Re: Откъде знам това, което считам, че знам?
Posted by:
Илия Кожухаров (IP Logged)
Date: January 01, 2005 05:33PM
Драга Атевиел,
Нека и тук ти кажа: “За много години! Дано здравето не те напуска и дано винаги имаш под ръка толкова енергичност, колкото проявяваш и сега!”
Тъй като си млад човек, най-искрено ти желая занапред един дълъг живот, който да е изпълнен с ясни мисли, издържащи на строга проверка. Така ще си осигуриш хармония.
Долавям известно съгласие от твоя страна да приемем определен кръг въпроси като приключени. Все пак, налага се да споделя някои положения.
Около въпроса за името на Суб-форума, мисля, че е особено важно да се разбере, че изразът “Откъде знам...” може и следва да се тълкува и по-разширително – а именно, като: “Откъде моето знание черпи основанията си?”. При такъв коментар, мисля, че можем да се окажем практически единни – теб те интересува дали източникът на твоето знание е правдив. Но аз веднага бих поставил въпроса: “Как ще прецениш истинността, ако не знаеш къде са нейните основания?” Очевидно – по никакъв начин. Ерго, първата алгоритмична стъпка се свежда до това: да се установи източникът на знанието ни. Ако мислим за източника на знанието ни така, както малко по-горе посочих (сиреч, ако прилагаме онова, което разбирам под “критическо мислене” – тук изпитвам притеснение от това, че се повтарям), то като една втора алгоритмична стъпка, ще започнем да правим точно това, върху което ти поставяш акцент.
А на въпроса ти: “Откъде знаем, че възгледите на любимия ни философ са обективно истинни, а не авторска измислица и субективна спекулация?”, ще си отговорим именно като подложим на експериментална проверка казаното от него. (Под “експериментална проверка” не трябва да разбираме непременно някакво действие, което е извършено в някаква лаборатория. “Експеримент” може да бъде и едно логическо изследване.) Така, ако в очертанията на един подобен акт от наша страна установим, че любимият ни философ казва много неща, но от тях доказва малко – и всичко това, без да обяви, че недоказаните положения са (ще ти досадя отново, Атевиел) аксиоми или постулати – ето такова положение на нещата би трябвало да ни накара да гледаме осторожно на доктрината му.
Казваш: “Не знам дали има човек, чиито размисли да са изцяло истинни и обективни”. Атевиел, измежду хората, които познавам, няма нито един, чиито размисли да са изцяло истинни. И това не е защото този или онзи е недостатъчно интелигентен. А защото най-дълбочинните основания на нашето знание не са нищо друго освен някакви вярвания. А те просто не са знание. И още по-точно – не се знае, дали са истинни или неистинни.
На това място се изкушавам да ти предложа фрагмент от една моя книга, която издадох преди три години. В нея има малък дял, в който интерпретирам въпроса около стария средновековен спор: “’Вярвам, за да знам’ или ‘Знам, за да вярвам’?”.
За въвеждане в диспута първоначално маркирам с цитати двете полярни позиции:
Анселм Кентърбърийски: “...нито пък търся да разбера, за да вярвам, но вярвам, за да разбера. Впрочем и затова вярвам, защото, ако не вярвам, не ще разбера” [Анселм Кентърбърийски. “Прослогион (или Беседа за съществуването на Бога)”. – В: “Антология по средновековна философия”. София, 1986, с.141].
Пиер Абелар: “...трябва усилията да се посветят на доказателственото разсъждение, т.е. на логиката, която (...) има огромно значение за задълбоченото разрешаване на всякакъв вид въпроси, съдържащи се в Светото писание” [Пиер Абелар. “Инвектива срещу един невежа в диалектиката, който обаче порицаваше нейното изучаване и смяташе всички нейни постановки за суфизми и лъжи”. – В: “Антология по средновековна философия”. София, 1986, с.180].
Пиер Абелар: “Този вид съчинения трябва да се четат не със задължението да се вярва в тях, но запазвайки свободата на съждения [Пиер Абелар. “Да и не (Sic et non), Предговор”. – В: “Антология по средновековна философия”. София, 1986, с.186].
Ако сега трябва да кажа, какво мисля по този (както ми се струва) изпълнен с изключителна познавателна мощ проблем, ще повторя онова, което съм написал преди три години във въпросната книга: въпреки че за времето си тезата на Абелар (“Трябва да знам, за да мога да вярвам”) изглежда е била много полезна, всъщност тя не е вярна; вярна е тезата на Анселм (“Трябва да вярвам, за да мога да знам”).
(Ремарка в скоби. В случая, тезата “Анселм” би било по-подходящо да се свърже с името на Бернар от манастира Клерво, един от най-високо ерудираните умове на Католическата църква и противник на Абелар в диспута, проведен между двамата две години преди смъртта на Абелар през 1142 година.)
Защо (при всичката ми симпатия към Абелар) трябва да призная неговата позиция за погрешна? Напълно безсмислено е онова, което човек знае, да го обзначава вторично с думата “вяра”. Ако аз знам, например, че сумата от вътрешните ъгли в един триъгълник от Евклидовата геометрия е равна на 180º, ако аз знам това в резултат на едно коректно доказателство, то едва ли би било смислено да наричам знанието си “вяра”. (Освен, ако не желая да внеса някакъв понятиен хаос, в очертанията на който впоследствие да правя, каквото си пожелая.)
В противовес, тезата “Анселм / Бернар” все едно казва: “Поне към настоящия момент, скъпи Съвременнико, ти не знаеш всички неща от света на нещата. Ето защо, по необходимост трябва ДА ПРИЕМЕШ няколко положения за истинни, след което да се концентрираш върху евентуалното построяване на доктрина, която (ти, разбира се, ще трябва да помниш непрекъснато това) ще бъде вярна само дотолкова, доколкото са ЕВЕНТУАЛНО ВЕРНИ приетите (но само приети!) от теб за истинни основни положения. С други думи, ти ще трябва да положиш на доверие, на вяра, основите на знанието си.”
Не мисля, че в това отношение положението на нещата, Атевиел, се е променило от времето на Анселм, Бернар и Абелар.
Искам да се надявам, че след тези бележки си доловила малко по-ясно, защо проявявам настойчивост по отношение на молбата си към теб за известна систематика на някои фундаментални твои твърдения.
Атевиел, оставам с благодарност за добрите ти думи по адрес на мое смирение.
А колкото до рождението на И(и)сус, напълно права си. Въпреки че веднага си помислям – а щеше ли с нещо да е по-различна картината, ако някъде из дебелата книга, наричана от някои “Свето писание”, беше посочена някаква дата? Комай с нищо.
Впрочем, един мъж в Италия, именуващ се Луиджи Касчиоли, е издал книга, озаглавена “Измислицата Христос / Неопровержимо доказателство, че Христос никога не е съществувал” (“The Fable of Christ / Irrefutable demonstration that Jesus never exist”). Той ми изпрати тази книга. Нещо повече, предостави ми и правата за издаването на превода на български език. Преведох две глави и временно спрях, защото на едно две места не останах напълно удовлетворен от строгостта на разсъжданията. Това изисква определени проучвания, а, за съжаление, моето свободно време не е много.
Основната теза на въпросния автор се свежда до това, че библейският и евангелски персонаж И(и)сус е една литературна измислица, в която са инкорпорирани чертите на някой си Йоан от Гамала, син на Юда.
Междувременно, все същият автор, е завел съдебен процес срещу представители на Католическата църква за системно въвеждане в заблуждение на огромни маси хора. Поискано е да се потърси съдебна отговорност по два члена (чл.чл. 494 и 661) от Наказателния кодекс на Италия. А въпросната книга (“Измислицата Христос”) е приложена като “Книга на обвинението”.
Много пъти съм се замислял да предприема едно по-пълно информиране за въпросния процес в Италия чрез сайта на Кръга. Нужно е, разбира се, да се осъществи превод на немалко текст (да речем, от английски на български) и да се организира една сериозна редакторска работа.
Дали пък да не започнем подготвителна работа в този дух (нещо като “пиратка”, но от много по-различно естество), която да огласим около следващото, така наречено, “Рождество”?