Ако знанието е някъде, а то не може да е другаде освен в това, което живее, и ако знанието съществува винаги, а това, в което нещо е винаги съществуващо, не може да е невечно, то вечно живо е онова, в което е знанието. Ако разсъждаваме ние, сиреч нашата душа, и ако тя не може да разсъждава правилно без знание, а пък без знание може да съществува само тази, в която не е налице такова, то в човешката душа има знание. Но знанието е налице някъде: понеже то съществува, а това, което съществува, не може да не съществува някъде. От друга страна, знанието не може да съществува другаде освен в онова, което живее. Защото, това, което не живее, не научава нищо. Следователно, знанието съществува винаги. Защото съществуващото, и то непроменливо съществуващото, по необходимост съществува вечно. А че знанието съществува, това никой не отрича. И всеки би признал, че няма как прокараната през центъра на кръга линия да не е по-голяма от всички останали прави, прокарани не точно през центъра, и че това е елемент на някакво знание; а и не би отрекъл, че това е непроменливо знание. При това, нищо, в което е налице нещо вечно, не може да не съществува вечно. И тъй, когато разсъждаваме, това прави душата ни. Наистина, това прави само онзи, който мисли: а мисли не тялото, нито пък душата мисли с помощта на тялото; защото, когато иска да разбере нещо, тя се отвръща от тялото. Понеже мислимото е винаги едно и също; а нищо телесно не е винаги едно и също; следователно тялото не е в състояние да помага на душата в стремежа й към разбиране, ами достатъчно е да не й пречи. И тъй, никой не разсъждава правилно без знание. Защото правилното разсъждаване е размисъл, който се стреми да достигне чрез сигурните неща до несигурните, а пък няма нищо сигурно в душата, която не знае нищо. А всичко, което душата знае, го има в себе си; и в науката не се съдържа нищо друго освен онова, до което се докосва знанието. Защото науката е знание за всички неща. Следователно, човешката душа живее вечно.

Аврелий Августин. Из "За безсмъртието на душата" (превод от латински: Евелина Митева). - В: "Архив за средновековна философия и култура", свитък VІІ, издателство ЛИК, София, 2001, с.53-72 (цитираният откъс е разположен на с.53-54).

Забележка: В приведения текст съм направил следните корекции спрямо печатното издание:
1. в първото изречение съм добавил пропуснатия глагол "е" в подчиненото изречение: "...в което нещо е винаги съществуващо" (за да бъде доловен смисълът на корекцията, нека всеки се опита да прочете цялото първо изречение без добавеното "е");
2. в третото изречение от края, съм съгласувал по род съществителното "размисъл" с местоимението "който" (в печатния текст се открива: "...размисъл, която се стреми");
3. поставих някои запетайки след изрази като: "И тъй", "При това" и прочие, приемайки, че по такъв начин определени сегменти от текста се артикулират по-ясно.

Както в повечето текстове, целящи да наложат някакво мнение, и в този изобилието на думи служи на целта. Объркването на причинно-следствените връзки, забулено с многословие, в което често се повтаря една теза, превръща тезата в твърдение, без да се полага усилие за доказването и. Единственото твърдение, което е почти доказано, е че „знанието съществува винаги”. Колкото до душата, първо не е формулирано какво е душа. Второ, къде се намира и как изглежда. Идеята, че част от нас (душата) е безсмъртна и съществува вечно е примамвала винаги човека. Обидно е да мислиш, че създаденото от теб ще те надживее. От дълбока древност тази мисъл вълнува хората. Във всички религии тя е основна. Всички религии се борят „за спасяването на душите” на вярващите. В името на това спасяване са загинали много невярващи в налаганата религия – виж публикацията на Илия КОЖУХАРОВ: "Ватиканът днес и Инквизицията някога"

Здравейте,

На долните редове съм поместил анализ на предложения от г-н Кожухаров текст от Августин:

1. В основата на първото изречение стои логическата конструкция "ако..., то..." и поради това всичко, което е изказано в него, трябва да бъде считано за условно. Това означава, че всякакви следващи разсъждения, които са поставени върху основата на това изречение, а също така и изводите, които са изведени от тях, също трябва да бъдат считани за условни.

2. Второто изречение има сходна конструкция. В него, обаче, са допуснати две логически грешки:

1) Условието, което бива поставено в него, а именно: "Ако разсъждаваме ние, сиреч нашата душа, и ако тя не може да разсъждава правилно без знание (...), то в човешката душа има знание", не е стъпило върху никаква основа. За да бъде това условие една "добра" отправна точка към следващи разсъждения, необходимо е то да бъде предхождано от доказателство, че човешката душа винаги разсъждава правилно, или най-малкото от друго такова условие, в което се допуска, че тя винаги разсъждава правилно.

2) В изречението има противоречие. Изглежда абсурдно това, че в него е включено пояснението: "а пък без знание може да съществува само тази, в която не е налице такова". При това, в едно от последните изречения можем да прочетем, че "няма нищо сигурно в душата, която не знае нищо". Тази фраза отново влиза в противоречие с разглежданото изречение.

3. Следват разсъждения, в чиято основа стои първото изречение. С тяхна "помощ" се достига до извод: "Следователно, знанието съществува винаги" (напомням, че тези разсъждения, а също и този извод трябва да бъдат считани за условни).

4. Твърдението, че "нищо, в което е налице нещо вечно, не може да не съществува вечно", не е достатъчно обосновано, защото никъде до този момент не е представено сигурно доказателство, че знанието е вечно (виж т. 3) и че то се намира в човешката душа (виж т. 2).

5. Последното изречение гласи: "Следователно, човешката душа живее вечно". Повече от ясно е, че този извод е неоснователен.