Тази тема се оформи неусетно. В диалог с училищния директор Шипков.

Днес, участник, избрал си за псевдоним фразата "Без значение" ми написа следното:
“Уважаеми господин Кожухаров!
Само искам да вмъкна: може ли неграмотен да учи другите на грамотност? Или немотивираните да мотивират останалите? Идеализмът, мисионерството в образованието днес, господин Кожухаров (казвам го с огромна болка) е нещо толкова рядко... а може би и и безвъзвратно отминало... жалко!”

Отговорих му със следното:
“Уважаеми (как да изпиша на мястото, на което трябва да стои името Ви, това, което Вие сам сте изписал вместо него?!) Без Значение,
Първо. Споделям огромната Ви болка. Скоро ще навърша 55 години. А от тях близо 30 съм изживял като преподавател. И знам какво означава "неграмотен да учи другите на грамотност", както и "немотивиран да се опитва да играе ролята на мотивиращ другите".
Второ. Ако въпросът Ви "може ли" има смисъла на "дали нещо може да става", то спокойно ще Ви отговоря с "да". И съм убеден, че Вие знаете не по-зле от мен този отговор. Това е част от педагогическия ландшафт около нас. (Впрочем, ако искаме да сме коректни, трябва в една или друга степен да впишем и себе си в този ландшафт.) Ако обаче все същият Ваш въпрос има смисъла на "трябва ли коментираното нещо да може да става", то веднага ще Ви отговора с "не".
Трето. След казаното непосредствено по-горе възниква въпросът: "Как да се направи така, че поводите за огромната болка, която Вие и аз (а и някаква 'шепа спартанци в обкръжението на сганта на Ксеркса') имаме, да станат по-малко?" Мисля, че това може да се постигне само, ако мотивираните да постигат повече знание, успеят да покажат, че техният модел на живот е по-добър. (Допуснах малка грешка – не "да покажат", а "да показват": ежедневно, ежечасно, ежеминутно. Така както други показват ежедневно, ежечасно, ежеминутно скъпите си возила, богаташките си домове, дебелите си вратове и така нататък.)
Между другото – аз съм убеден, че е много добре човек да застава открито пред хората. Все поради това съм написал името си и частния си електронен адрес. Дали в такъв случай, уважаеми Без Значение, да не се опитаме сега да проведем малък диалог, в който Вие да изпробвате едно обяснение на основанията за Вашата анонимност, а аз да се помъча да Ви убедя в това, колко в случая тя е излишна?
P.S. Дали, уважаеми Без Значение, ще имате нещо против да прехвърлим диалога в новооткритата тема...” Сиреч тук.

Сега очаквам ответ относно това: “Дали е нужен някакъв идеализъм, за да се изправим с името си пред интернет-партньорите си?” И още: “Дали времето и за подобно поведение е ‘безвъзвратно отминало’?” И още съвсем малко още: “Дори и целият свят да се е скрил в електронната си анонимност, двама или трима от този свят не биха ли могли да демонстрират изключение?”

Многоуважаеми господин Кожухаров!

Аз наистина съм без значение - една от многото прашинки, които изграждат пространството около нас. Ако Ви е по-уютно - наричайте ме Иванов. Името тук няма никакво значение. Важното е друго - ние сме част от цялото и не можем да останем безмълвни. Анонимни - да, но безмълвни - не!

Уважаеми господин Кожухаров!

В какъв свят живеем ние? И кой ни е подготвил за този свят? Нашите учители, които днес ние издигаме на педиестал. Онези, за които казваме, че са мисионери. Онези, които вече не са сред нас... За тях ние пазим най-светли чувства и търсим най-свидни думи. Защо? Дали ние, вече пораснали и побелели, не се връщаме с носталгия към отдавна и безвъзвратно отминалото време. Дали пък те наистина са такива, каквито ги носим в сърцата си? Дали и на тях нищо човешко не им е било чуждо? Дали не ги идеализираме, водени от някаква позабравена романтика? И дали всички са били толкова идеални, или и сред тях е имало "черни овце?". И колко са били добрите и колко - не до там добрите?

Дали това не е някаква заблуда?

Дали не е заблуда, че днешните учители са от "друго тесто"?

Задавам всички тези въпроси не защото не зная отговорите им (поне за себе си), а да чуя и други мнения - Вашето и на останалите участници тук, съпричастни към темата.

Благодаря Ви!

Г-н Иванов,
Аз съм инициаторът така да се каже на онази част от форума, която се нарича мисионери...
Да и преди имаше УЧИТЕЛИ - с главна буква и такива, за които не бих си спомнила с добро. Но странно - за тях почти не се сещам. А за онези - с главната буква винаги се намира повод - ситуация, дума, звук, картина, които ми напомнят. Ще Ви дам моя отговор на въпроса. Вие пишете:
"Дали пък те наистина са такива, каквито ги носим в сърцата си? Дали и на тях нищо човешко не им е било чуждо? Дали не ги идеализираме, водени от някаква позабравена романтика? И дали всички са били толкова идеални, или и сред тях е имало "черни овце?".
Този отговор давам на децата си, когато коментират преподавателите си. Да и учителите са хора и нищо човешко не им е чуждо. Както и на нас, хората, разсъждаващи във този форум. Ние също имаме недостатъци и правим грешки. Имаме ли право тогава да обсъждаме каквото и да било?
Имаме. Защото също така човешка черта е да се учим от грешките си. Има древна източна мъдрост, според която умният човек се учи от грешките си, а МЪДРИЯТ и от грешките на другите. Не е ли това в крайна сметка целта на тези форуми а и на Кръга. Да ни направи по-мъдри, като видим своите грешки или заблуждения, поучим се от тях а по този начин дадем възможност на други да почерпят мъдрост. Аз лично много неща научих от прочетеното във форумите на Кръга.
Но разговорът тръгна в друга посока. Темата ни беше за немотивираните или немотивируемите. Бих казала, че по-скоро са мотивирани в неправилна посока. А промяната на посоката винаги е по-сложна, отколкото поддържането на същата. Особено във възрастта, в която човек си мисли, че е велик. Всички сме преминали през това чувство на ранната възраст. Аз съм голям/а и съм прав/а, не ме разбират и ми пречат. Е някои имат щастието да не усещат последното. С тях е лесно. С другите трудно. Връщам се пак към темата за мисионерите. Класната ми ръководителка до 8 клас - Радка Памукова беше млада, приличаше повече на нас, отколкото на учителка. Но добре знаеше кой при какви условия живее, какви проблеми има, дали да говори с родителите или направо с детето. Знаеше кого трябва да похвали, за да повиши мотивацията му и кого да скастри. Ще дам пример със себе си. Учителката ми по математика беше меко казано зла. Много по-късно разбрах мотивите. Имала е конфликт с класната ни. За да причини зло на нея, тя се опитваше да тероризира нас. Още от пети клас. Та без никакъв мотив и изпитване на мен и на няколко други деца в дневника цъфнаха двойки. Всички бяхме отличници. Разтичаха се някои родители, оправиха нещата, но моят баща ми каза това, което сега аз казвам на децата си - оправяй се. Та аз залегнах яко с идеята, че все ще ме изпитат. Идва краят на срока - нищо. Тръшнах се в къщи и рева - да сменя училището. В този критичен момент класната ме остави един ден след часовете и ме заведе в Школата по математика. Имаше едно време такива извън класни форми. Обясни ми, че не оценката, а знанията имат значение и тук ще докажа, че наистина заслужавам други оценки. В седми клас написах реферат за интерполация на полиномите. (Нормално се изучава в техническите ВУЗ или в специалност математика.) Няколко пъти печелех първо място включително и на национални олимпиади, завърших с отличен не само осми клас но и математическа гимназия и после две магистратури, пак свързани с математиката. Ето начин да мотивираш някого, който е бил демотивиран. Детската логика ме водеше вече в неправилна посока - тук и да уча и да не уча, понеже тате не идва мога да бъда ощетявана. Дали това щеше да подейства на друг - не знам. Важното е, че тя намери верния подход към мене. В последствие, вече като възрастен човек, разбрах, че всичко е станало след дълго обсъждане и спорове между нея и родителите ми. Тя е настоявала за намесата им, но все пак се е съгласила с идеите на по-възрастния от нея мой баща и е взела добро решение. Сигурно има и други примери - и с Вас включително. Фактът, че сте във форума не ми говори за демотивирана или неправилно мотивирана личност във Ваше лице

Г-н Шипков,
Не знам дали сте разбрал правилно това, което визирам в правилника. Ако прочетете това което съм цитирала от правилника и коментара ми ще видите, че наказанията за "забележка" изобщо се обезмисля, ако ученика има много отсъствия. Точно тези недомислия се използват от учениците в тяхна полза, а учителите остават обезоръжени. В този смисъл правилникът е меко казано тъп, защото не върши работата, за която е предназначен. Няма идеален правилник, но това не е извинение за хората, които правят лоши правилници. Точно тези правилници подтикват някои учители да вършат издевателства върху учениците. Дано правилникът на вашето училище е по-добър от този на СТ. Ако не е призовавам Ви да го разгледате добре и да го преработите, ако се налага. Според мен това е много важно!
Не искам да ви давам съвети как да мотимирате учениците, но мисля че не е невъзможно. Когато учителя има мотивация да предаде знанията си, ученика го усеща. Мога само да споделя с Вас личния си опит. Когато постъпих на работа в училище още нямаше компютърна зала и компютри, а аз трябваше да преподавам чертане с AutoCAD. Нямах никакъв опит като учител и отгоре на това ми дадоха най-проблемните класове. Сигурно, за да ми гледат сеира. Искам само да спомена, че на вид изглеждам като ученичка, така че и на визията си не можех да разчитам. Учудването ми беше доста голямо, че учениците проявиха голямо недоволство към предмета ми. Те са имали някаква нагласа, че ще е лесно и ще си почиват в моите часове. Как мислите се създава мотивация в такъв случей? Беше ми трудно, особено докато обзаведат залата, но не се отказах и не се примирих. Изобщо не ги оставих и да си помислят, че ще минат между капките или, че ще раздавам оценки по симпатия. Опитвах се да не упражнявам насилие върху тях. Изисквах да си изпълняват задачите и аз си изпълнявах моите. Те виждаха, че аз си върша работата и започнаха и те да си я вършат. Имаше конфликти и трудности. Лошите навици трудно се изкореняват, но ако си бях помислила още от началото, че е безнадеждно щях да се проваля. Учениците щяха да почувстват липсата на мотивация у мен. Аз не се демотивирах дори от липсата на компютри. Всеки ден питах зам.директора как вървят нещата със залата, за да го мотивирам и него и те вървяха все по-бързо. Такива са скромните ми преживелици в училищните среди.
Не искам да обиждам никой, но има доста хора, които не си вършат работата и си търсят виновни. Най-лесно е да обвиниш учениците, както често се получава.
Не е лесно да си учител. Не всеки става за тази работа. Всички ми казваха, че се справям чудесно с работата си и, че не се става учител за една година, но аз не се чувствам достатъчно грамотна, зряла, енергична, любяща и всеотдайна, за това напуснах и не си потърсих пак такава табота.