Re: А какъв е произходът на доброто?
Posted by:
Илия Кожухаров (IP Logged)
Date: March 21, 2005 06:41PM
Драга Анета,
Този път отговорът ми на посланието ти от 17-03-05, 15:25, не е бърз. И причината е чисто техническа. Оказа се, че няколко дни нямах достъп до сайта поради крамолни отношения между две фирми, доставящи интернет.
Пишеш: “Иска ми се да приемем нещо, по което да не спорим в бъдеще, а то е, че за човека знанието е безкрайно като Вселената”.
Относно безкрайността нещата (поне при мен) не стоят еднозначно. Колкото повече трупам години житейски (и в някаква степен – мисловен) опит, толкова повече започвам да осъзнавам, че много от проблемите в редица човешки теории се оказват като по правило свързани с понятието “безкрайност”. Все повече и повече ми се струва, че хората употребяват това понятие без да са сигурни поне в две положения:
1. че могат изобщо да си представят безкрайността (а не само да изговарят някаква дума) и
2. че знаят кое е безкрайно и кое не.
Колкото до първия проблем, аз мога да го свия само до измеренията на мой проблем – да речем: просто аз нямам необходимите (вероятно) фантазни представи, респективно – способност за такива представи, с помощта на които да видя в съзнанието си безкрайността.
Относно втория проблем обаче, мисля, че той далеч не е само мой. Изключително много учени (при това по правило – все световни именитости) са разделени по отношение на съществуването или не на безкрайността. Така например, в математиката, където понятието безкрайност е едно твърде широко използвано понятие, не е завършил дебатът относно това: “С какъв смислов пълнеж да се употребява безкрайността – като актуална (реална) или като потенциална (евентуално осъществима)?” Естествено и редица философи или физици са изказвали аргументи било в защита на едната, било в защита на противоположната теза. Понастоящем, например, Стивън Хокинг отстоява (а твърди, че го и доказва), че Вселената е крайна.
Лично аз, като се замисля, връщайки се назад в годините си, мога единствено да си спомня, че поне един мой учител по физика и немалко литератори са ми внушавали, че Вселената е безкрайна. Но в същото време не си спомням за никакво тяхно работещо доказателство. Защото, от това, че за мен, за теб и за едва ли не всеки друг представлява истинска трудност да си отговорим на въпроса: “А какво има отвъд евентуалния край на Всемира (независимо дали в макро- или микро-направление)?”, далеч не следва по логическа необходимост, че същият този Всемир е безкраен. От нечие незнание или невъзможност не могат да се правят подобни изводи.
Ето защо (отново поне за себе си), аз съм си поставил ограничение – да не употребявам думата безкрайност, когато я отнасям до някакви реални явления, каквито съм приел, че са Вселената или човешкото знание.
Между другото, мисля, че в една огромна част от случаите ние хората можем спокойно да минем без каквито и да било безкрайности. (Или, ако все пак изпитваме непреодолим езиков сърбеж да изговаряме тази дума, то да я мислим като така наречената “практическа безкрайност” – сиреч онези неща, които са от сферата на свръх големите или свръх малки стойности, до които нямаме възможност да се доберем, дори и да посветим целия си живот на това.)
Анета, държа да те уверя (и, надявам се, моят опит да ти бъде от полза), че изобщо не изпитвам никакви ограничения от факта, че не използвам думата “безкрайност”. В същото време, съм доволен от това, че, ако някой ме попита, знам ли какво е това “безкрайност” и дали си я представям, няма да се окажа в конфузна ситуация.
Отваряш дума за Стансите. И спираш със заявлението, че “онова, което те е интересувало се е ‘прояснило’”. За мен остава неясно кое собствено те е интересувало, но допускам, че щом не си го споделила, то е било за твоя лична употреба.
Относно “установяването” на знанието – мисля, че няма да имаме някакви разногласия. Казваш, че (според теб) “знанието може да бъде разбрано или не”. Това е така, ако знанието вече съществува някъде и просто трябва да бъде усвоено от някой, който не го е притежавал до някакъв момент. Точно този аспект, аспектът на "знаниепреливането", не ме е интересувал, когато съм писал предишния текст. По-скоро под “установяване на знание” съм имал предвид “придобиването на статут на знание” на едно или друго твърдение, което в някакъв свой начален етап може да бъде идея, хрумване, хипотеза, вяра и какво ли не още, НО НЕ И ЗНАНИЕ.
След като обаче, така или иначе, поставяш този въпрос, се чувствам принуден да припомня някои положения, от които съм изхождал – и които са описани в: Области на активност :: Обозначения, дефиниции, аксиоми и първи теореми на Кръг "Нова Магнаура" (съответно като точки 2 и 3):
“Под истина се предлага да се разбира всяко претендиращо за валидност твърдение, въз основа на което се формират сбъдващи се прогнози.”
“Под знание се предлага да се разбират организирани в система истини.”
Ако от такива позиции, които могат да се сторят на някого твърде рестриктивни, погледнеш към някои от мислите, които си изказала за “белите петна” и “за излизането на бял свят” на едни или други положения, ще откриеш, че в много случаи ние далеч не знаем, че един или друг древен народ е знаел това, което сме открили сега. Ние само можем да предполагаме, че някой преди нас е знаел това, което си мислим, че той е знаел.
Тъй като последното може да прозвучи странно (Атевиел би казала “смешно”), ще дам пример. Бях прочел преди време нещо относно нашата традиционна представа, че при свирене на определен инструмент (от рода на зурната, с нейния пронизителен рязък тембър) някакъв вид животни започвали да танцуват. Не много отдавна се оказа, че се е установило, че “животинският танц” всъщност бил серия от гърчове от страна на животното, което изпитвало непоносима болка от звука на инструмента. Тези негови гърчове, обаче, имали нещастието да приличат много на едни или други човешки танцови движения. И затова станали любимо панаирджийско забавление (и източник на доход) за определен кръг хора.
Какъв извод може да се направи от този показателен случай? Поне за мен той е един: “Не винаги по еднаквия резултат, така както той е видим от нас, можем да съдим, че причините, които са действали в няколко различни случая са еднакви”.
Разбира се, аз отчитам, че точно тази тема е много широка и изисква пространни обяснения. Затова сега ще спра дотук.
Относно възникването на идеята за “самоизследването“, мисля, че тя се появява тогава, когато някоя наша прогноза не се е сбъднала и ние сме решили да се върнем назад и да установим “откъде знаем това, което (само до преди малко) само сме си мислили, че знаем”. Когато започнем да изследваме мисловния път, по който сме минали, когато установим и различията или еднаквостите със съответните пътища при други хора (включително и онези, от които сме получавали нещо, приемано като “знание наготово”), тогава мисля, че започва и действителното “самоизследване”.
Напълно съм съгласен с теб, че ние по-скоро “ПРЕТЕНДИРАМЕ” за високо ниво на развитие на разумността и съзнателността. Нещо повече, от нечии гръмки серии от декларации, които имат конструкцията: “Еди-кое-си Е!”, от демонстрацията на нежелание (не ми се иска да казвам “неспособност”) да се прояви и най-малка доза здравословен интелектуален скепсис, от произнасянето с театрално-артистична (но не и научна) убедителност на реплики (примерно) от рода на: “Безкраен и вечен е само БОГ”, могат да се извлекат поучителни доказателства относно това, че ПОДОБНИ ПРЕТЕНЦИИ СА ТВЪРДЕ РАЗПРОСТРАНЕНИ, вероятно защото СА ТВЪРДЕ ЗАРАЗНИ В СВОЯТА ПРИЛЕПЧИВОСТ.
Относно степента на знанието и собствената ни несигурност в нея (и него) – държа да знаеш, че мога да ти бъда стабилен партньор в това отношение. (Поради това, ще имаме общи поводи да чуваме, че ставаме смешни. Впрочем, и теб май те застигна подобна заплаха. Но дръж се! Преживява се и с подобен срам на челото!!)
Колкото до реда и хаоса, държа да споделя с теб, че още от студентските си години ме занимава технологията за прилагане на ентропийния показател като измерител за състоянието на една система по критерия РЕД – ХАОС. Ако някой се интересува от този аспект на третиране на въпроса, бих могъл да споделя определен кръг положения. Тук обаче (във връзка с което споменаваш и Атевиел) проблемът е в нещо друго (тези въпроси вече са мои): “Кое покрива човешката представа за ‘ред’ и съответно – за ‘хаос’?” И още: “Дали бихме могли да изработим някакъв кодекс, който да внесе някаква яснота по въпроса?”
Ако тук се обърнем към законодателството, то веднага ще констатираме, че за различните общества то е твърде различно. Например, “ред” или “хаос” е многоженството? Или формирането на еднополови семейства?
Когато съм задавал подобни въпроси към Атевиел, когато съм я приканвал да разкрие някои малко по-конкретни положения от нейния Глобален Замисъл, когато, ако щеш, съм привеждал цитати на нейния духовен водач, Карл Густав Юнг, които би трябвало поне в известна степен да я накарат да се замисли върху чисто практическите препятствия пред реализацията на нейните идеи, съм забелязвал, че тя всъщност повтаря общите си призиви-декларации. По такъв начин, разбирам, че те всъщност са един (вероятно много искрен) повик на болезнено чувствителен млад човек, който не може да понесе всичко онова негативно, което тече около него и го облива от всички страни. (Медиците наричат това състояние “пароксизъм”.)
Кое е опасното в подобни случаи?
Това, че подобен млад човек може да реши, че светът може да бъде поправен с призиви. И тъй като много скоро ще разбере, че резултатът е нулев, ще потърси нещо свръхмогъщо, на което да прехвърли своите упования. Когато разбере, че ТАЗИ, фантазирана като свръхмогъща, инстанция проявява стъписваща индиферентност към ставалото и ставащото наоколо, в това число и към Прекрасния Глобален Замисъл (може би, защото, ако действително ТЯ съществува, то би могла да си има СВОЙ Прекрасен Глобален Замисъл), тогава сърцето на подобен млад човек ще се изпълни с ожесточение и той ще започне в минути на слабост да раздава присъди, с които всъщност да намалява броя от потенциални поддръжници на замисъла си.
Анета, напълно съм съгласен с това, че “всички ние, искаме ли или не, сме свързани чрез действията и мислите си”, че “сме една огромна система, в която всяка част оказва влияние върху другите”. По този въпрос съм убеден, че е съгласна и Атевиел. Нещо повече, забелязвам известна промяна у нея по адрес на някои участници в този Форум. И се изкушавам да мисля, че това е станало след размисъл върху неща, които е прочела тук от някой друг.
По отношение на “премахването на пречките пред разума ни” – протягам ти и двете си ръце за съдействие. Нямам други две, за да ти ги протегна за съдействие по отношение на “предразсъдъците”.
След като посочваш, че “предразсъдък просто означава предварително съждение”, питаш: “Как би могло да има предварително съждение за неизвестни неща?” Ами ето на така, както човечеството го прави откак мисли – като на мястото на съждението поставя измислицата, която с охота (всъщност, с глупост) приема за съждение.
Тук искам да те попитам в прав текст: “’Богът’ (или ‘богът’, или ‘Боговете’, или ‘боговете’) предразсъдъци ли са?" Според теб.
Питаш още: “Как да разберем дали това знание, до което сме достигнали е достоверно?” Ами опитай на направиш прогноза въз основа на него. Ще видиш, че не винаги е лесно дори само да се дефинира някаква прогноза. И зачакай. Мориц Шлик, идейният вдъхновител на Виенския кръг, бе казал: “Изчакването е напълно законен научен метод” (предавам по памет, защото съм далеч от библиотеката си).
Накрая искаш да се поясня относно споделената от мен склонност да проявявам “специална чувствителност към онзи клас твърдения, които имат глобален характер и които (поради това си качество) могат да предопределят (или претендират да предопределят) живота на огромни групи хора”.
Ето какво съм имал предвид: много често глобалните в своите измерения твърдения мигрират в един съблазняващ с простотата си изказ, който е толкова по-привлекателен, колкото е по-малко доказана истинността им”. С това далеч не искам да кажа, че всички такива твърдения имат описаното качество. (Казах само: “Много често”.)
Защо хората се прилепват към подобни неща. Защото им създават приятните усещания за дълбинни познания, а оттам и илюзията, че стават силни. Вгледай се в най-големите трагедии на човечеството и на отделните хора в него – те по принцип са там, където то (или те) са били много сигурни, че знаят нещо. Не представлява проблем в огромната част от подобни случаи да се открие някоя и друга следа в мислите на редовите хора, която е оставена от някоя и друга “глобална истина”.
Мисълта: “Вселената е безкрайна”, е един пример на такава “истина”.
Мисълта: “Безкраен и вечен е само БОГ”, е друг такъв пример.
Между другото, ако аз кажа: “Безкраен и вечен съм само АЗ, ИЛИЯ ДИМИТРОВ КОЖУХАРОВ”, то след потока от снизходителни усмивки някои могат и да направят съответната прогноза и да зачакат нейното сбъдване или несбъдване – всичко това, за да осъществят необходимата проверка. При това, докато тя все още няма да е приключила, те би следвало да считат, че собствено не знаят как стоят нещата около мен. (Анета, нали мога да разчитам, че приемаш последните изречения само като един технически пример?)
Сега се питам в добавка: “Защо в другите случаи хората не постъпват по същия начин, като до приключването на проверката просто квалифицират твърденията от рода на по-горе визираните като нещо, което може някога да се “установи” като знание, но засега – още не е.