещо още по-тревожно – представил го някакъв преподавател; но свидетелят не беше запомнил името на този колега-ренегат. За Шуменския университет поне знаем кому да дадем златната малинка – на доц. д-р Иво Михайлов и гл. ас. д-р Димчо Захариев.”

ЛЕВЧЕВ

За множеството публикации, настойчиво хлопащи върху здраво залостените врати на средноаритметичния страхлив и пресметлив българин.

Из “Монти Пайтън или Кафка?” от 6-ти декември 2013 г.:

“Латвийският премиер си подаде оставката след срутването на един търговски център. Но Орешарски няма намерение доброволно да подаде оставка преди срутването на държавата.

Къде да намерим надежда и морална опора? Как да направим така, че да не се чувстваме като най-нещастната нация в света? Уви, недостигът на морал не е само в парламента, не е само в съдебната система, не е само в икономическото задкулисие. (...)

Миналата седмица комиците от Монти Пайтън обявиха, че пак ще се събират другото лято и билетите за представлението им светкавично се продадоха. В комедията на Монти Пайтън ‘Животът на Брайън’ заблудените влъхви объркват някой си Брайън с новородения Исус и му се покланят. Накрая на филма Брайън, който определено не е Син Божи, все пак е разпънат на кръст... Понякога ми се струва, че всичко, което ни се случва в България е по сценарий за шоу на Монти Пайтън.

Но, уви, това е оптимистичният вариант! Има и друг, по-зловещ. Все по-често си мисля, че кандидатите за архитекти на нашата съдба не са просто смешници, доносници и менти. По-скоро са тайни съдии, останали от друга страна и друго време. Съдии, подобни на онези от ‘Процеса’ на Кафка... Животът на Брайън, или животът на Йозеф К. е това, което ни се случва?... Йозеф К. в романа на Кафка е обвинен и дори арестуван, но не знае за какво и от кого. Оставен е да чака инструкции. Съдът е таен. Досиетата на съдиите никога не се разсекретяват. Напразно питаме ‘Кой?’

Страх ме е, че някой се опитва да постави в ролята на Йозеф К. целия българския народ.”

Из “Наистина ли не сме ‘дорасли’ за демокрация?” от 7-ми януари 2014 г.:

“Разбира се, и сред комунистите, както сред фашистите, е имало честни, макар и заблудени, хора, които са вярвали в някакви идеали. Всички имаме роднини или познати от по-възрастните поколения, които са честни хора, но вярват или са вярвали, че въпреки всички провалили се опити, комунизъм с човешко лице е възможен.

Но, по думите на Вацлав Хавел, комунизмът е територия на лъжата. А дори според комунистът Троцки, партийната бюрокрация е най-гнусната привилегирована класа в историята на човечеството. Има обаче и нещо по-лошо: Когато комунизмът стане карикатура сам на себе си. Когато същата тази ‘гнусна партийна бюрокрация’ обслужва вече не някаква идеологическа догма с привидност за справедливост, а само лични интереси. Личните интереси на безскрупулни олигарси. Когато другарите от ‘авангарда’ на довчерашните ‘гробокопачи на капитализма’ сами се превърнат в капиталисти, за да доведат народа си до просешка тояга.

Сталин изби 20 милиона руснаци в името на своята стоманена власт. Други без да убиват могат просто да продадат страната и народа си. Привидни патриоти продават националните интереси. За власт, но и за милиони в Швейцарски банки. Бивши комунисти и комунистически ченгета, които са станали капиталисти присвоявайки държавна собственост, ни учат на морал и демокрация.

Управляващата коалиция е като три матрьошки една в друга. Какво точно става вътре се пази в тайна. Но колкото и да ги бутаме отвън – не падат. Който е взел властта с насилие няма да я сдаде по мирен начин. Който веднъж се е продал, няма как да се откупи обратно. Робът е призван да служи. Независимо дали са го поробили или сам се е продал. Този, който сам се е продал, може само да се гордее, че синджирът му е от злато.

Проблемът на нашия народ наистина е в робското самочувствие и мислене. Все се извиняваме с някакви робства, все някой отвън ни е виновен. Но точно тези, които най-охотно се продават, точно те развиват теорията, че не сме били ‘дорасли’ за демокрация. Така казваха преди 25 години. И още чувам да го повтарят. Един вид – ние сме си родени да бъдем роби.

Други пък казват, че изобщо демокрацията била нещо лошо. Европейската демокрация не била истинска. За разлика от ‘народната демокрация’ – като в Северна Корея... Или путиновата мутрокрация, която вирее чудесно и у нас.

Дозрели ли сме наистина за демокрация? И що е то демокрация? На гръцки, както знаем, демокрация означава власт на народа. Това е управление чрез всенародно гласуване. Народът е суверен. Наистина ли нашият народ не е ‘дозрял’ сам да се управлява? Нали уж се гордеехме, че сме най-старата нация в Европа? Още 1300 години ли ще ни трябват, за да ‘дозреем’? Само да не вземем междувременно да презреем... Което май се и случва – с това застаряване на нацията.

Спомням си края на едно стихотворение на Коста Павлов от 60-те:

‘...А онзи юнак, що бозаел там

петнадесет, двадесет, тридесет...

не помня годините вече,

умря върху сухата цица

на своята предана майка.’

Не изпихме ли вече достатъчно мляко, за да ‘дораснем’?”

Наложителни въпроси. След като и по-близката, и по-далечната наша история показва, че мнозинството българи са готови да търпят безпроблемно всяка “най-гнусна партийна бюрокрация”, всяка “територия на лъжата”, всяка “привидност на справедливост” и така нататък, и така нататък, то има ли каквото и да било място за въпроса: “Дозрели ли сме наистина за демокрация”? Нима ясното и недвусмислено: “Не, не сме дозрели!”, буди някакво съмнение? При това, какво общо може да има една подобна самоочевидна констатация с някакви изминали векове или с някакво погълнато майчино мляко? Нима с нациите не се случва същото, което и с отделните хора – едни стават мъдреци още като юноши, други порастват на бой и на години, но си отиват от този свят невежи. Не е ли припомненият случай с комедията на Монти Пайтън “Животът на Брайън” едно впечатляващо доказателство за ширещото се невежество дори и в “цивилизовани” общества, които – продължавайки да вплитат с удивително безгрижие в своя живот абсурдни притчи – могат чрез високопоставените си представители (“влъхва” в своя старинен смисъл означава “мъдрец”, “висш сановник”, “гадател”) да допускат фатални грешки: да сбъркат редови гражданин с някакъв “Бог”? И комедия ли е в действителност едно подобно шоу?

ЦВЕТКОВ

За серията му интернет-публикации, посветени на покълналите въпроси около протестите в България, и особено за доблестта му да огласи определени конфузни мисли, които мнозина твърде често спестяват, за да не бъде “помрачен” ореолът около социално-психологическия портрет на нацията.

Из “Res Parvae І: Левият хайвер” от 5-ти декември 2013 г. (опит за пояснение: “res parvae” (лат.) може да се мисли като “оскъдица”, “нищета”):

“Каквито и уж реваншисти да дебнат (...) (според вече традиционната параноя), този протест е справедливият младежки гняв на малцината мислещи – срещу безочливата подмяна на най-новия български смисъл, срещу привидния обществен договор, срещу микрообществата (по икономически признак), срещу прословутите ‘няколко Българии’, срещу органичния проблем, пред който сме изправени всички – че официалното вече две десетилетия се сраства необратимо и уродливо с неофициалното, т.е. неофициалното неусетно се официализира, и самата идея за бъдещо развитие потъва в квази-циническото вярване, че сме извършили покушение спрямо себе си. Днес общественото е марионетно, задкулисното – реално.”

“Новият български политик изначално не е в състояние да възприеме разделението на властите, дори да си е прочел правилните французи и англичани – за него всичко е кланово, и поради колективистките кодове у нас още от студент знае, че няма смисъл да се опитва да надмогва системата – достатъчно е да се впише в съществуващото, а след това и да възпроизведе роднинския модел. (...) Как да следваш Мамарчев, Раковски, Левски или Бозвели, когато днес ‘лошите’ са свои и доминират...?”

“Българският политик (само като обобщен образ, забележете), е зомби-проекция на българския избирател. Той не води, а следва. Ослушва се внимателно и (...) най-често се превръща в зла, безсърдечна гротеска на изначално ‘добрите’ свои родители, съответно – гласоподаватели. Родителите му, вероятно изградени и неусетно смазани като опит за размах на мисълта преди 1989, са му нашепвали, че трябва да влезе в политиката, за да се ‘оправи’ в живота. Ако поровите в съвестта му, ще откриете примитивно хитряшкото и поначало неморално обяснение, че ‘няма как иначе’ - ‘sic faciunt omnes’. И ще е прав, на съвсем първично ниво (...). У нас е опасно да не си от нас.”

“Протестът има и втори, все още не съвсем осъзнат план – не непременно срещу днешната, изтикана напред от обстоятелствата ‘сволоч’ (да използваме разбираем за тях руски термин), а срещу всички сънародници, които гласуват за всички тези хомункулуси. Протестът на втори план: срещу родителите, които смазват новооткритото модернистично мислене с тихо, страхливо, партийно примирение (защото ‘кой да дойде’); срещу чиновниците, които гласуват, за да запазят статуквото (‘маме, намери си държавна работа, че е най-сигурно’); срещу изборните девиации с малцинствата, които ще решат и следващите, и по-следващите избори – защото един ранобуден или заспал студентски глас струва точно колкото и гласът на всеки неприятен, мързелив илот; срещу факта, че няма разлика между БСП и ГЕРБ, освен в чисто семиотичен смисъл – едното изобрети другото, а днес другото препотвърждава едното чрез argumentum a contrario, и обратно; срещу държавно-частническия октопод, направляван от 5-6 ‘новые болгарские’, чиито пипала се преплитат и пристягат бъдещето ви в мъртва хватка.”

“‘Аферим бе, бай Величков! Виж, тъй те харесвам. Защо да мамим младото поколение, нека си открием картите. Идеали? Бошлаф! Личното наше земно доволство – ето идеалът, който трябва да преследваме… И заслужава ли този подъл народ да се трепем за него?’ Това е написано в края на 1894-та от най-великия ни прозаик. То ни припомня, че най-нова България страда от тежка, клинична, трудно преодолима депресия, която ни смазва повече и от раково заболяване (...). Уви, (...) ние не осъзнаваме, че това е истинска болест. Напротив, смятаме, че заболяванията на душата – колективната ни душа – са просто немъжки, небалкански лигавщини. Затова и днес живеем в полумрака на онази неистовост и незрялост на малката нация. Тъжната ни съдба на малък народ: нито обществен взрив, нито внезапна смърт – просто полууютно усещане за бавнодействащ провал, и живот, в който всичко е ‘полу’.”

“‘Вие’ не сте само студентите – далеч не. Вие сте проактивното малцинство, което провижда през следващото кризисно десетилетие и решително не иска да живее в традиционната прогнила среда, която премазва българската съдба, но е отчаяно заради крайния резултат. Вие сте бизнесът, образованите, умните и – парадоксално – потиснатите. Но вие сте и ‘приятелите’ на хората от статуквото.”

“Накратко, обърнете се с гняв, напред.”

“Молба към ‘ранобудните’, ‘заспалите’, ‘красивите’, ‘грозните’, поостарелите глупави и младежки умните: нито крачка назад. Не забравяйте да задълбавате – в земната кора на всички видове местановци, станишевци, бойковци и сидеровци; в магмата на онази трагична маса, която гласува за всички тях, и в ядрото на малцината, които направляват процеса. Тъкмо последните са ‘левият хайвер’, който ви управлява – с малки прекъсвания – вече не 25, а 75 години, в безмилостна поредица от новобогаташки клики (...). Те изсмукват настоящето, докато ви пробутват бледорозовата слуз на привидното бъдеще.”

“‘Левият хайвер’ (...): това са уж социалисти, които всъщност са чисти капиталисти (ако искате, да им викаме и ‘олигарси’, въпреки че така разсмиваме руските журналисти), докато позират с червени знаменца като любимци на бедните.”

“БСП поиска извинение от турците. Надявам се да доживеем и момент, когато ще поиска и от българите.”

“Днешната българска реалност (...): зад една цветна глупост се крие вечна чернобяла бременност, която обаче не ражда нищо. И по-лошо – отвъд реалността се крие трето и четвърто тъмно измерение (...). Тези дни наблюдаваме инстинктивния жест на малцината вазовски луди, които се осмеляват да протестират. Така пребиваваме в една и съща съсипваща групова привидност, в която паролата е ‘оцелявам’, а не ‘живея’. А всъщност говорим за глупашка реалност, в която априори няма място за морал, да не говорим за добър вкус – колко пъти сте си казвали, дори и само на дежурни светлини вътре в себе си, че ако станете част от системата по върховете, ще плувате в меда, и вече няма да му викате ‘катран’.”

С това книгата ‘Люти чушки’ се превръща в безпрецедентен за нашата социалистическа действителност случай.

(...) Издаването на книгата ‘Люти чушки’ е една твърде нагла диверсия, станала възможна благодарение липсата на елементарен партиен критерий и политическа бдителност в системата на някои звена на книгоиздаването. В случая е извършено открито нарушение на установения нормален ред, необходим за издаването и разпространението на всяка книга.

Какви са фактите?

Както авторите, така и редакторите потвърдиха, че книгата е била запланирана в редакционно-подготвителния план на издателството преди 3 години. Идеята е била да се издадат народни мъдрости, в които да се покаже, че съвременната епиграма има дълбоки народни корени. Впоследствие обаче авторът е изменил на първоначалната идея и по същество е представил за печат подправени народни мъдрости, с които той прокарва своите антипартийни възгледи. По всичко личи, че редакторите са съзнавали какво значи издаването на тези епиграми, защото доста време са протакали издаването на книгата.

Въпреки че в плана на издателство ‘Български художник’ за 1968 г., който е одобрен от Комитета за изкуство и култура, не е запланувано издаването на подобно заглавие, издателство ‘Български художник’, чийто профил не съответствува на сатиричния жанр, настоява да се издаде книгата като извънредно издание. Прави впечатление спешността, с която се подготвя излизането на книгата. Така например издателството иска разрешение от ДО ‘Българска книга’ за издаването на книгата и в същото време тя е подготвена за печат, дори е предадена на печатницата. Не е случайно и това, че редакторите и издателите са се погрижили да дадат на тази книга уникален за нашите мащаби тираж – 40 000, въпреки че окръжните предприятия са заявили 22 000 и че по думите на авторите – това е едно сравнително от по-слабите техни произведения. Взети са много бързи мерки и за разпространението на книгата. Преди да са прочетени сигналните броеве от съответните органи, книгата е пусната в продажба.

При това следва да се отбележи, че тя е пусната за производство в края на м. юни т.е., когато все повече се надигаше контра-революционната и ревизионистична вълна в Чехословакия.

Какви изводи могат да се направят от всичко това? Първо. Книгата на Радой Ралин ‘Люти чушки’ илюстрирана от Б. Димовски, е вредно произведение, в което се съдържат художествено и идейно несъстоятелни обобщения и груби клевети по адрес на нашата социалистическа действителност и срещу политиката на партията. Съзнателно или несъзнателно с тази книга авторите се обявяват срещу партийната политика, по същество преминават в редиците на нашите врагове, за което те като комунисти следва да отговарят според изискванията на партийния устав.

В разговора, който комисията води с другарите Радой Ралин и Борис Димовски, пролича, че те не осъзнават своята вина и не си направиха самокритика. Те не признават, че са направили тенденциозни и клеветнически обобщения на нашата действителност, като наивно обясниха, че са имали предвид отделни отрицателни прояви, които имат място в нашия обществено-политически и икономически живот.

Разбира се, това не отговаря на истината. В хода на проверката ние можахме да се запознаем с мнението на голям кръг специалисти и други другари, предимно от средата, където работят Радой Ралин и Борис Димовски. Ръководствата на СБХ, СБП, редакцията на в. ‘Стършел’ и партийните бюра в тези организации разгледаха на специални заседания този въпрос и излязоха с писмено становище, което ние прилагаме към докладната записка. Всички са единодушни, че епиграмите на Радой Ралин и Борис Димовски звучат като съзнателен стремеж да бъде обработено общественото мнение в определена насока за създаване на антипартийни настроения.

Ние смятаме, че случаят с ‘Люти чушки’ не е изолиран факт. Подобни епиграми др. Радой Ралин е публикувал и друг път в различни вестници и списания, четени са по радиото и телевизията. Проследявайки творческата дейност и поведението на Радой Ралин, ние констатирахме, че неведнъж са полагани усилия и грижи да се помогне на др. Радой Ралин, но за съжаление и досега той не е направил сериозни изводи за себе си. Макар и по-рядко, но известни критични бележки са отправяни и към Борис Димовски. Въпреки това, той не си е направил необходимите изводи.

Комисията е единодушна, че Радой Ралин и Борис Димовски са нарушили грубо партийната дисциплина и социалистическата законност, поради което следва да понесат най-тежкото наказание. В същото време обаче ние мислим, че трябва да им се даде последна възможност и им се помогне да осъзнаят своята вина и с поведението си и творчеството си в бъдеще да докажат, че стоят на здрави естетически и партийни позиции за утвърждаването на партийната линия и нашия комунистически идеал.

Второ. Издаването на тази книга е груба политическа грешка, свидетелство за липса на елементарен идеен и художествен критерий от страна на нейните издатели и редактори. (...)

Третият извод, който ще трябва да направим, се отнася до незадоволителната партийно-политическа и възпитателна дейност на партийните организации в системата на творческите съюзи, книгоиздаването, печата, радиото и телевизията. Налагат се срочни мерки за подобряване цялостната възпитателна работа сред художествено-творческата интелигенция, издателските и журналистически кадри.

21. XI. 1968 г. София

Из “САТИРАТА – ПАРТИЙНО ОРЪЖИЕ” от Богомил Райнов, в. “Литературен фронт”, бр. 48, 21. XI. 1968 г.:

“Отношението на сатирика се определя до голяма степен от особеностите на визираното явление, но това отношение в значителна степен зависи и от особеностите на самия сатирик и преди всичко от особеностите на неговата идейна позиция. Стара истина е, че за да заемаш позата на съдник, необходимо е да притежаваш качествата на съдник. Ленин бе казал, че …за да бъдеш остър, трябва да имаш право на това, а правото на острота се получава от туй – думата да не противоречи на делото. Читателят може да се любува на фойерверките от сатирични остроти или да изпитва досада пред тях, но той при всички случаи е в правото си да запита:

‘Добре, отричаш, надсмиваш се, подиграваш, но от позициите на какъв морал и в името на какъв идеал?’

Защото отрицанието може да крие различен патос и присмехът да е породен от различни мотиви. Възприемането на дадено явление като комично или безобразно не е само въпрос на индивидуален вкус, а преди всичко на обществена и класова позиция. Всяко нещо може да бъде осмято, стига да го погледнеш от съответна гледна точка. Въпросът обаче е там, че не всеки човек е готов да заеме всяка гледна точка. Нихилистът, скептикът, черногледецът, мизантропът също може да не са лишени от своего рода чувство за хумор, но те разсмиват само хора, враждебни тъкмо към новото, човешкото и прекрасното.

Читателят не бива да се учудва, че тия три епиграми на Радой Ралин са досущ еднакви като току-що снесени яйца, макар и не чак толкова пресни. Безсилието на автора да се добере до една що-годе оригинална и духовита мисъл – за правдивост изобщо не говорим – го е довело до необходимостта да размножи три или четири баналности в няколко десетки варианта, стоящи по хумора и художествеността си тъкмо на нивото на вече цитираните. Читателят се среща с тия баналности като със стари познати, между другото, защото вече му са известни от по-раншните епиграми на същия автор. Но това още не е най-лошото. Най-лошото е, че авторът си е позволил да скалъпва генерализации, отнасящи се очевидно за цялата наша действителност, и да ги произнася с менторски тон, като че се касае за неоспорими аксиоми. И тия ‘аксиоми’ визират не само ‘смъртния риск’ да бъдеш честен и прав, но и редица други неща, които ни е омерзително да цитираме, доколкото в случая се занимаваме с проблемите на сатирата, а не с особеностите на клеветата и на нечистата сплетня. Не искаме да гадаем и от какви позиции са направени подобни обобщения, макар че изводът се налага от само себе си. Автор, който рисува безобразието не в конкретната му проява, нито в положението му на исторически обречено явление, а като нещо безпрепятствено и повсеместно властвуващо над нашия бит и нрави, очевидно най-малкото е загубил представа за вярната посока и е забравил, че ненавистта и злобата в изкуството имат право на съществуване само, когато са функция от една голяма обич към човека и човешкия прогрес. (...)

У нас, за разлика от някои други страни, подобни хумористи не са на мода и трудно могат да намерят почва за изява. И все пак не липсват литературни факти, които будят най-малкото недоумение, що се отнася до авторовите позиции. Когато четеш последните книжки на Радой Ралин или на Георги Тихолов, имаш впечатлението, че наблюдаваш двама светци, попаднали в кошмара на преизподнята. Всичко около тях е нечисто, подло, користно, само те двамата сияят в непорочния блясък на сатиричните си ореоли. Може би в случая е налице известна професионална деформация? Може би колекционирането на грозотата е прераснало в такава изпепеляваща страст, че авторите са замечтали да натрупат възможно най-обемистата грамада от човешки мерзости?

Ако се касаеше само за подобна мания, това още би било половин беда. Но сатириците не се ограничават със задачата да събират мостри на безобразието. Те всъщност почти и не визират реални факти. Те са неизмеримо далече от похватите на пълзящия емпиризъм. Те само сумират, обобщават, синтезират, за да набележат координатите на една нова житейска философия. Например:

‘Кой постъпва честно, не живее лесно’,

‘Кой излезе прав, не излиза здрав’,

‘Кой душа не продава, той имотен не става’.

Ако произволното обобщение издава идейната позиция на черногледеца, то двусмислицата в сатирата твърде често се пуска в ход, за да прикрие тая позиция. В изкуството обаче работите са наредени тъй, че маскировката всъщност най-добре разкрива това, което би искала да прикрие. Тъкмо затуй идейната двусмислица се оказва обикновено еквивалент на идейното двуличие. В случая, разбира се, не става дума за намека или под-текста като напълно приемливи похвати на художествен израз, а за оня род двусмислици, изразяващи, от една страна, онова, което по понятни причини не е удобно да се изрази направо, и оставящи, от друга страна, отворена вратичка за някакво невинно извинение. Подобни автори изглежда забравят, че езоповският език не е измислен от тях самите – както свидетелствува и самото му название – и че ако прескочим от древността до по-ново време, следва да припомним, че всички ние сме се школували в тоя език през периода на фашистката цензура, така че в случая ‘шифърът’ отдавна не може да върши работата на шифър.

Но защо – двусмислици? Защо – шифър? Много просто: защото, както казва самият Радой Ралин:

‘Хем му се иска, хем не му стиска.’

И тъкмо по тоя начин се стига до естествения и очакван от всички епилог: бракосъчетанието на клеветничеството с подлостта.

В нашето общество този, който произнася истината, но именно истината, а не полуистината или предрешената като истина лъжа, той не се нуждае от патерицата на плахи намеци и двусмислени иносказания. Самото съществуване и самото развитие на социалистическото общество е основано на съобразяване с истината и с реалността. И тъкмо затуй, когато казваме партийност, това означава правдивост, и когато говорим за действителна правдивост, подразбираме последователна партийност. Нашата партия има нужда от такава сатира, която вярно да разкрива и точно да оценява отрицателното в живота, която да бичува старото и реакционното, да разчиства пътя на прогреса, да воюва за партийната правда. Ние можем да признаем за наша сатира само такова изкуство, което се твори със съзнателната цел да служи за партийно оръжие в историческата битка, която водим за светлото бъдеще на човечеството.”

Тук всеки следва да стане на крака и да отдаде дължимото на тези текстове с масирани и бурни аплаузи (и с тайната надежда, че иронията ще бъде забелязана).

Отделно, може да бъде направено обстойно академично изследване на човешката склонност към раболепие – особено опасно, когато е съчетано с ерудиция и артистизъм. И в добавка – да бъде огласена лавина от въпроси.

Лавина!

ДИМОВСКИ

За сериите епиграми и карикатури, връх на които се явява сборникът “Люти чушки” (1968), смъкнал безапелационно маската на фалшив престиж, угоднически сътворена за социалистическите управници на миналото от камарилата техни слуги.

Из “ДОКЛАДНА ЗАПИСКА” от комисия в състав: Ст. Белчев, Л. Лазаров, Р. Карарусинов, Д. Ананиев и Ю. Емилова:

“ДО

БЮРОТО НА

ГК НА БКП

ТУК

ДРУГАРИ,

Преди известно време излезе от печат книгата ‘Люти чушки’ от Радой Ралин, в която са събрани епиграми на автора с илюстрации от художника Борис Димовски. В нея се съдържат художествено и идейно несъстоятелни обобщения и груби клевети по адрес на нашата социалистическа действителност, срещу политиката на Българската комунистическа партия.

Перифразирайки народни мъдрости и поговорки, авторът прави редица обобщения на нашата действителност, които имат клеветнически характер и са насочени към разпалване ту на дребнобуржоазни и сектантски настроения, ту на ревизионистични страсти.

В книгата е даден простор на нихилистичните и политически объркани концепции на автора, които много старателно са подсилени и защитени от илюстрациите на Борис Димовски. Двамата автори често си сменят ролите, взаимно се допълват. Там, където текстът на Радой Ралин е лишен от ‘оригиналност’ и ‘остроумие’, на помощ идва рисунката на Борис Димовски, която тъй да се каже ‘изплюва камъчето’.

(...) Става ясно, че авторите се отнасят негативно към икономическите резултати на нашата страна, невярно представят нашите успехи в социалистическото строителство.

В книгата ‘Люти чушки’ е допусната несъвместимата с всякакъв морал и законност, изключваща комунистическата партийност, илюстрация на Б. Димовски, в която е злоупотребено с подписа на първия секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет на НР България, като е поставен на опашката на едно прасе. Над тази ‘илюстрация’ е отпечатана епиграмата ‘Глух, но послушен’: ‘Сит търбух за наука глух’. При това отпада всякакво колебание, че и някои други епиграми са насочени против ръководството на партията. Така например под заглавие ‘Басня’ е поместена поговорката: ‘Хитрата сврака с двата крака’. Над нея Борис Димовски е нарисувал изправен човек, стъпил върху две бюра, т.е. човек, който държи две власти.

С новия си филм талантливият и с характер творец предизвиква още по-силни гърмове в най-високите етажи на властта. ‘Как може – питат се в ЦК, – та той оглавява филмовата ни гилдия?’ Негодуванието в ‘голямата къща’ стига до ушите и на негови недоброжелатели.

‘Един ден случайно, буквално на улицата, имах неблагоразумието да споделя с човек от ‘апарата’, че не съм във възторг от филма на Христо Христов. След два дни бях повикан ‘горе’.’ Тези редове са на театралния критик Владимир Каракашев, излезли в печата след 10 ноември 1989 г. Авторът на някога нашумялата унищожителна статия за филма в ‘Работническо дело’ изповядва, че тя е била не само инспирирана от ЦК, но е и претърпяла значителни изменения в нейното отрицание.

Изпратена ‘горе’, т.е. в някои от цензурните отдели на ЦК или в кабинета на Живков, към варианта на критика са добавени цитати и указания от партийни документи, които засилват филмовото отрицание. В такъв ‘дописан’ вариант статията е предоставена лично на генералния секретар. На 6-ти май 1982 г. следобед по спешност в кабинета му пристига привиканият отговорен секретар на вестника Емил Димитров (...). Живков му подава набъбналия критичен материал с недвусмисленото указание: ‘Утре заран да излезе!’

Унищожителната статия е поместена върху два подлистника. В нея филмът е разгромен, без да бъде дадено право на авторите да изразят несъгласие или някаква защита. И естествено последиците от партийното клеймо са светкавични – лентата е иззета от разпространителната мрежа.

Както в шаха, така и в политиката обаче, е важен ендшпилът, т.е. краят. Печелившият завършек на Живковите идеологеми в киното не идва така лесно. И идва ли изобщо? Макар и за кратко, през 70-те години на миналия век кинопроизводството у нас излиза извън партийните критерии. Кинодраматурзи като Георги Мишев, Станислав Стратиев, Боян Папазов и др. проправят линията на остро критични филми. По честен начин те се опитват да осмислят конфликтите и деформациите, натрупали се в обществото.

(...) В печата, без да се стига до суперлативи, се появяват положителни отзиви, а в телевизионната анкета на предаването ‘Всяка неделя’ повечето от запитаните критици го номинират за най-добър филм на 1981 г.

Стреснали се от критичната тенденция спрямо някои обществени недъзи, партийните идеолози решават: ‘Една жена на 33’ е подходящ повод да се разгроми тази тенденция. Узрявала с години, тя избуява най-вече в него, показващ деформациите върху морала и накърнения идеал у обикновения комунист.

И друго. Познаващите нрава на Живков твърдят, че той е изпитвал удоволствие, когато унижава най-вече творците. Оставал особено доволен, ако униженият се правел, че не забелязва обидата и продължавал да го ласкае. Опитът с Хр. Христов обаче не минава – пропагандната атака срещу филма, родена в кабинета на Първия, удря на камък.

За щастие, кинематографистите и партийната организация в СБФД реагират остро в защита на филма. Тази съпричастност към Христов е не само, за да се спаси един колега (предвижда се режисьорът да бъде изключен от партията, да не му се възлагат нови филмови проекти), а и да бъде запазена относителната творческа свобода в българското кино.

Така разгромителната статия в ‘Работническо дело’ не изиграва своята роля. Дори обратното: сред зрители и филмови дейци се забелязва открито брожение срещу нея. Особено показателен е случаят с партийното събрание в Студия за игрални филми ‘Бояна’. Разглеждайки ‘случая Христов’ в светлината на статията, редица партийни членове не се поддават на внушаваните осъдителни изказвания над филмовите творци. А Станчо Чаушев открито заявява: ‘Тодор Живков е диктатор, че и сталинист!’ За да бъдат избегнати очакваните ексцесии, изказалият се е обвинен в пиянство и невменяемост.

Самият режисьор, макар формално да се съобразява с публикацията, не е убеден в обективността на нейната оценка. Това е изтълкувано като своеобразно ‘неподчинение’, дори ‘бунт’, което още повече подразва генералния секретар. И той взема наказателната санкция спрямо Христов в свои ръце: ръководството на СБФД е извикано в редакцията на ‘Работническо дело’, а после и в ЦК (13. VII. 1982 г.) при Живков. Започнал с намеци за предишния филм на Хр. Христов (‘Камионът’, който получава награда на фестивала в Западен Берлин), той привидно се дистанцира от статията, но дава наставления на режисьора, че ако героинята била отишла в ЦК, там щяла да бъде разбрана и всичко в кинолентата щяло да завърши благополучно.

Макар и убеден, че ‘нищо не може да се промени’, режисьорът уважително и търпеливо изслушва неговите указания. Чува дори внушенията на някои от съветниците на Живков ‘тайничко да изпрател’ едно благодарствено писмо за направените препоръки. Христов не променя нито края на филма, нито изпраща благодарствено писмо. (‘Дълбоко в себе си бях убеден, че нищо не може да се направи.’) Това, изглежда, предизвиква ново раздразнение в ЦК, та Живков прилага друг свой изпитан прийом: привиква на лов изтъкнати културни дейци и уж между другото ги настройва срещу непокорния режисьор, а покрай него и Людмил Кирков, Едуард Захариев и др., утвърждаващи критичната линия в киното.

Обслужваща роля в случая изиграва Г. Джагаров. Привиква актьора В. Попилиев и му казва: ‘Ще станеш и ще говориш срещу Христовия филм!’ ‘Какво да говоря, като не съм го гледал – измъква се актьорът. ‘И аз не съм го гледал – репликира го ядосано Джагаров, – но такова е нареждането.’

На подобни внушения не се поддават Людмил Стайков, Светлин Русев и други, участващи в прочутата ловна дружинка, а тъкмо обратното - защитават ‘Една жена на 33’. (...)

Самият Живков (...) след падането си от власт (...) има нахалството да каже: ‘По мое време се спря един филм на Христо Христов – ‘Една жена на 33’. Аз го гледах след 10-ти ноември...’ И като Пилат Понтийски прави опит да се измъкне: ‘Защо предложиха да се спре, не знам...’”

И професор Каракашев – също след 10-ти ноември – добавял по някой и друг щрих към случая. Свидетелство на Атанас Свиленов:

“Излиза филмът ‘Една жена на 33’, написах положителна рецензия в ‘Труд’. Дрън – след 2 дни статия в ‘Работническо дело’, с която удрят и филма, и критиците му. Извика ме Коста Андреев, тогава главен редактор на ‘Труд’, заяви ми, че замалко ще ме скрият, няма да правя филмовия преглед известно време. Казвам му, че Владимир Каракашев – авторът на статията в ‘Работническо дело’, не ме е засегнал. А Коста Андреев ми отговаря: ‘Абе, той говори за всички, ти да си благодарен, че ‘Труд’ не е поименно цитиран.’ (...)

Някои удари идваха изневиделица. За ‘Една жена на 33’ се оказа, че търсили били мнозина филмови критици и не могли да намерят нито един. Само Владимир Каракашев, театрален критик, взе, че изпълни поръчката. Той бил си мислил, че ще пуснат статията му анонимно” [“Историята, населена с хора”, том ІІ, София, 2006, с. 107].

Из филмовия сценарий:

0:09:06:

“Спас (сътрудник в научен институт, към директора на института, проф. Анев, комуто предстои командировка в чужбина за участие в научен симпозиум): По този диапозитив ще говорите (сочи върху лист) от тука до тука... Аз съм ги номерирал. Това тук е номерът на диапозитива – ето, номер девет. (...)

Проф. Анев: Само да не объркам нещо.

Спас: Няма да объркате. Така... няма. (...) Обаче текстът трябва да се знае наизуст.

Проф. Анев: Защо?

Спас: Ами... по-добро впечатление ще направите, ако не четете.”

0:11:07:

“Научен сътрудник (влиза и оставя на бюрото на проф. Анев папка с документи, под които има кутия шоколадови бонбони).

Проф. Анев: Какви са тия бонбони?

Научен сътрудник: Нали говорихме, другарю професор. (Побутва кутията към проф. Анев.)

Проф. Анев (кима съпричастно с глава): Хм-м... (Покрива кутията с разтворено списание

Научен сътрудник (разтваря папката с документи и я поставя пред проф. Анев).

Проф. Анев (подписва първия лист от папката).”

0:11:53:

“Спас (върви по коридора с Минка Стоева): Видя ли кутията?

Минка Стоева: М-м, да...

Спас: Без целофан. Под бонбоните имаше най-малко хилядарка. Той затова подписва... на тесте.

Минка Стоева: Ами...

Спас: Ами да. Отчели са, че имат образец по договора на място. Но нищо нямат. Гледай и се учи: как се харчат държавни пари. Ние опъваме, а на шефа хората пълнят ли, пълнят гушките.”

0:27:14:

“Спас: Измислил съм нещо много хитро. Сега, не знам дали знаеш, но шефа ще го правим ‘доктор на науките’.

Минка Стоева: Знам.

Спас: Цялата работа аз я движа. С Любчо и Гришата си разделихме материала и всеки написва своята част.

Минка Стоева: Знам.

Спас: Откъде знаеш?

Минка Стоева: Имам си агенти.

Спас: Иначе прилично става. Шефът няма да се изложи. Сега го редактирам, да заприлича, все едно, един човек го е писал... щото всеки си е слагал своя номерация на страниците и на фигурите. Нали разбираш? Тия дни го свършвам.”

0:29:32:

Минка Стоева (към Спас, по адрес на проф. Анев): Той тебе много те слуша.

“Спас: Слуша ме, щото му работя – да не го разнасят. Оня ден ми дава една статия – пълно невежество... Едни диференциални уравнения – пълно невежество. А банални задачи... той студентите изпитва по тия задачи, а сам не може да ги решава. Десет години преподава едно и също и не можа да се научи пак.”

0:34:51:

“Лазар Монов (към влязлата в канцеларията на комсомолския комитет Минка Стоева): Вижте сега, аз съм технически секретар във вузовския комитет и като такъв трябва да Ви задам няколко въпроса.

Минка Стоева: Да...

Лазар Монов: Срещу Вас в Градския комитет е постъпил анонимен сигнал, който те ни препращат, за да вземем отношение.

Минка Стоева (усмихва се): Какъв сигнал?

Лазар Монов: Анонимен.

Минка Стоева: Че аз, доколкото знам, сега анонимните сигнали остават без последствия.

Лазар Монов: Това не знам. Вижте, на мен ми е наредено да направя обследване.”

1:31:09:

“Проф. Анев (към Минка Стоева): Разделяме се, Стоева. Минаваш в друга катедра.

Минка Стоева: Защо?

Проф. Анев: Нали знаеш, като почне да се приказва...

Минка Стоева: Ами да приказват.

Проф. Анев: Не е така! Не живеем във вакуум. В края на краищата аз отговарям за атмосферата в нашата катедра.

Минка Стоева: А за шашмите кой отговаря?

Проф. Анев: Слушай, какво имаш предвид?

Минка Стоева: Имам предвид кой подучва шефа да му пишат докторската, да кажем. Сигурно той се е събрал с лоши другари и те го подучили да плаща с държавни пари. Знаете ли как се говори, че става? (Пауза.) Зъболекарят, който оправя зъбите на Вашата фамилия, има син студент. Насето, асистентът Ви, де, го пише по някакъв договор – уж, че върши някаква работа. Синът взема паричките и ги дава на таткото. Та, шефът така си поддържал и зъбите, и вилата, и колата.

Проф. Анев: Стоева..., за теб е по-добре да мълчиш.

Минка Стоева: Не съм толкова проста. Хей, ако се намерят само двама души в катедрата, да потвърдят, ще ви направя всичките на бъзе и коприва, ама няма да се намерят. Всички вземат пари по тоя начин и всички са в играта. Страх ги е, че няма да ги направите доценти и асистенти. Само Дора работи честно. Ама нея ще я изгоните, защото не е в мафията ви, нали?

Проф. Анев: Виж какво, Стоева, предстои ти дипломна работа. Ще дойдеш да я направиш в нашия институт. Ще ти дам Спас за ръководител на работата. Ти си наше момиче. Ние се познаваме. Живот и здраве, може и бройка да отпуснем за тебе.

Минка Стоева: В тая комбинация аз не играя.

Проф. Анев: За теб е по-добре да си траеш.

Минка Стоева: А-а, тая не се знае. На мама като ù разправям, ми вика: ‘Остави ги да лижат и мажат, ма. Няма да им е за дълго. Не са само те в тоя институт.’ Само че аз няма да ви оставя. Аз доцент няма да ставам, че да си трая.”

Наложително припомняне. Филмът е заснет през 1981-82 година. Днес никой не би го спрял.

“Е, и?” – сякаш би извикал всеки. А не трябва!

Не трябва!

ХРИСТОВ

За подготовката и заснемането (в качеството им на режисьор и сценарист) на филма “Една жена на 33” (1982), разкриващ всичкия фалш в морала на мнозинството от управлявалата по онова време Българска комунистическа партия и нейния сателит – Димитровския комунистически младежки съюз.

Лиляна Ковачева в главната роля от филма.

Героинята Минка Стоева е красива жена на 33 години, разведена, задочничка, секретарка на катедра. Върху нея се изсипват множество житейски несполуки, които я довеждат постепенно до положението да е публичен изразител на редица общочовешки нравствени ценности, надлежно загърбени и потъпквани от определени управленски среди. По такъв начин авторите на филма отправят своите остри социални послания, които прозвучават като унищожителни (но верни) обобщения за цялата тогавашна действителност.

Реакцията на Политбюро на ЦК на БКП, на Комсомола, на “изтъкнати учени” и “редови комунисти” е фокусирана в унищожителна статия, написана от театралния критик Владимир Каракашев и публикувана на 7-ми май 1982 година в официоза на властта

Последвалите действия допълват тази публична екзекуция: режисьорът Христо Христов е свален от поста Председател на Съюза на българските филмови дейци, а сценаристът Боян Папазов е уволнен от Киноцентъра, след което за дълги години остава безработен. В обобщение, на интелигенцията в България е даден показателен урок, показващ кой държи в ръцете си контрола и принудата.

В днешно време.

Из статията “По дирята на едно сплашване / Отново за филма ‘Една жена на 33’, за тоталитарната цензура и апаратните хватки на Тодор Живков” от доц. д-р Боян Кастелов, публикувана във в. “ДУМА”, № 179, 6-ти август 2011 г.:

“С нелек и успешен път на театрален и филмов режисьор – обругаван или възхваляван – съветският възпитаник Хр. Христов знае цената си. Решимостта му да не робува на клишета, подразва партийната цензура още с постановките си в пловдивския театър, най-вече със спектаклите ‘Боровете умират прави’ по пиесата на Коста Странджев и ‘Нонкината любов’ по повестта на Ивайло Петров. Остри светкавици прорязват и първия му игрален филм ‘Камионът’. Лично генсекретарят на ЦК процежда фразата: ‘Това не е нашата действителност!’ Почти като Мусолини (гледайки дебютния филм на Лукино Висконти ‘Ненатрапчивост’, Дучето осъдително заявява: ‘Това не е Италия!’).

5. Да твърдим докрай, че нашият е прав, особено когато е крив. Журналистите знаят какво се прави, когато уважаван събеседник изръси глупост от рода на това, че България е била член на Съветския съюз. С уважението, което са изпитали към него, те уточняват: дали това не е било лапсус – в смисъл дали не е искал да каже, че България е била сателит на Съветския съюз, или да не би да е имал предвид по-широка общност като Варшавския договор? Въобще не се съмнявам, че журналистът от ‘Уолстрийт джърнал’, Шон Карни, не си е написал домашното и не знае на какво е била член България. Той не е уточнил, той е публикувал точно това, което българският президент казва – че България е била член на СССР. Или е липсвало уважението, с което се спасяват събеседници от подобни гафове, или Шон Карни е привърженик на възможно най-честната позиция: независимо колко ни е изгоден човек в даден момент (...).

Фанатиците на протеста обаче скочиха на всички, които не харесаха интервюто. Аргументът: сега не е моментът да критикуваме президента, сега той ни върши добра работа, сега да си затворим очите, докато се преборим с лошите, позволено ни е, защото ние сме добрите. Ето, така започва пътят на добрите към превръщането им в лоши.

6. Да бъдем против себе си, за да попречим на онзи, който е против нас. Сложна формула за краен случай, в какъвто това лято е поставена изцяло ‘Атака’ (заради НФСБ) и отчасти БСП (заради страха от ГЕРБ и угодничеството към ДПС). Ефективна в краткосрочен план, самоубийствена в дългосрочен. (...)

7. Да се определим, предимно като се отграничим. Понеже не сме наясно какви сме, нека поне показваме какви не сме. Да дадем основания да ни обичат, като демонстрираме кого мразим. Тази формула от началото на демокрацията заживява нов живот и ако се оглеждате за Михаил Неделчев, ето го и него. Обяснява, че Кръглата маса била важен форум, защото там можеш да се изправиш срещу другия и да го дразниш. Като дразниш някой лош, се очаква да бъдеш приет за добър. Вивиан Рединг не ги разбира тези неща и препоръчва ГЕРБ и БСП да обсъдят поне няколко точки, около които да се обединят. Да се съберат, ама нали тогава съвсем няма да е ясно това, което и без туй се питаме – БСП наистина ли са леви, а ГЕРБ наистина ли са десни? (...)

8. Боли ли ви, а, боли ли? Думи на Христо Бисеров от парламентарната трибуна към ГЕРБ? Така ДПС попълни триадата: обръчите, порциите, отмъщението – трите инструмента на управлението, по информация на партията, която винаги е дърпала конците на управлението. Отмъщението е черешката върху тортата на властта. Нанася поразии в дългосрочен план, но е толкова изкусителна, че с нея се започва.

9. Няма за кого да гласуваме? Да ви е минавало през ума, че тези протести са колкото против Сергей Станишев и Бойко Борисов, толкова и против Иван Костов и Меглена Кунева? Много десни избиратели не гласуваха, защото дясната бъркотия около Иван Костов ги изтощи. Много привърженици на Меглена Кунева се оттеглиха заради разстоянието между първоначално казаното и после стореното. Други, готови да гласуват за тях, отчетоха ниския им шанс и гласуваха за ГЕРБ, само и само да дадат глас против БСП. Сега всички тези хора са непредставени в парламента и протестират. (...)

10. Който не ни харесва, значи харесва този, когото ние не харесваме. Това е символ-веруюто на всички политически партии в момента, които съставляват непоносимото статукво. Но това е и символ-веруюто на протеста, който иска да смени статуквото. Протестът в момента се държи като типична българска партия – който не заявява ‘прави сте, когато съгрешите дори’, значи е мрачен крепител на статуквото. (...) Този протест успя да постигне най-доброто, най-смисленото, което може да направи гражданското общество: той застана пред властта по повод на едно емблематично назначение и го спря. Но този протест не можа да си изгради имунна система, за да се опази от преиграващите – те отблъскват, вместо да привличат. (...)”

Наложителен кратък коментар. Не може да се изисква от една систематизираща таблица на заблудните внушения в политиката да описва историческия генезис на всяко от тях. В същото време подобна генеалогична част би могла да обясни едва ли не неунищожимата жизненост при някои от тях. Например, по отношение на пункт 10-ти, човечеството има твърде дълга житейска традиция. Той може да се разглежда като парафраза на максима отпреди около 2000 години (авторството на която понякога е бивало погрешно приписвано на болшевиките). Иде реч за репликата на И(и)сус от Евангелията на Матей и Лука:

“Който не е с Мене, (той) е против Мене.”

Из “Омразните те, прекрасните ние” в списание “ТЕМА”, № 46, 25-ти декември 2013 г.:

“Заблудите не са виновни, че не ни нахраниха, ние сме виновни, че ги хранихме.

Демокрацията е изпит и нейните отличници днес са тройкаджиите. По-високи оценки може и да е имало някъде по-назад във времето и на север в пространството, но тройката е най-високата оценка сега, дори и по света. Демокрацията е болна и няма кой да я лекува, защото е обявена за най-добрия доктор от всички познати до този момент лечители на обществото. (...)

Носталгията гримира спомените. Тя кара едни хора да вярват, че животът при социализма е бил хубав, а други, че на демокрацията не ù върви само през последните години. Голямата разлика между началото преди 24 години и сега е единствено в надеждата – тогава беше голяма, сега е никаква. Тогава се питахме какво да правим, сега се питаме какво да не правим. (...)

Като за начало: да не поддържаме повече заблудите, които имаме за демокрацията. Те бяха посети от самото начало, но напразно чакахме от тях плод – заблудите може да раждат само нови заблуди. (...) От тях няма бързо и лесно да се отървем, но поне може да ги назовем.

Демокрацията е самопораждаща се – достатъчно е да я обявим. Това е дълбоко невярно. (...) Демокрацията е работа всекидневна и само малка част от нея се върши по площадите. (...) Оплакванията, че демокрацията не работи, са излишен хленч. Естествено че не работи – ние трябва да работим с нея. (...)

Демокрацията е нещо като обещавания и непостигнат комунизъм, символ на добър и справедлив живот. Не, не е. Демокрацията не обещава нито лош, нито добър живот. Нейните правила обещават само и единствено такъв живот, какъвто можем да си направим. Не какъвто си представяме, не какъвто бихме искали, а какъвто си го направим. (...)

Уловката ‘щом – значи’. Стартът на демокрацията у нас се отъждествяваше с отричането на социализма. Тези две думи бяха възприемани като симетрично противоположни, като позитив и негатив. Цялото непознаване на демокрацията бе лековато и мързеливо компенсирано с отличното познаване на социализма: щом нещо е било по време на социализма така, значи при демокрацията трябва да е обратното. Следствията от тази аксиома също ни устройваха със своята леснота и простота. (...)

Така много неща бяха представени за демократични, без да са. (...) Например, аргументът, че щом можем да говорим свободно против когото искаме, без да ни транспортират към Белене, значи живеем в демокрация. Не, не е достатъчно безстрашното говорене. Когато хората говорят – това е свобода, демокрация е, когато правителството ги чува. Свободата е монолог, демокрацията е диалог. (...)

Демокрацията може без икономика, както икономиката можеше без демокрация. (...) Не може да има всеки ден демокрация, без всеки ден да има граждани. А на бедните работещи и още по-бедните безработни в страна с опустошена икономика не им е първа грижа да бъдат граждани. Няма как да си гражданин, ако се страхуваш. Страхът втасва в стомаха – колкото повече празно място в стомаха, толкова повече пространство за страх. Държавите са богати не защото са демократични, а са демократични, защото са богати.

Демокрацията гарантира сама себе си. Нищо подобно – демокрацията гарантира само, че ще преброи гласовете на избори и ще обяви победата на този, който е получил най-много гласове. А какъв е той, не е неин проблем. Ако е човек с диктаторско мислене, това е проблем на гласувалите, те са именно факторът, който може в рамките на изборния ден да превърне демокрацията в нейната пълна противоположност – диктатурата. Демокрацията не тегли гласовете – този избирател е образован, квалифициран, почтен, затова гласът му ще тежи повече. Няма такова нещо, гласовете се броят, не се мерят.

Плачът по ‘умното качество’, което е поставено на кантар с ‘простото количество’, не е демократичен, той е вайкане по заблудата, че една малка част от обществото може да расте, като се прави на сляпа за проблемите, водещи до деградацията на големи групи от обществото. Както първо ‘количеството’ е станало жертва на високомерното и заслепено неглижиране от страна на ‘качеството’, така после ‘качеството’ става жертва на ‘количеството’ по простата причина, че изборите са математика. Демокрацията не се самогарантира, напротив, тя е толкова уязвима, че само за един ден може да се превърне в своята противоположност, при това на свободни и дори честни избори (Германия, 1933).

При демокрация управляват умните. Не, за съжаление. Умните обикновено ги е наел бизнесът. А и те не си падат по властта, нямат нужда да контролират другите, за да изглеждат умни в собствените си очи. Ако са наистина умни, не се съмняват, че са. Обикновено на избори ни се налага да избираме между хора, които болезнено искат да бъдат признати за умни и добри, точно защото не са сигурни, че са умни и добри. Властта е прелъстителка, която само се преструва, че се отдава на силните. Тя остава най-дълго в обятията на слабите, които искат да изглеждат силни.

Ние сме прекрасни, но управляващите са виновни за положението, в което се намираме. Звучи добре, но не е вярно. Това не е от онези лъжи, които, повторени стотина пъти, стават истина. При нас се повтаря много повече от сто пъти всеки ден, но не става истина, остава си заблуда. Ние сме виновните. Защото демокрацията е управление на управляваните, наше управление. (...) Ония там 240 души в парламента, които всички солидарно хулим, са точен, огледален образ на всички нас. Няма такова нещо като ‘те и ние’, на практика ‘те са ние’.

Демокрацията е самообозначение, тя е етикет. Не е етикет, манталитет е. Голямата илюзия в началото беше, че политиката може бързо и лесно да промени културата. (...) Не знаехме, че животът се конструира около преобладаващия манталитет. Вярвахме, че политическите инструменти прекрояват манталитета. Но разбрахме, че манталитетът може да прекроява политиката. Вярвахме в демократизирането на България. Не предвидихме побългаряването на демокрацията. (...)

Щом има демокрация, няма как медиите и съдебната система да не станат демократични. Точно обратното е вярно. Не обявяването на демокрация гарантира превръщането на медиите и на съдебната система в независими, а независимите медии и съдебна система превръщат една държава в демократична. (...)

Демокрацията е като бременността – или я има, или я няма. И това не се оказа вярно. Даже си има индекс, който измерва степента на демокрация в страните. Той се определя не от субективното усещане на гражданите, а по оценка на конкретни показатели: свобода на словото и сдружаването, чисти и свободни избори, граждански свободи и т.н. Демокрацията (...) е като работата – едно е свършено, друго е изоставено, трето – неподхванато. (...)

Парадоксът на българските протести през тази година е, че те поискаха рестарт на демокрацията, в смисъл – този път без заблуди, а самите протести потвърдиха голяма част от заблудите. Обозначаваха, че са демократи с викове ‘Червени боклуци!’, разделиха демоса на ‘качество’ и ‘количество’, заклеймиха различното мнение... (...)”

Втори наложителен кратък коментар. Така или иначе, мнозина неинтелигентни и слаби стават ерудити и силни в политиката, защото получават подкрепата на тълпи от неинтелигентни и слаби. Ерго, при тези тълпи е проблемът!

ПАНТЕВ

За огласяването на една важна антизаблудна сентенция: (“Оптимизмът е доста глупаво състояние”), противопоставяща се на традиционно рекламираната и трайно възпитавана обществена практика в това отношение, както и за някои дисекции, свалящи маската на дълготрайни илюзии – индивидуални и колективни.

Из разговор с Емил Кошлуков по ТиВи7 от 6-ти юли 2013 г.:

“А. П.: Онова, което наричаме демокрация, става формална процедура. Става спазване само на обикновени такива… гласувания (…). Има криза на демокрацията.

Видяхте ли лозунг срещу олигарх? Видяхте ли демонстрация срещу олигархическа централа? Няма. Олигархията у нас е анонимна. (…) Даже този, как му беше… доскоро не му знаех името… Пеевски – ако не беше влязъл в Парламента, щеше да бъде една много уютна и дори комфортна сянка. (…)

С каква френетична лудост беше приет Негово Величество Симеон, какво лудване имаше по СДС… И след година и половина… Демокрацията не е за всеки, господин Кошлуков. (…)

Е. К.: Не сте оптимист, професоре! Не казвате нищо положително в събота сутрин.

А. П.: Оптимизмът е доста глупаво състояние...

Е. К.: Ха-ха..., защо глупаво?

А. П.: Защото той създава условия за раждане на нови политически и дори... морални мошеници..., псевдоспасители и лъжепророци. По-добре да си подготвен за нещо по-неприятно... (...) Емиле, човешкият живот не е индикация за оптимизъм, човешкият живот е един... провал.”

Из интервю на Влади Енчев от 28-ми април 2013 г.:

“В. Е.: Професор Пантев, как приемате лексиката на държавниците – бивш премиер, министър и градски прокурор на София, лексика която стана достояние на обществото, след записан тайно разговор?

А. П.: Примитивна е. Тези хора в действителност се показват такива, каквито си въобразяват, че са – недосегаеми и непогрешими.

В. Е.: Ако човек не разпознава гласовете и не знае предварително, кои са героите, нямате ли усещането, че си говорят мутри?

А. П.: За жалост мутрологията и производните ù прояви се усещат непрекъснато в масовото ежедневие. Но в тази връзка, аз искам да акцентирам на един друг въпрос: Кой избра мутрите? Да не би да ги докараха на власт хора от планетата Сатурн? (...) Затова нашият укор към властта е пряк. Но косвено трябва да бъде отправен и към така наречения електорат, който с такова единодушие и над 60% избирателна активност, преди четири години се произнесе, че трябва да управляват такива ‘мъдреци’, ‘интелектуалци’, ‘бранители на националните интереси’ и ‘отрицатели на корупцията’.

В. Е.: Защо народът се заблуди, демаскира ли се сега истинският образ на Бойко?

А. П.: Не знам какво толкова допринесе за популярността на Борисов, за тази харизма, която му се приписва. А обяснението на заблудата е самият народ. За да не обиждам народа, преди употребих думата електорат, макар че народът също носи вина за избора на едни или други политици. Германците носят вина за идването на фашизма, но си го признаха. Не може един човек, който поне досега не е губил избори, да няма нищо общо с българския народ. Просташкото поведение, вулгарността, наглостта – явно че имат рецепция сред една значителна част от нашата общественост. Не упреквам никого – всеки може да бъде заблуден, захласнат – нима така не беше с идването на Царя или на демократите? (...) Не, не всички са маскари, и това е нашата драма, защото всички, които обявяват останалите за маскари, с удоволствие биха станали като тях при първа възможност.”

СЕДЛАРСКА

За кръга от публикации, представляващи опит за систематизация на най-често срещаните псевдоаргументи, които предопределят едно или друго политическо пристрастие, симпатия, избор... И в крайна сметка – заблуда.

Из “Заблудите, които ни въртят в кръг” в списание “ТЕМА”, № 31, 5-ти август 2013 г.:

“Няма да е промяна, ако не започне от манталитета.

(...) Хитруващата политика е с близък хоризонт, тя е бегач на къси разстояния. Цели се в днешно-утрешната печалба. Крепи се на заблуди, които искат да минат за мъдрости. Това са фрази-бутони, които ти спестяват усилия, устройват те за момента, звучат като основателен аргумент и най-важното – прикриват истинските мотиви, когато те не са за произнасяне на глас. (...)

1. Да дадем шанс. На всички езици в тази фраза ‘шанс’ е в единствено число. Няма призиви да дадем шансове. В политиката обаче изразът се използва тъкмо в случаите, в които някой е провалил своя шанс. Издънил се е още в началото. (...) Което дава основание на поддръжниците му да поискат да му се даде полагаемото се на всеки – шанс. Тоест да му се даде време. Публиката обаче си има защита за такива ситуации. Тя казва: няма нужда да изпием цялото море, за да се убедим, че е солено. Ако след първата обелка свареното яйце вони на запъртък, няма нужда да се бели по-нататък. След първите назначения от правителството на Пламен Орешарски се разнесе категоричен мирис на нещо, което не може да бъде преглътнато. (...)

2. Хайде да сме за този, за да не се върне онзи. Сезонният изразител на тази тактика е рап-певецът Мишо Шамара. Аргументът на неговата философия е: ‘Трябва да си малоумен, брат, за да не си срещу ГЕРБ.’ (...) Цялата конструкция на ‘нека да сме за този, за да не се върне онзи’ се клати по тази причина – че се мерят две издънвания. И двете издънвания са очевидни, но едното е имало достатъчно време да стане по-омразно. Следователно: да дадем време на настоящото (...).

3. Нека да сме за онзи, който има шанса да дойде, само и само да се махне този, който е сега. Това е завъртане на по-горната версия на 180 градуса, нещо като огледален куплет на летния хит на Мишо Шамара. Ела зло, че без тебе по-зло. (...) Тази игра сме я играли много пъти, всъщност при всички български избори. Избираме този, само да не е онзи, който току-що е бил. Не че ще запомним, че никога повече не бива да го избираме. Напротив, ще го направим само след четири години. И не че вярваме, че новият ще е различен – просто искаме да пробваме, да видим. Правили сме го няколко пъти, когато сме били наясно кой ще е следващият Спасител. И тъй като със сигурност разбрахме, че няма Спасители, сега се правим, че не се сещаме кой ще е следващият. (...) Да става каквото ще да става, само да се махне това, което е сега. Така се тръгва към следващата безизходица.

4. Да сложим този, когото лесно можем да махнем. Това е най-кривата сметка и кой знае защо – най-устойчивата заблуда в политиката, не само у нас, а и по света. Дългите кариери на доста лидери са започвали тъкмо заради това, че някой силен си е въобразявал, че те са слаби. Да сложим този безличния, безволевия на мястото, докато решим какво да правим. Той и без това не се е надявал на голяма кариера, лесно ще го махнем. По тази уж здрава логика лидери са се застоявали доживотно, без да са били авторитети и фаворити в самото начало. Т.н. компромисни фигури са в състояние да поднесат големи изненади. Когато Зиновиев и Каменев не искат да се сблъскат за мястото на генерален секретар на болшевишката партия, те предлагат Сталин. (...) Партизанинът Янко също не е бил най-славният партизанин и уж временно, уж най-безобиден...