Re: G-tse Ateviel na Vas i vsichki tuk Vi e otgovaryano - ne ste prava. Pomognete na men.
Posted by:
Илия Кожухаров (IP Logged)
Date: March 27, 2005 02:46AM
Атевиел,
Ако трябва да отговоря в твой маниер на първото ти изречение (“Не можах да разбера аналогията...”), би трябвало да кажа нещо от рода на: “Нямам намерение да се занимавам с обяснение на очевидни неща”.
Тъй като обаче имам други представи за едно по-изискано общуване между хората, ще поясня за какво иде реч. От позицията, която си заела в по-предишния си постинг, както и от начина, по който си я изразила словесно, се излъчва онзи маниер на поведение, който издава известна доза безпардонност. Разбира се, със сигурност ти няма да се съгласиш с подобна оценка. И аз отчитам, че това далеч няма да е само поради някаква твоя представа за нещата. Вече поне две поколения имат чувствително по-различни виждания по подобни въпроси. Все пак, сигурно би било добре да знаеш, че, ако в определени среди някой се обърне към някого с послание, а другият заяви, че няма да отговаря (защото не му се отговаря или защото счита въпроса за безсмислен), то това ще има едно единствено тълкувание. Ще оставя ти сама да си го изговориш наум.
Между другото, опитай се да си представиш, че си дошла в кабинета ми и докато ми говориш (нещо) аз преглеждам едни или други документи върху бюрото си (като от време на време кимам, просто ей-така, с глава), а, когато свършиш, ти заявя, че, ако открия нещо, което да ми даде повод да помисля, ще си помисля, без да поемам ангажимент да ти съобщя резултата от мисленето си. Е, ако си участник в подобна сценка, с какво чувство би си тръгнала, Атевиел?
Отново между другото, преди да мина нататък, искам да ти посоча, че в твоя израз: "...аналогията, която правиш СЪС отношенията на младите съпрузи в леглото...", съюзът "със" трябва да бъде изписан само като "с".
Питаш, дали е нужно да оповестяваш публично бележките, които си си направила? Веднага бих те попитал на свой ред: “А защо не?” Нали покрай всичко друго в това би се изразил и един елементарно изискуем акт на уважение. Например, забелязала ли си, че във всичкото ми досегашно отношение към теб, аз постоянно съм се придържал към такъв маниер на поведение. Въпреки, че съм имал повод (както и сама си признавала) да “ти тегля една май..”. Как мислиш, Атевиел, защо не съм “ти теглил досега въпросната май..?”
Искаш да ти дам “конкретни примери/цитати” за твоите “не най-почтителни фрази”. Това би ми отнело доста време, ако трябва внимателно да прегледам посланията ти във Форума. Ето защо, бих ти предложил по-къс път (който се препоръчва от някои американски експерти по социална психология) – само бих ти казал, че ми е ставало болно от едни или други твои не напълно премерени реплики от рода на: “Илия, не ставай смешен”.
Атевиел, стремежът към осъзнаване не включва ли поне малко желание за една по-голяма деликатност и финес в демонстрираното отношение към другите.
Между другото, задавала ли си си въпроса: “Защо ти първа правиш предложение да говориш на някого на ‘ти’?” Задавала ли си си и другия въпрос: “Как постъпват в подобна ситуация хората от онези обществата, които спазват определен по-изискан тип протокол (който, много странно, ти непрекъснато наричаш “формалност”)? Знаеш ли, че там далеч не всеки може да предложи на отсрещната страна преминаване към разговор на ‘ти’?” Нека те попитам още и това: “Не ти ли е хрумвало и по този пункт да забележиш известна доза безпардонност?” И още (а то има вероятност да е много по-важно, отколкото би ти се сторило на пръв поглед): “Дали правиш някаква връзка между лекотата, с която преминаваш на ‘ти’, и лекотата, с която решаваш, че някой не разбира нищо от естетика, от красота, от закони на Всемира (‘които и най-малките деца знаят’)?" И така нататък.
Между другото, нека тук оставим настрана конкретния повод, от който е могло или не е могло (на мен лично) да ми става болно. По-важното е друго (и много бих дал да приемеш, че ти казвам това с възможно най-доброто чувство, на което съм способен): струва ми се, Атавиел, че ти много лесно казваш, че “нещо Е”. Разбира се, аз съм ти обръщал внимание върху това и, ако сега се повтарям, то го правя, защото не съм усетил да си размислила върху казаното.
Казваш, че не си “предявявала претенции за всезнаене”. Разбира се, че не си изказвала нещо подобно в прав текст. Впрочем, такива претенции обикновено не се заявяват явно. Но ти постоянно си демонстрирала, че имаш знания, представи и способности, които в твоята оценъчна координатна система априорно се намират в положението на много по-високо стойностни дадености от знанията, които имат други. С това (между редовете) си давала да се разбере в какви селения на примитиви си отпращала въпросните "други". От посланията ти в тези случаи просто се е излъчвало внушението, че ориентацията на ценностните полюси в твоята система Е единствено възможната.
Атевиел, твърде лоша услуга би си направила, ако започнеш да си мислиш, че бих тръгнал да те провокирам на тема “уязвимост”. Просто съм ти съобщил как изглеждат нещата отстрани, нещо което ти веднага си решила, че е плод на моите плебейски интелектуални способности.
Ако има нещо, към което бих искал да те “провокирам” в действителност, то това е евентуалното култивиране на някаква по-голяма строгост в обсъждането на един или друг въпрос и особено – по отношение на преценката на неговата доказателствена част. Разбира се, аз нямам представа относно твоето разбиране за доказателство. Досега съм останал с впечатлението, че, ако нещо е написано, примерно, от Карл Густав Юнг, то вече е доказано. (Е, с някои дребни изключения около случаите, когато и той те е изненадвал, при което си решавала на минутата, че “е попаднал под някакво влияние”.) Другият вид “доказателство”, което съм констатирал при теб, е всъщност проява на следната формула: “Мисля, че е така, следователно – онова, което мисля, е действително така”.
По този повод, трябва да знаеш, че мнозина (при това твърде известни мислители) са попадали в тази клопка. И най-тъжното е, че впоследствие огромни групи хора не са си изваждали никаква поука.
Нека ми бъде позволено да ти кажа още веднъж: “Изреченията от рода: ‘Еди-кое-си Е’, трябва да се употребяват много пестеливо, Атевиел".
През 1820 година Лаплас е изказал следната знаменателна мисъл: “Строго погледнато, може дори да се каже, че почти всичките ни знания са само вероятни, а в кръга на малкото неща, които можем да опознаем с достоверност – в математическите науки, главните средства за постигане на истината – индукцията и аналогията, се основават на вероятности” [Пиер Лаплас, “Философско есе за вероятностите” – В: Бернули, Лаплас, Колмогоров, “Вероятности”, София, 1982, с.37].
Питам се: “И Лаплас ли ще причислиш към смешниците?” (Всъщност, защо не? Той би пратил и твоя Бог, и колективното несъзнавано на Юнг, и какво ли не още при вероятното, а не при сигурното знание.)
Атевиел, изстреляла си набързо едно: “Не държа на връзката от твоят сайт към мояТ – ако желаеш, я махни”. (Между другото, определението “моят” не се отнася до подлог и поради това не следва да се членува с пълен член.)
Защо обаче, когато инсталирах въпросната връзка, не ме предупреди, че “ти не държиш на нея”? Защо бе нужно по онова време да ми пишеш някакви фрази относно “благородството на моята душа” (цитирам по памет и се надявам тя поне да не ме лъже много)? Трябва ли сега с горчивина да си припомням думите на Шекспир: “Жена, твоето име е непостоянство!” (Или: “Непостоянство, твоето име е жена!”)
Или трябва за кой ли път да си помисля за склонността на Атевиел да прибързва в изводите си?
Между другото, в текстовете си тук, в този Форум, ти неколкократно си съветвала да се правят справки с публикациите ти в собствения ти сайт. Когато, обаче, съм откривал, че (примерно) по въпросите на “красотата” си намерила за необходимо да се изкажеш в типичния ти декларативен (и просто само декларативен) стил и когато съм ти обръщал внимание върху този недостатък, когато съм се опитвал да ти подскажа, че по толкова труден за изучаване въпрос (отново взет само като пример) човек трябва предварително да поработи, при това, по-обстоятелствено – каква е била твоята реакция?
Тя стои в сайта, Атевиел. И всеки може да направи справка.
Идвам до последния фрагмент в посланието ти, в който заявяваш, че третирам “твоята младост” като аргумент за някаква проява на “ограниченост” или “повърхностно отношение”.
Нямам намерение да се занимавам с някакво фалшиво дипломатическо увъртане и затова ще ти кажа в прав текст: “Да, младостта (разгледана статистически усреднено) е и по-ограничена, и по-повърхностна от старостта (също статистически усреднено)”. И в това няма нищо неестествено. В края на краищата, бебетата знаят по-малко от първокласниците, а първокласниците – по-малко от студентите-първокурсници.
Разбира се, че съм напълно съгласен с теб относно това, че “годините на човека не носят автоматично познание и съзнателност”. И това е така, защото немалко хора остават интелектуални младенци и на зрели години. Една част от тези хора (без това непременно да се отнася до всички) са и онези, които в достатъчно млада възраст са се оказали завладяни от магнетичното въздействие на една единствена теория или просто само идея, при което до края на живота си не са могли да се откъснат от нейното гравитационно поле. Още от най-стари времена тази опасност е била виждана и именно поради това е съществувал принцип: младите хора да бъдат обучавани с палитра от най-различни науки, за да могат да постигнат по-панорамни ориентири. Тези ориентири е трябвало да ги предпазват от едностранни увлечения.
Последната ти мисъл е: “Ако не ти е приятно да пиша в твоя Кръг, кажи ми – ще престана”. Ще я свържа с едно от първите ти изречения: “Както казах, нямам никакво желание да се вкопчвам в спорове с теб, тъй като ги намирам в голяма степен за неплодотворни и буксуващи на едно място...” Атевиел, репликата “нямам никакво желание” не може да е породена от някакво приятно чувство. В такъв смисъл, ако има някой, на когото нещо (или някой друг) му е неприятен, това си ти, а въпросният “някой друг” съм аз. Аз обаче не съм заявявал, че ми е “неприятно да водя диалози с теб”. Освен това, можеш да бъдеш сигурна, че като казвам това съм максимално искрен – най-малкото поради факта, че в твое лице имам срещу себе си човек, който притежава възможности за виждане в аванс на неща, които остават скрити за другите.
И тук обаче се питам: "Защо ти трябваше до сравнително скоро да ме титулуваш като 'вълнуващ събеседник'?" Дали и тук не се проявила (пак трябва да ти обърна внимание върху това) твоята склонност към прибързаност в преценките? И ако това е нещо, което може да бъде мислено като стил на поведение, то дали пък сега не прибързваш с преценката си за “буксуването”? И за отсъствието на “плодотворност”? Между другото, Атевиел, дали по силата на същите представи не би могло да се открие буксуване и в твоите лайтмотивни послания за съзнателността, придружавани остинатно от признанието, че не знаеш как да се постигне тази цел в глобални измерения.
Тук обаче има важна добавка. Отваряш въпрос за “материалните доказателства за неща като психика, душа...” (пропуснала си “Бог”), на които аз “толкова съм държал”. (Възкликнала си дори: “Каква ти материя!” И това възклицание, придружено от удивителната, която си поставила, би трябвало да изиграе ролята на унищожаващо всяка помисъл за материална интерпретация на “психиката”, на “душата” доказателство.)
Атевиел, много е опасно, човек да забрави кои неща са “истини” и кои само е решил да нарече “истини”. ПО ДОПУСКАНЕ. Между тези две понятия има принципно различие. И едно дисциплинирано съзнание постоянно помни за това различие.
Между другото, ти очевидно смесваш моето засилено желание към доказателственост с представата за материализъм. И това е друга твоя грешка, която в думите ти, които коментирам, вече е проличала по недвусмислен начин.
Ако с теб решаваме някаква математическа задача и аз поискам на мястото на някакви декларативни твърдения да предложиш доказателства, и това ли ще бъде проява на някакъв мой материализъм, Атевиел?
Впрочем, искаш ли да направим едно уточнение – да се договорим, какво да разбираме под “декларативно твърдение” и какво под “изведено (доказано) твърдение”. След което да вземем произволен твой постинг и да определим кои твърдения в него са от единия и кои, респективно – от другия тип. После можем да направим това с втори твой постинг, с трети... Дали би могла да си представиш предварително измеренията на находката? (Ако желаеш, можем да направим това и с текстовете от сайта ти.)
Разбира се, за мен не е никак трудно да си представя как и на това мое предложение би погледнала като на някакъв материалистично огрубяващ изследователски инструмент. След което, в най-добрия случай, би махнала с ръка и благосклонно би позволила: “Ако някой има желание, нека се занимава с подобни анализи на моето творчество”.
(Накрая, Атевиел, последна граматическа бележка. Забелязвам, че често, когато изписваш в множествено число думи от женски род, окончаващи на "-ия" (да речем, "претенция"), употребяваш като окончание "-ий" (например, "претенций", вместо "претенции".)