Re: Кое точно е изкуство?
Posted by:
Илия Кожухаров (IP Logged)
Date: December 07, 2008 11:48PM
ИСТОРИК е огласил няколко много сериозни положения. При това, тяхната значимост се измерва и с факта, че идентични проблеми могат да бъдат открити практически във всяка област на човешката активност.
Вече съм имал повод да коментирам въпросите, свързани с дефинициите - всеки би могъл да се запознае със студията ми под надслов: "Относно (не)възможността на дефинициите" (в "Области на активност" :: "Наука"). Все в същото принципно русло са и поставените от ИСТОРИК проблеми. Той пита:
- Къде минава тънката граница между занаятите и изкуството?
- Има ли изобщо такава?
- Какви са пресечните точки между тях?
- А какви са разликите помежду им?
Да се твърди, че между проявите на изкуството и занаятчийството има "пропаст", съизмерима с тази между "таланта и гения", е равностойно на това просто да се изказват трафаретни мисли и в същото време да не се забелязва, че въпросната "пропаст" е нещо твърде трудно установимо - на първо място, поради факта, че в творчеството на "гениите" могат да бъдат открити далеч не единични произведения, които са просто (и само) таланливи. И обратно. (Например, лично аз бих определил като гениална музиката на широко известната песен "Тиха нощ, всяка нощ", въпреки че никоя музикална енциклопедия не е обявила нейния автор, органистът от Оберндорф, Франц Грубер, за гений.)
В англоезичния свят под "изкуство" разбират "създаването или изразяването на нещо красиво", а под "занаят" - "работа, която изисква ръчна сръчност и артистични умения". Веднага може да се забележи, че втората дефиниция покрива изцяло изискванията към някои изкуства. А оттук може да се формира онова подмножество на "занаятите", което категорично размива всяко (дори и само теоретично) намерение за очертаване на някаква граница между тях и изкуствата. Да не говорим, че, ако продължаваме да мислим за изкуствата като обвързани само с "нещо красиво", то много от проявите в техния ареал директно биха изпаднали от въпросната зона и биха оформили някакви размитости с области, чието име би следвало да е ни повече, ни по-малко "не-изкуство".
Твърде съмнителен е и опитът на цитираната Екатерина Радева с нейното твърдение, че, ако "изкуството стане начин за печелене на средства" или се "започне масово производство на определен предмет", то вече престава да е изкуство и "се превръща в занаят". Ако във втората половина на предложената мисъл има висок процент истина, то далеч не така стоят нещата с нейната първа половина. Светът познава артистични гении, които са били едновременно и безупречни търговци на собствените си творби. Познава и обратното - гении, съчетаващи недостижимите си арт-способности с отсъствието на какъвто и да било житейски практицизъм, да не говорим за търговски нюх. Палестрина, например, е бил колкото гениален композитор, толкова и гениален себепродавец. Историята е запазила негови писма, свидетелстващи за професионалния търговски ентусиазъм, с който той се е пазарял до най-дребната монета с херцога на Мантуа, Гилелмо Гонзага, във връзка с поканата да заеме поста на капелмайстор и придворен композитор в неговите владения, предявявайки последователно и на порции искания (някой би употребил думата "изнудвания") да се осигури работа и възнаграждение и за сина му, Игинио, както и да се поемат от канещата страна всички транспортни разходи по преместването им от Рим в Мантуа. А иначе, Палестрина е бил в позицията на едва ли не "музикален кардинал" на Ватикана и по презумпция е трябвало да поставя най-силен акцент върху духовното начало у човека. (И у себе си.)
Мисля, че изкуството следва да се третира като една изключително широка област, включваща множество твърде разнообразни дейности, в системата на които да намерят своята ниша (примерно) и такива проявления като: отглеждане на декоративни растения и декоративни животни, коафьорство (в това число и на интимни окосмявания), моден дизайн, "боди-билдинг", "боди-арт" и татуировка, реторика и словесно омайване, отговори на стихове (един участник в публичен поетичен акт произнася стих, на който друг участник трябва да отвърне в съответната поетична стъпка), създаване на комплексни аромати или вкусове, илюзионизъм, създаване на забавни игри, имитиране на звуци и шумове... И така нататък.
Съвременните хора би трябвало да приемат, че в арт-систематиката трудно може да се проявява консерватизъм, защото и самата представа за изкуството се е променяла неимоверно през вековете. Помни се времето, когато между изкуство и наука не се е правела практически никаква разлика и заедно с това са се произнасяли тежки присъди като следната:
"- Впрочем, ние още не сме отправили най-важното обвинение срещу поезията. Най-страшното е, че тя е в състояние да вреди на почтените хора - с изключение само на малцина. (...) Най-добрите от нас, като слушат Омир или някой друг от авторите на трагедии, който подражава на плача на някого от героите и разтяга дълъг и плачевен монолог (...), ти знаеш, че (...), отдадени всецяло на това впечатление, следваме съчувствено и старателно преживяванията на героя; страдаме заедно с него и приемаме всичко за сериозно. Дори хвалим като добър този поет, който в най-голяма степен ни е докарал в такова състояние.
- Зная. Как може да не зная?
- А когато над някого от нас се струпа собствена скръб, ти (...) разбираш, че ние се гордеем с противоположното - да можем да запазим спокойствие и да се въздържаме (...).
- Разбирам (...).
- Нима е добра тази похвала (...), когато някой гледа такъв човек, какъвто той сам не желае да бъде и би се срамувал, ако е такъв, и без да го порицава, му се възхищава и хвали?
- Кълна се в Зевса (...), това не подхожда на благоразумния.
(...)
- Не важи ли същото и за смешното? Това, което сам би се срамувал да го вършиш, понеже предизвиква смях, когато чуеш същото в комическо произведение (...), ти изпитваш от него голямо удоволствие и не го ненавиждаш като нещо лошо (...), вече го допускаш и го правиш с младежка жар и без да забелязваш често го пренасяш в своя собствена среда, така че сам ставаш комедиант.
- Разбира се (...).
(...)
- Казаното досега (...) нека ни послужи за оправдание пред поезията, която в този си вид с право изгонихме (...) от нашата държава: разумът ни подтикна към това. Нека да й кажем още да не ни обвинява в някаква строгост и жестокост, понеже несъгласието между философията и поезията датира от древни времена" [Платон, "Държавата", София, 1974, 474-477].