Az shte se opitam da predstavia edna neobichaina gledna tochka za istinata koiato e stimulirana ot Amerikanskia pisatel Daniel Quinn.
Za da razpoznaeme zabludite e neobhodimo da smenim glednata si tochka. Glednata tochka na choveka vinagi e negovata kultura. Zatova da si predstavim che sme Antropolozi doshli ot planetata Mars i se opitvame da si obiasnim givota na Zemiata.
E da zapochneme ot nachalo.
Naj razprostranenoto sushtestvo na Planetata v momenta e choveka. Horata sa okolo 6 bilina i se ochakva tova chislo da se udvoi sled okolo 50 godini. Sega vkluchvame televisiata i Interneta i s ochudvane ustanoviavame che nai golemiat problem na tova sushtestvo e bednostta. Izglegda che vsichko se vurti okolo tova. Triabvat poveche hrana, pari, drehi, gilishta.
Kakva bezsmislica mislime si v roliata na Marsianski antropolozi. Tozi vid procuvtiava. Toi e nai razprostranenia na planetata. Fakticheski drugi vidove izchezvat egednevno za da moge tozi edinstven vid da uvelichi chislennostta si. Ekologichnoto ravnovesie na planetata e narusheno v znachitelna stepen. I pri vse tova po dumite na geroi ot izvesten ruski film - "Da se givee e dobre. A dobre e da se givee oshte po dobre." Mnogete se i plodete se e nashto moto. Poveche e po dobre e drugoto ni moto.
Eto edna istina lishena ot zabludi. Nie ne upravliavame mirozdanieto. Nie samo se opitvame da go izuchavame. Svetut ne se vurti okolo choveka. Nie sme samo vremenni obitalishta na nashite geni. I dali te genite shte uceleiat zavisi ot tova dali nie shte uspeem da se prisposobim kum givota okolo nas. Choveka givee na planetata ot okolo 5 miliona godini. Dinozavrite sa giveeeli okolo 250 miliona godini. Tova che sme hora ne ni garantira genetichno bezsmurtie. Moge bi tochno obratnoto.....

Уважаеми(а) В,

Напълно съм съгласен, че, за да се разпознае една или друга заблуда, се налага да се смени нечия гледна точка. Всъщност, най-сериозно вкоренените заблуди продължават да населяват човешките умове именно, защото тези умове категорично отказват да променят позициите, от които изхождат в своите представи за света и за себе си в него. Те дори отказват да помислят, че може да има и други подобни позиции. Проблемът обаче се състои в не много радостната констатация, че сама по себе си промяната на гледната точка не гарантира "разпознаването на заблудите". Просто и само "новата гледна точка" не може да ни даде сигурност, че тя не е още по-заблудна от предходните.

В същото време, всеки акт на смяна на гледната точка може да изиграе една безапелационна полза по простата причина, че: 1. принуждава разума да работи в нова среда (а това, така или иначе, е някакъв вид изпитание, стимул, покана за тренинг), и 2. привиква все същия разум към мисълта, че базисните аксиоми могат да бъдат и различни от онези, в условията на които той е дресиран да мисли.

Ако под "същество" разбирате всеки представител на живата материя, то аз не съм сигурен, че "в момента човекът е най-разпространеното същество на Планетата". Например, всевъзможните паразити, които пребивават в човешките и животинските тела, вероятно са с хиляди и хиляди класове по-многобройни от човека. Ако обаче под "същество" разбирате само онзи представител на все същата жива материя, който се явява носител на съзнание, то тогава възниква един системен проблем: можем ли да сме сигурни, че именно само човекът притежава тази характеристика? Дали просто за наше удобство не сме постулирали, че единствено ние притежаваме съзнание? (Като казвам "за удобство", имам предвид, да речем, внасянето на известно успокоение пред съвестта ни, по силата на което не се явяваме "убийци", когато отнемаме живота, примерно, на животни, доколкото съдебно-наказателната логика разглежда като "убийство" единствено онзи акт, при който се "убива съзнание".)

Всъщност, независимо дали ние, хората, сме или не сме "най-разпространеният вид", Вие сте прав(а) в това, че "не управляваме мирозданието" - поне не изцяло. (Успяваме да се справим само с някои негови сегменти.)

Допадна ми много мисълта Ви, че се "явяваме временни обиталища на гените си". Дали не е дошъл моментът да мислим за себе си именно като онези спираловидни молекули от ДНК, които ни правят уникални? И дали не е време да започнем да свикваме с положението, че, когато се идентифицираме, е коректно да мислим за себе си така: "Моето ДНК - това съм аз"?