Re: NATIONAL GEOGRAPHIC-Dnk mistery.Genezis dnk Adam.Africanets na 60 000 g.
Posted by:
Iliya Kozhouharov (IP Logged)
Date: February 09, 2006 02:11AM
Уважаеми господин Сомов,
Ето и продължението на предходното ми писмо до Вас.
Ще се опитам да систематизирам вижданията си по повод Вашите последни бележки относно:
1. приемливата за Вас постановка във връзка с публикуването на разменени между двама души писма,
2. представите Ви за комунизъм, полицейщина и диктат,
3. представите Ви за лична неприкосновеност, в това число и по отношение на кореспонденцията,
4. представата Ви за средновековие,
5. възможността да предупреждавам „ималите неблагоразумието да ми пишат”.
Няма да мога да да споделя вижданията си относно нещо „друго”, което сте имал предвид, когато сте завършвал писмото си от 07-02-06 19:35, защото срещу многоточието, с което сте дефинирал въпросното „друго”, бих могъл да поставя единствено и само ответно многоточие. А това би наподобило някаква фарсова ситуация, при която, да речем, срещу известната някога (от 1913 година) авангардна картина на Казимир Малевич „Черен квадрат” (върху бял квадрат), някой би разположил „Бял квадрат” (върху черен квадрат). Тук, господин Сомов, оставям известна възможност за още стъпки в тази посока – да речем, за хрумване от рода на „Бял квадрат” (върху бял квадрат).
Дълбоко съжалявам, че онова, което е „приемливо според Вас” стои в някои аспекти на диаметрално противоположния полюс спрямо приемливото според мен.
И така, Вашата теза се свежда до следното: публикация на СВОБОДНО ИЗКАЗАНИ И НЕНАСИЛСТВЕНО ПОЛУЧЕНИ мисли трябва да се осъществява след изрично съгласие от страна на онзи, който ги е изказал. При това, въпросното принципно положение следва да се разпростира и върху такива случаи, при които лицето, от което следва да се иска съгласие за публикация, се е произнасяло, примерно, по догматични въпроси на едно вероизповедание, въпроси които все то, в битността си на действащ свещенослужител, вероятно интерпретира и публично по време на своите проповеди.
Нека сега бъде прието, че подобна молба бъде отправена. Очевидно, не би съществувал никакъв проблем, ако лицето „Х” даде своето съгласие. Веднага обаче възниква въпросът: „Какво би следвало да се мисли (и прави), ако то не даде съгласието си, респективно – ако не отговори на писмото-молба, с което изпълни съдържателно онова положение, което в правото се обозначава като „мълчалив отказ"?
Съществуват няколко възможности за интерпретация на подобна ситуация:
1. Междувременно лицето е забелязало, че някъде в доктринерните му твърдения и разсъждения (или в онези, които имат общологически характер) е допуснало някаква грешка, недоглеждане, неразбиране и така нататък, но, да речем, поради потенциални опасности за увреждане на изграден образ пред някакво общество или евентуално възникване на проблеми около израстване в църковната йерархия се предпочита на написаното да не се дава гласност.
2. Лицето е склонно по принцип да води двойно-стандартен живот: пред едни хора да заема една позиция, а пред други – друга; в резултат, то отново отказва да си даде съгласието за публикация, защото отчита, че тя ще доведе до някакво неприемливо за него разобличаване.
Не е изключено тук да могат да се предложат и други интерпретационни хипотези. Но и тези две са достатъчни, за да се зададе въпросът: „Трябва ли да се приеме подобно поведение?” И то, особено, в такъв случай, при който персоната, от която то се осъществява, има по-сериозни обществени функции – явява се водач на някакви хора в някаква посока.
Изпитвам безпокойство по отношение на следното: ако се приложи приемливата за Вас теза, то не би ли се създала поредната порция питателна среда за изредените малко по-горе поведенчески хипотези? Не се ли прокламира по такъв начин фактическото „мълчаливо съучастие” в прояви, които имат (или могат да имат) съмнителен в морално отношение характер?
Аз, разбира се, не искам да пренебрегна изцяло мотивите, които Ви водят към изказаното от Вас пожелание. Нещо повече, допускам, че (воден също от морални съображения) Вие бихте могъл да предложите някаква тяхна защита. Ето защо, искам да Ви попитам за мнението Ви относно следния компромисен вариант: да се направи публикация на коментираната кореспонденция, без да се посочва никакво име на никакъв свещенослужител; да се изложат единствено репликите – досущ, както в онези пиеси, при които действащите лица са обозначени като, примерно, „Той” и „Тя”.
Нали в такъв случай няма да бъде накърнено ничие достойнство, включително няма да бъде подлагана на изпитание и ничия ценностна система и морална ориентация? А ние ще можем да се съсредоточим върху съдържателния аспект на изследването около представите за доказателство в религиозните среди.
Господин Сомов, има опасност този текст да се получи дълъг. Но след като сте намерил за необходимо да споделите, че в определени мои идеи обонянието Ви е доловило „ухание на комунизъм, полицейщина и диктат”, налага се да Ви кажа накратко, какво мисля и по този въпрос.
Не знам дали, когато разсъждавате върху комунизма, се връщате достатъчно назад в историята на човечеството (да речем, до античността), за да извлечете поне част от онези общи черти, които се съдържат в комунистическата доктрина, примерно: на Платон, на предхристиянските общности (да речем, на вероятно есейската комуна от Кумран), на самото ранно християнство и така нататък – до идеите и практиката на комунизма от ХІХ и ХХ век? Не знам също дали би Ви задоволило едно такова виждане, според което „комунизмът” („идеалният комунизъм”) се характеризира с формиране на съпритежание и култивиране на общност – това означава отказ от частната собственост (при някои по-късни форми – отказ преди всичко от частната собственост върху средствата за производство).
В интерпретацията на въпроса около идеологията на комунизма, в някои реномирани справочни източници се стига до заключението, че комунизмът „може би е реализиран само в религиозните общности, в някои светски комуни и сред малкото останали по света ‘примитивни’ народи, където съвместната собственост е начин на живот” [„The Blackwell Encyclopaedia of Political Thought”, в български превод: Блекуел, Енциклопедия на политическата мисъл, София, 1997, с.212].
Сега, господин Сомов, искам да Ви попитам: "Дали Ви се струва, че съм тръгнал да увещавам някакъв католически свещеник да обедини своята лична собственост с моята, след което да сторим това с още много други хора? Или Вие просто проявявате склонност да обвините в комунизъм всеки, който гледа по-критично на неудържимото за някои хора постоянно спрягане на съществителни имена от някакъв предполагаем божествен реквизит?"
През целия си живот съм се занимавал с преподавателска дейност и непрекъснато съм споделял със своите ученици онова, което съм си мислил, че знам. С това съм се опитвал да ги правя някакви "съпритежатели" на онова, което съм имал и имам. Това правя и сега. Ако Вие приемете подобна дейност като практикуване на комунизъм (защото присъства глаголът "споделям" и отглаголното съществително "съпритежател"), то аз Ви заявявам, че покорно ще приема, че съм комунист.
Относно полицейщината. Мисля, че просто сте се увлякъл и сте се оставил да Ви води някакъв фантазен образ. Полицейщина (в разглеждания от нас аспект) може да бъде проявена, например, при насилствено изтръгване на някаква информация или някакво признание от някого, в това число и с използването на специални технически средства. За какво насилие може да става дума в случая с моята кореспонденция, след като тя е осъществена ДОБРОВОЛНО от отсрещната страна? Тук трябва отново да припомня, че тази страна не е някаква „обикновена” отсрещна страна. Тя е личност-посредник между (в най-добрия случай) предполагаема за мен и реална за нея „Върховна Сила” – сила, която знае и може всичко. И в този смисъл, може да ме срази в тази минута заради забелязаното от Вас мое „полицейско отношение”.
С това, което споделих дотук, мисля, че става ясна и представата ми за „лична неприкосновеност”. Едни разсъждения, показани като съобщени от лицето „Х”, изобщо няма да засегнат чиято и да било лична неприкосновеност. Въпреки че отново се налага да обърна внимание върху факта, че онези, които са се съгласили да облекат тогата на „специални личности” не трябва да искат (нито пък за тях следва да се ходатайства) да се ползват с „личната неприкосновеност” на редовите граждани. (Защото, ако внимателно се вгледаме в един такъв казус, ще се окаже, че отново ни се натрапва – или просто ни се подсказва – двоен стандарт: във всяко отношение коментираната особа се ползва от гражданското законодателство, но в някои избрани от нея аспекти заема позата на стояща над земните ни взаимообвързаности, претендирайки да е представител на имагинерна инстанция, внушаваща някакво неизвестно като произход законодателство.)
Господин Сомов, мисля, че катастрофално сте объркал и нещата около средновековието. Ако само за момент можете мислено да си представите, че сме реални персони в онези отминали времена, моля Ви споделете, кой от нас щеше да е на кладата и кой – неговият инквизитор?
Последният Ви съвет (към онези, които са имали „неблагоразумието да ми пишат”) се оказва практически излишен след многократните ми обяснения (в това число и във Форума на този сайт), с които съм излагал позицията си по коментирания въпрос. Не съм забелязал обаче писмата на личния ми електронен адрес да са започнали да намаляват. Това за мен е достатъчно доказателство, че онези, които не са склонни да се крият зад някаква анонимност, не се притесняват да споделят с мен (включително и достатъчно лични) подробности от живота си.
Все поради това, в предходното си писмо Ви написах, че анонимността (колкото и да Ви е неприятно да споменавам отново тази дума) освен всичко е и „проява на манталитет”. А той (и това Ви посочих) „се просмуква далеч не само” при коментарите на положения като тези, за които си говорим тук.
Ваш, Илия Кожухаров