Опит за тълкуване на психологията на историка
Проф. Ги Тюилие

(Prof. Gui Tuilier: “L’histoire entre les reves et la realite”)
Превел от френски език: Неделин Н. Бояджиев


1. За фантазиите на историка

Опитът на един историк се дефинира, почти изцяло, чрез натрупване на мечти и на фантазии. Ако някога ни се наложи да изследваме живота и творчеството на някой историк или да напишем съобщение за смъртта му (накратко, неговия некролог), би трябвало да знаем основните му мечти и фантазии. При липса на негов личен дневник, на негова кореспонденция - това би било нещо почти невъзможно за узнаване, защото (с редки изключения) неговите произведения не позволяват на фантазиите му да се появят на повърхността. (Понякога, но рядко, получаваме някакви податки в тази посока от предговорите или от заключенията на историческите произведения.)

Не можем да се влюбим в някоя демографска диаграма на смъртността, а - още по-малко - в някоя диаграма на цената на житото, примерно, от 1610 до 1660 г.

Основи на мечтателноста на историка: нуждите на изследването, желанието за история (либидо сциенди), умението му да предусеща, да познава, да прониква, да общува.

Историята не се прави само чрез документи, свидетелства и идеи. Тя се прави и с помощта на фантазии...


2. За желанията на историка, за неговото “желание за история”

Видовете чувства и желания, спохождащи историка:
- Чувството да живееш в миналото, да живееш чрез някой друг, да живееш живота на някой друг, волята да откриеш своите корени, да се вкорениш в миналото, да разбереш настоящето, да предвидиш бъдещето...
- Желанието да бъдеш “Господар на Времето”, да търсиш истината (това е една илюзия), да обясняваш (либидо експликанди), страстта към истинното, сигурното...
- Чувството за ред, желанието да подредиш Вселената, което захранва вкуса към подробностите, към обобщенията...
- Желанието за създаване, за съзидание, усещането да си Бог..., усещането да твориш, да правиш историята, да я “казваш”. Да пишеш върху Миналото...
- Удоволствието да ловуваш, да търсиш непознати, неназовани неща... Митът за “Индиана Джоунс”...
- Имитацията на някой друг (твой преподавател, твой научен ръководител), който те вдъхновява да заимстваш начина му на мислене, начина му на изразяване...
- Вкусът на някои към доктринални конструкции, системи, “велики идеи”, към формулирането на “принципи”.

Има множество разумни желания. Има и немалко други, които са неразумни, безсмислени. В желанието за история често се намират нечистотии (образно казано), неща съмнителни и несигурни, почти неизказани, които водят до мочурливи, заблатени места в съзнанието на личността. Историята и археологията са науки за Миналото, за мъртвите хора, мъртвите идеи, мъртвите социално-политически системи, за забравените, отживели времето си неща... Вкусът към мъртвите неща, тоест - желанието да живееш извън настоящето, в някакво убежище от рисковете на съвременността, да бездействаш, да бъдеш социално и политически неактивен, не е нещо нормално, когато човек е на възраст 20-25 години. Понякога, съществува един отказ да живееш, едно доброволно усамотяване, едно отшелничество - тотално и продължително (също като в манастир, а понякога - и по-тежко). Друг път, сме свидетели на някакъв двойнствен изблик на въображението (понякога - свързан с кризата на юношеството, понякога - свързан с някакви религиозни идеи). Но това са елементи, за които предпочитаме да не говорим; едва призовали това желание, и се докосваме до твърде двулични неща.

- Желанието да притежаваш: Искаме да притежаваме историята, съществува изразът: “Той е обсебен от своята наука, от историята”. Желанието да притежаваш, ин принципио, е желание за забавления. Нека не забравяме, че една от функциите на историята е именно забавлението.
- Желанието да научиш всичко, да запомниш всичко, да разбереш всичко. Това либидо сциенди понякога става обсебващо, до патология. То провокира множество грешки, множество разочарования. Трябва да се научим да укротяваме това свое желание. От друга страна, не бива да забравяме чувството, че “всичко, което не ми е известно, е много по-важно, много по-интересно, от всичко, което зная”.
- Волята. Да желаеш, означава да искаш да желаеш.
- Желанието да създаваш, да твориш, да оставиш някаква следа след себе си - пък макар и имитирайки други преди теб. (В Древността и в Средновековието, не съществувало авторското право. Плагиатството и имитацията се смятали за “придържане към традициите”.)
- Желанието да отидеш отвъд видимото, отвъд изследваното, отвъд познатото, отвъд известното. Това е увлечението по “непознатата” история, предчувствието за това, което е важно, възбуждането от невидимото, от подземието... Това желание за изследване е много важно. (Всичко, което е известно, вече не е толкова интересно).
- Общуването с мъртвите неща, желанието да откриеш изчезналото време... Но, зад това романтично усещане, се крие усещането за Смъртта, както и усещането за своята собствена смърт. Желанието за история е свързано с това присъствие - без да бъде признато ясно. (Историкът, по правило, отказва да разяснява своите връзки със Смъртта. Защото неговата професия ежедневно му напомня присъствието на смъртта и суетата на света.

В крайна сметка, историкът се превръща в пленник, в затворник на мъртвите неща, поставен в капан от тях; той живее ЧРЕЗ миналото, ЧРЕЗ мъртвите хора. Той живее ОТ, ЧРЕЗ и ЗА науката си. Това е едно странно, едно ненормално делектацио (опиянение). Историкът е обсебен от миналото, от хората, живели в миналото. Накрая, се оказва, че трудът му е сине фрукту - безплоден.


3. За погледа на историка:

- На наблюдател, на съзерцател, на безделник.
- На строител, на архитект, на стратег - историците са добри пълководци; виждат правилните военни ходове.
- На философ - далечен, откъснат.
- Вътрешен поглед, насочен навътре - към себе си: вижда всички свои недостатъци, своите малки низости, своята непоследователност, своята безизходица, своите лоши избори, грешките, допуснати, при авторедактирането на своите текстове, несъвършените неща, своите мании... Да четеш вътре в себе си (“Какво направих?”, “Какво постигнах?”, “Къде сбърках?”, “Какво пропуснах да направя?”) никак не е лесно! Погледът, насочен навътре в себе си, често, е смутен, докосващ се до неясни зони, до мъглявините на личността, там, където се размесват желанията, дълбоките емоции, “отклоненията”, “компенсациите”, амбициите - здрави и болни...
- Педагогически - за професионалния историк.
- Скептичен, критичен, циничен, политически... (Всичко се повтаря: събития, хора, идеи... Историческата роля на различните личности и идеи се обезценяват, регресът и инволюцията са видими навсякъде. Нищо не е важно, нищо не е незаменимо!)
- Свързан с мечтателността, с фантазирането, с въображението.
- Изследователски - насочен към бъдещето; (Познавайки Миналото, историкът може да обясни настоящето и дори - да прогнозира Бъдещето.) Допълнително - този поглед е насочен към мутациите, настъпващи в науката му - това е поглед, обърнат към бъдещето на неговата научна дисциплина.
- Погледът насочен назад, към собственото му минало: той вижда “малкото количество прахоляк”, както и “малкото паяжини” които е успял да разбута, да разчисти... Годините, месеците, дните, часовете, които отлитат (“Дните се нижат бавно, но годините отлитат бързо!”), все по-малкото време, което остава, суетата, безсмислието на неговите усилия...


4. За самотата на историка

Историкът е твърде дискретен, относно своя личен живот, относно своя вътрешен - душевен - живот, относно своите очаквания, своите терзания. Тази негова дискретност е едно от правилата на неговата наука.

Форми на самотата на историка:
- Когато се замисли над самия себе си.
- Когато изследва области от историята, които са неизследвани дотогава, а той, там, е самотен, бидейки пионер (пръв изследовател); и няма кой измежду колегите му да му помогне.
- Когато “работи върху себе си”. Това е нещо като отшелничество, като аскеза (аскетизъм), “извън света”. (“Господи, освободи ме от хората на този свят!”). Това е упражнение на волята.
- Когато се бори с документацията си.
- Когато застарее. Самотата на старостта. Историците остаряват преждевременно, понесли знанието и премъдростта на всички предишни поколения, както и на своето собствено поколение.

Егоизмът на историка го изолира твърде често. Той отделя твърде малко време за извършване на благодеяния. По природа, той е твърде малко податлив на милосърдие. Историкът живее единствено за науката си и избягва да се оглежда продължително наляво-надясно. Не се оставя да бъде разсейван, да бъде отвличан от заниманията си.

Той живее в някакъв затворен свой свят, не желае да погледне настрани, извън своите изследвания. Той, сякаш, живее в някаква стъклена сфера. Това води до все по-големите му проблеми при комуникацията с други хора, дори когато желае да изяви идеите си. Той се стреми да преживее, да изтърпи “нещата от живота” пасивно, като техен наблюдател, като техен регистратор. Както споменахме малко по-горе, има историци, които провеждат свои изследвания или като пионери в някаква неизследвана, дотогава, научна област, или пък изследванията им са дотолкова рафинирани, че не могат да намерят никого, с когото да споделят затрудненията си, свързани със своята служба на науката.

Историкът трябва да привикне да управлява сам своето изследване - ако се налага, да разсъждава напълно самостоятелно, дори тези негови разсъжденията да доведат до изводи, насочени ПРОТИВ преките му началници, ПРОТИВ неговите научни ръководители.

Самотата притежава добродетели, които не бива да се подценяват. Също като мечтателността, тя развива историческата интуиция, възбужда въображението, благоприятства медитацията, разсъжденията, обмислянето... Битието на историка е зависимо премного от различните форми на самота и на уединение, които ще бъдат поддържани.


5. Формите на времето на историка:

- Наслаждението от миналото. Историкът е ЕКСПЕРТ в науката за Миналото, в старите и мъртви неща, живели в миналото. Той, едновременно, е тук и сега, от една страна, но - от друга - е някъде другаде и “вчера”. Живее почти извън настоящото време, понякога, се забелязва едно бягство от живота, една абдикация от настоящето.
- Времето на мига, с удоволствията на мига. (“Тук и сега!”, “Радвай се на мига!”)
- Времето в “ковачницата” на историка; времето, което свързва удоволствие и дълг; едно продуктивно време.
- Времето, хлъзгащо се към старостта.
- Времето, посветено на своята служба, на своята кариера.
- Времето, посветено на личния живот. Твърде често, личният живот на историка е подчинен на неговия професионален живот.
- Времето, отделено на неговия вътрешен, духовен живот.
- Времето, посветено на обществото, на доктрината, на дисциплината.

Да не забравяме, че жените нямат същата чувствителност за време, каквато притежават мъжете. И че, по правило, те умеят по-добре да организират времето си.

Трябва да се избягват разпиляването, разпръсването, лошата употреба, загубата на времето. (“Загубиш ли пари - не губиш нищо. Загубиш ли добър приятел или ВРЕМЕ - губиш МНОГО. Но загубиш ли здравето си - губиш ВСИЧКО!”)

Трябва да управляваме своето време. Да изстискваме максимума от него, както за своите трудове, така и за своите удоволствия. “Да управляваш себе си, означава да управляваш най-голямата империя!”, са казали древните римляни. Те са разбирали от тези неща...

Трябва да сумеем да се потопяваме в миналото по всички възможни начини.

Времето на историка е ориентирано към смъртта. Той трябва да върши само важни и стойностни неща; трябва да избягва разпиляването и загубата на време в неща второстепенни, ненужни, безсмислени, краткотрайни.


6. Формите на мига:

- Миговете на удоволствие.
- Миговете на мечтание, на фантазии.
- Миговете на съзидание.
- Миговете на страдание, на печал, на мъка, на болка, на умора, на боледуване, на депресия, на затруднения в работата, на обезкуражаване, на отвращение. (“В многото мъдрост се крие много мъка. Който увеличава своите знания, увеличава своята болка. Четенето и писането на много книги водят до умора на плътта.”) Понякога, се случва историкът да бъде изоставен, да загуби своя авторитет. (Малко повече за това - в темата за “Историкът и другите”.)


7. Опитът на историка:

- Педагогическият опит; този на преподавател, на учител.
- Опитът на занаятчия. (“Занаятът на историка”)
- Опитът от динамичните мечтания, от фантазиите...
- Опитът на морала.
- Собственият опит на историка. Свързан е с вътрешния му живот, с работата му върху самия себе си, с опита му, натрупан извън “дебелите книги”.
- Опитат на Другите. Опитът на всички поколения, живели преди него + опита на собственото му поколение. (Научава се от историята на дипломацията, от военната история, от историята на архитектурата, от историята на религиите, от политическата история, от историята на всекидневието, от икономическата история, от социалната история, от историята на културата, от историята на науката и на научните открития, от административната история...)

“Историята е учителка на живота.” “Народ, който не познава историята, е обречен да я повтаря.” “Народ, който не се интересува от миналото си, не се интересува и от бъдещето си.” “Миналото е ключът за разбирането на настоящето и на бъдещето.” “Раждаме се твърде късно, за да бъдем свидетели на началото и умираме твърде рано, за да видим края на различните исторически събития и процеси. Но заниманията с история премахват тези два недостатъка.” “Тези, които не се занимават с история, са глупави, ограничени, педантични, злобни...”

- Опитът на предприемача. Постига се, при усилията на историка да извиси науката си до висините на познанието.
- Опитът на пропадналите неща, на неуспехите, на посредствеността...
- Политическият опит.
- Военният опит.
- Опитът на изтичащото време, на смисъла на времето, което преминава (епоха, период, година, месец, седмица, денонощие, час, минута, миг...).
- Опитът, идващ с научаването на занаята, на професията.



Edited 1 time(s). Last edit at 09/03/2007 09:57PM by admin.

Драги ISTORIK (Неделин Бояджиев),

Благодарности за това, че след като сте превел текста на професор Ги Тюилие сте го публикувал тук. Не сте придружил публикацията с коментар, но, доколкото сте заявил причастността си към гилдията на историците, може би, ще се съгласите да споделите мисли по някои въпроси, които този текст провокира.

И така, професор Тюилие казва:
"Опитът на един историк се дефинира, почти изцяло, чрез натрупване на мечти и на фантазии."

Ако направим една замяна и на мястото на "историк" поставим, да речем, "поет" (или "композитор", "художник", "режисьор" - и изобщо, човек на изкуството), то коментираното изречение би придобило вида:
"Опитът на един поет (или композитор, художник, режисьор - и изобщо, човек на изкуството) се дефинира, почти изцяло, чрез натрупване на мечти и на фантазии.

Ако сега си зададем въпроса: дали новополучената мисъл има шанс да е (поне) толкова вярна, колкото и нейният първообраз, то, надявам се, смело можем да допуснем, че болшинството хора биха отговорили с "Да".

Какво би последвало от това?
Видимо, казаното за труда на историка се оказва валидно и за труда на една друга, твърде разнолика, група творци. В такъв случай, ако професор Тюилие е желаел да сподели нещо специално валидно за историка, то - трябва да се признае - опитът му не се е увенчал с някакъв успех.

Разбира се, може да се изтъкне, че коментираното изречение е само едно въвеждащо твърдение, което (носейки полагаемата се доза необичайност) има за цел да привлече вниманието. Но... с навлизането в текста би могла да бъде възбудена една твърде дълга серия от аналогии, подобни на предложената.

Ето примери:

"Историята не се прави само чрез документи, свидетелства и идеи. Тя се прави и с помощта на фантазии..."
"Поезията (музиката - и така нататък) не се прави само чрез документи, свидетелства и идеи. Тя се прави и с помощта на фантазии..."

"[Едно от чувствата и желанията, спохождащи историка е] желанието за създаване, за съзидание, усещането да си Бог..., усещането да твориш, да правиш историята, да я 'казваш'."
"[Едно от чувствата и желанията, спохождащи поета (музиканта...) е] желанието за създаване, за съзидание, усещането да си Бог..., усещането да твориш, да правиш поезията (музиката...), да я 'казваш'."

"В желанието за история често се намират (...) неща съмнителни и несигурни, почти неизказани (...)"
"В желанието за поезия (музика...) често се намират (...) неща съмнителни и несигурни, почти неизказани (...)"

“Той (историкът - доб.моя, И.К.) е обсебен от своята наука, от историята."
“Той (поетът, музикантът...) е обсебен от своето изкуство, от поезията (музиката...)."

"Нека не забравяме, че една от функциите на историята е именно забавлението."
"Нека не забравяме, че една от функциите на изкуството (и само на изкуството ли?) е именно забавлението."

"[Друго желание на историка е] желанието да отиде отвъд видимото, отвъд изследваното, отвъд познатото, отвъд известното."
(Всъщност, ако четящият не е предупреден, че текстът се отнася до историка, би ли могъл да разбере, че не е написан по адрес, примерно, на ядрения физик? Или на генетика?)

"Накрая, се оказва, че трудът му (на историка - доб.моя, И.К.) е sine fructu - безплоден."
(Нека тук приемем, че казаното е истина. В такъв случай по-малко 'sine fructu' ли е трудът на хората на изкуството? И изобщо - там ясно ли е в какво се изразява самият "fructus"? Ако го има. По-малко 'sine fructu' ли е трудът на онези математици, чиито новодоказани теореми не намират приложение стотици и стотици години?)

Паралелите могат да продължат. И да отведат още по-далече. Например, да породят идеята, че при така натрапващите се и толкова много напълно идентични характеристики в труда на историка и труда в другите гилдии, няма нещо много отличаващо първия от втория. А при положение, че акцентът падне върху изкуствата - то да се окаже, че историята следва да бъде мислена не като наука, а като изкуство (!?). Или поне - неразличима от изкуството. (Всичко това, разбира се, в контекста на размислите на професор Тюилие.)

В подобна ситуация изглежда разумно да се резюмира така: никой труд в науката не може да бъде приеман за научен, ако се "дефинира чрез натрупване на мечти и фантазии". Мечтите и фантазиите не са непременно свързани с научните занимания. В противен случай всеки мечтател и фантазьор би следвало да бъде титулуван "учен". (И доколкото практически всички хора са "мечтатели и фантазьори", то целокупното човечество би трябвало да е съставено само от "учени".) Разбира се, от една мечта или фантазия може да се породи наука. Но... може и да не се породи. Може да се породи и АНТИНАУКА, и ПСЕВДОНАУКА. Може и просто да не се породи НИЩО. За да получи някаква интелектуална активност правото да се нарича "наука", тя трябва да предлага за твърденията си надеждни доказателства, в това число и чрез проверяващи експерименти.

Безспорно, текстът на професор Тюилие излъчва определени искрено споделени послания. Но защо се претендира те да се отнасят до "историка"? А нали така е заявено: "Опит за тълкуване на психологията на историка"? (Впрочем, "Опит за тълкуване на психологията..."? Или на психиката на историка?)